Определение № 50502 от 06.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2411/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Тържищна компания Марица „ АД / в несъстоятелност /, чрез синдика П. П., против решение № 36/24.06.2021 г. по т.д.№ 292/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260058/31.12.2020г. по т.д.№ 2/2020 г. на Окръжен съд – Хасково, с което са отхвърлени предявените от касатора против Сдружение „ Български червен кръст „ / главен / и „Арми – Ко„ ЕООД / евентуален / искове, основани на института на неоснователното обогатяване, за осъждане материалноправно легитимирания от тях да заплати на ищеца обезщетение, в размер на 97 040 лева, за ползване в периода 16.11.2015 г. – 30.09.2019 г., без основание, на негов собствен недвижим имот – складови помещения с площ от 560 кв.м., находящи се в сграда с идентификатор 39668.147.140.12, застроена в собствен на ищеца терен в Северна индустриална зона, [населено място]. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени процесуални нарушения: непроизнасяне по въведени с въззивната жалба доводи за нищожност на сключения анекс от 15.11.2013 г. към договор от 30.12.2003 г., сключен между „ Тържищна компания Марица„ АД и „Марком „ ООД, с който е продължено действието на договора до 15.11.2023 г. – поради липса на форма / писмена с нотариална заверка на подписите /, както и за нищожност на самия договор, отново поради липса на форма /нотариална/, тъй като с него се учредява, според страната, вещно право на ползване. Касаторът се позовава и на неправилност, поради противоречие с материалния закон, досежно извода на съда, че хладилният блок, инкорпориран в сградата - собственост на ищеца и обхващащ хладилните камери, за които няма спор, че те са визирания от ищеца обект на ползването от ответниците, е собственост на трето лице / „ Марком „ ООД /, а не на ищеца. Поддържа довода си, че се касае за недвижима вещ, тъй като хладилният блок е трайно прикрепен към земята чрез железобетонен постамент, противно на извода на съда, че се касае за движими вещи, визирайки самите хладилни камери. Ответната страна - Сдружение „Български червен кръст„ – не е депозирала отговор на касационната жалба. Ответната страна- „Арми Ко „ ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по съображения, че формулираните въпроси въвеждат предпоставки, отречени или необсъждани от въззивния съд и като такива – чужди на решаващите му мотиви. Оспорва твърденията на касатора, че хладилните камери са недвижимости, както и че хладилният блок е с обособеност, различна от последните, а по същество обобщаващ ги, като обект. Акцентира на недоказаност на това твърдение, в тежест на ищцовата страна. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да ожалва страна и е насочена срещу валиден и допустим,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Правната квалификация на всеки от исковете е чл.59 ЗЗД, но доколкото са разгледани въз основа на действително въведените факти и обстоятелства, дадената такава по чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД - на иска срещу „Арми Ко „ЕООД - не е довело до постановяване на недопустимо съдебно решение. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивния акт, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Тържищна компания Марица„АД / н. / твърди, че в периода 16.11.2015 г. – 30.09.2019 г. ответникът Сдружение „Български червен кръст „ ползва собствените му складови помещения, с площ от 560 кв.м., находящи се в собствената му сграда, застроена върху собствен терен в Северна индустриална зона – [населено място], като заплаща възнаграждение за ползването на втория ответник „Арми Ко„ ЕООД, вместо нему. Претендира осъждане Сдружението да му заплати обезщетение за ползването, а в случай, че съдът не приеме иска за основателен срещу същото, да бъде осъден да заплати обезщетението евентуалния ответник „Арми – Ко„ ЕООД. Ответникът Сдружение „ Български червен кръст „ оспорва иска, като твърди, че ползва на годно правно основание - договор за наем – сключен с евентуалния ответник, който пък се легитимира, като наемодател, по силата на договор за пренаемане с „ Марком „ ООД. Последното дружество се легитимира с право да отдава под наем ползваните обекти по силата на договор за сътрудничество, сключен с ищеца на 30.12.2003 г. и продължен, с анекс от 15.11.2013 г. – до 15.11.2023 г.. С този договор обосновава и правото си да ползва и отдава под наем спорните обекти и евентуалният ответник „Арми Ко „ ЕООД, като оспорва да се касае за ползване на самата сграда – собственост на ищеца / която собственост не оспорва / или на помещения от нея, а за 4 бр.хладилни камери, които не са недвижими вещи и за чието поставяне в сградата – собственост на ищеца, както и за чието последващо ползване „ Марком „ ООД е получил изричното съгласие на Тържищна компания, с преждепосочения възмезден договор за сътрудничество. Със същия твърди да му е отстъпено и право на преминаване през собствения на ищеца недвижим имот, както и право на прокарване на съоръженията, необходими за ползването на хладилните камери. „Арми Ко „ ЕООД твърди, че самите хладилни камери, като сглобяеми и преместваеми, са движими вещи ,бивша собственост на „ Марком„ ООД, с чиито средства са осигурени елементите и монтирането им ,а последващо собственост на „Болгарпродукт „ АД, на когото са продадени с договор от 02.07.2014 г.от „ Марком „ ООД. Ответникът твърди, че „Болгарпродукт „АД е сключило последващо договор за наем с праводателя си – продавач „Марком„ ООД, вече в качество на наемател, с изрично право за пренаемане, който пък е сключил договор за наем с „ Арми Ко „ ЕООД – наемодател на Сдружение „Български червен кръст „. Относно спорния обект на ползването - 4 бр. хладилни камери – между страните няма спор. Назначената по делото съдебно – икономическа експертиза не е имала за задача да изследва характера на ползваните обекти и в частност – трайно ли са прикрепени същите към терена или постройката, респ. може ли да се отделят от тях, без значителното им увреждане. Възложено й е определянето на средна пазарна наемна цена, при това за складовите помещения - собственост на ищеца. В заключението си вещото лице е описало изследвания обект като „функционално обособени площадки, коридори, монтиран блок от нискотемпературни хладилни камери и блок от плюсови хладилни камери“. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, квалифицирани съответно – по чл.59 ЗЗД срещу главния и по чл.55 ал.1пр. първо ЗЗД – срещу евентуалния ответник, с решаващия довод, че с оглед доказателствата ищецът не се легитимира като собственик на хладилните камери, обсъждайки съдържанието на Справка от Служба по вписванията, в която е отразено, че терена – собственост на ищеца – е обременен с вещно право на строеж, в полза на „Марком„ ООД, при липса на спор, че със средства на това дружество са построени съоръженията, вкл. ползвайки субсидия по програма САПАРД към Държавен фонд “Земеделие“ на МЗХ. В мотивите на първоинстанционното решение е посочено, че ползваните от Сдружението хладилни камери са „включени в общ хладилен блок от 780 кв.м., построен върху железобетонен фундамент, трайно закрепен към земята, със съответни рампи за достъп „ .Тази характеристика фигурира в описанието на предмета на договор за покупко-продажба на хладилен блок от 02.07.2014 г., сключен между продавач „Марком „ ООД и купувач „Булгарпродукт„ АД. Съдът е коментирал, като релевантни за спора, предоставените от ищеца права на „Марком„ ООД върху терена – за поставяне на съоръженията и преминаване, по силата на сключения договор за сътрудничество от 30.12.2003 г.. Ищецът е подал въззивна жалба, в която за пръв път се позовава на нищожност на договора за сътрудничество от 30.12.2003г., сключен с „Марком„ ООД, както и на анекса към същия, за продължаване действието му до 15.11.2023г., поради неспазена нотариална форма на първия – като учредяващ вещно право на ползване – и поради неспазена писмена форма с нотариална заверка на подписите на анекса, съгласно чл.293 ал.6 ТЗ и с оглед търговския характер на сделката. Конкретни въззивни доводи по правилността на първоинстанционния акт и в частност - по решаващия извод за недоказано право на собственост на ищеца върху ползваните от ответниците хладилни камери, с оглед прието за установено вещно право на строеж на същите, учредено в полза на „Марком„ ООД, въззивникът не е изложил. Въззивният съд, основно възпроизвеждайки съдържанието на събраните доказателства, без ясна критична оценка на изводимите релевантни и доказани, решаващи факти и обстоятелства, е потвърдил отхвърлянето на исковете, позовавайки се от една страна на данни за учредено вещно право на строеж върху терена – собственост на ищеца – в полза на „Марком„ ООД, а от друга - на сключения между дружеството и „Тържищна компания Марица „ АД / н./ договор за сътрудничество от 30.12.2003 г. и характеристиката на ползваните хладилни камери като движими вещи, монтирани в съответствие с предоставените по договора права на „Марком „ ООД за преминаване през терена и поставяне на съоръженията, осигурени и монтирани с негови средства. Позовал се е на липсата на описание на ползваните камери в представения от ищеца нотариален акт за собственост и изключил придобиването им от последния по приращение, съгласно чл.92 ЗС, тъй като са движими вещи. Счел е за установено, на това основание и с оглед представените договори на „Марком„ ООД, в качеството на наемодател и продавач, ползване от ответника Сдружение „Български червен кръст „, както и на праводателя му – „Арми Ко“ ЕООД, на валидно правно основание. Коментирал е ,че липсва и обедняване на ищеца, доколкото с договора за сътрудничество от 30.12.2003г. е договорена възмездност на предоставените на „Марком „ ООД права. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Уговореното между страните по договор „право на преминаване и поставяне„ може ли да се приравни на право на ползване върху имота, през който се извършва преминаването и в който се поставя / изгражда непреместваемо съоръжение ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,поради противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 5426/2014 г. на ІІ г.о. и гр.д.№ 20/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС; 2/ Поражда ли правно действие анекс към основен договор, който анекс е сключен във форма, различна от тази на договора ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза ,с решение по т.д.№ 3113/2014г. на І т.о. на ВКС; 3/ Може ли прехвърлителят да отчужди повече права, отколкото сам притежава ? – допълнителният селективен критерий и тук е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с решенията по гр.д.№ 562/2008 г. на ІV г.о., гр.д.№ 4635/2008 г. на ІV г.о., гр.д.№ 2361/2008 г. на І г.о. и определение по гр.д.№ 3794/2017 г. на І г.о. на ВКС; 4/ Представлява ли недвижима вещ тази, която е „трайно закрепена към земята, върху железобетонен фундамент“ ? Движими вещи ли са хладилните камери, които са стабилно и трайно закрепени към хладилния блок ? – въпросът е обосноваван в идентична хипотеза, с решения по гр.д.№ 2317/2013г. на ІІ г.о. и по гр.д.№ 6772/2013 г. на І г.о. на ВКС; 5/ Собственикът на земята придобива ли правото на собственост върху недвижима вещ, която е изградена в имота му, въз основа на право на преминаване и право на поставяне на вещта, учредено в полза на трето лице ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза – на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с решения по гр.д.№ 11275/1999 г. на ІV г.о. и по гр.д.№ 1129/2009 г. на І г.о. на ВКС; 6/ Въззивният съд задължен ли е да се произнесе по всички оплаквания, направени с въззивната жалба ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза, с цитирана практика на състави на ВКС, по приложението на чл. 236 ал. 2 ГПК. Касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение, която обосновава с възприети от въззивния съд „основни постановки на Закона за собствеността в обратен смисъл „, досежно квалификацията на ползваните обекти като движими вещи, независимо от трайната им прикрепеност към земята / с бетонов фундамент /. Първият от въпросите очевидно кореспондира с тезата на касатора, че предоставеното с договора за сътрудничество от 30.12.2003 г. „ право на преминаване „ / през терена, с оглед ползването и обслужването им,вкл. на прилежащи съоръжения / и „право на поставяне „ на ползваните хладилни камери представлява вещно право на ползване, учредимо в нотариална форма, като форма за действителност. Този довод ищецът, обаче, не е въвел своевременно в процеса, а едва с въззивната си жалба, следователно е преклудиран, поради което и въззивният съд не го е разглеждал. Липсата на решаващи мотиви в този смисъл изключват характеристиката на въпроса като правен. Ако възражението за нищожност бе направено свевременно – би бил относим формулираният по п.5 процесуалноправен въпрос, относно задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи на страната. При това, въпросът е изначално компрометиран, визирайки предпоставка, изрично отречена от съда – че се касае за недвижима вещ / „ непреместваемо съоръжение „. По аналогични съображения - относим към възражение невъведено своевременно в процеса – не удовлетворява общия селективен критерий и втория формулиран въпрос, относно недействителността на анекса от 15.11.2013 г.. Само за пълнота следва да се отбележи, че дори да би бил своевременно въведен, въпросът не би бил от естество да промени правния резултат, тъй като никоя от страните по оспорения анекс и конкретно ищецът не е оспорвал анекса, поради неспазването на формата за сключването му / чл. 293 ал. 3 ТЗ /. Видно от даденото към него пояснение, третият въпрос визира транслативния ефект на сключения договор за покупко-продажба между „Марком„ ООД и „ Булгарпродукт „ АД на процесните хладилни камери, отричан от касатора – ищец, но основан именно на съждението му, че “ Марком„ ООД не е собственик на същите, противно на приетото от въззивния съд, макар на противоречиви основания – като собственик на движима вещ и като собственик на застроена, въз основа на учредено вещно право на строеж, недвижима такава. Следователно, въпросът е чужд на решаващите мотиви на въззивния съд, основен между които е характеристиката на ползваните вещи, за която ,въпреки носената доказателствена тежест, ищецът не е ангажирал доказателства. Не е такова доказателство договора за покупко - продажба, сключен между трети за спора лица - „ Марком „ ООД и „Булгарпродукт „ ООД, предвид описанието в същия. Именно поради това четвъртият формулиран въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий – въззивният съд, въпреки възпроизведеното описание от преждепосочения договор, не е обосновал извод, че самите хладилни камери са трайно прикрепени към земята или постройката, но независимо от това са движима вещ. При това, значимо за характеристиката им е обстоятелството дали като трайно прикрепени тези вещи биха могли да се демонтират без увреждане на главната вещ, за което по начало са били необходими специални знания. Още повече, че съгласно чл.269 пр. трето ГПК въззивният съд се произнася само по въведените от въззивника доводи за неправилност на първоинстанционния акт, а същите не съдържат оспорване на възприетото от първоинстанционния съд изграждане на хладилните камери въз основа на учредено в полза на „Марком „ ООД вещно право на строеж, на което паралелно се е позовал и въззивния съд. Необосноваването на общия, изключва необходимост от коментар на допълнителния селективен критерий. Петият въпрос, аналогично на първия, изхожда от предпоставка, отречена в решаващите мотиви на въззивния съд – че спорните ползвани вещи са недвижимости, което е достатъчно да изключи обоснованост на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Очевидно касае отказа на въззивния съд да приеме процесните хладилни камери за приращение върху имота, именно в качеството им на движими вещи. Последното не е в противоречие с разпоредби на Закона за собствеността, на което касаторът основава „очевидна неправилност „ по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК, респ. такава не е установима единствено от мотивите на въззивното решение, без анализ на съдържанието на събраните доказателства и извършените от съда и страните процесуални действия и изявления. Шестият въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Касаторът се позовава на непроизнасяне по въззивните му доводи за нищожност на договора за сътрудничество от 30.12.2003г. и на анекса към същия от 15.11.2013г., поради неспазена форма за сключването им, а въззивни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед решаващите мотиви в същото и на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, изобщо не са наведени. Както вече се посочи, обаче, тези възражения не са въведени своевременно в процеса, респ. са преклудирани. Не се касае за нищожност, за която съдът следи служебно, съгласно ТР № 1 / 27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Така би било, ако договорът от 30.12.2003 г. изрично учредяваше „ вещно право на ползване „ ,бидейки сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а досежно нищожността на анекса вече бе цитирана приложимостта на чл. 293 ал. 3 ТЗ. Още повече, че се въвежда нищожност на сделка, която не засяга страните по спора, а ищеца и трето за същия лице. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение