Определение № 19 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2777/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. С. Г. чрез адв. Г. срещу решение № 260545 от 16.09.2020 г. по гр. д. № 1162/2020 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответникът П. Т. А. чрез адв. Г. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се адвокатско възваграждение при условията на чл. 38 ЗА. Страната е подала насрещна касационна жалба в срока за отговор срещу горното въззивно решение на основание чл. 287, ал. 2 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 3 ГПК отговор на насрещната касационна жалба не е подаден.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, а насрещната касационна жалба - в срока за нейния отговор.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 5911 от 20.12.2019 г. по гр. д. № 10494/2019 г. на Районен съд – Варна (РС – Варна) в уважената част на предявения П. Т. А. против Г. С. Г. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 4 000 лв., както и на ответника са възложени разноските по делото.

Насрещната касационна жалба на ищеца П. Т. А. е насочена срещу горното въззивно решение, но в отхвърлителната част на предявения деликтен иск – за разликата над присъдените 4 000 лв. до претендираните 10 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като e установил, че с влязло в сила определенние по НОХД № 1397/2019 г. на РС – Варна, е одобрено споразумение, с което е прието за установено, че ответникът Г. С. Г. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 129, ал. 1 НК за това, че на на 08.05.2017 г. в [населено място] причинил на ищеца П. Т. А. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява фибула с разместване на фрагментите, обусловило трайно затруднение в движенията на ляв долен крайник за период от около 3-3,5 месеца и на дееца е наложено наказание „пробация“. Изтъкнато е, че така одобреното от наказателния съд споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда, която съгласно правилото на чл. 300 ГПК обвързва гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В обжалваното решение е обсъдена доказателствената съвкупност по делото (чрез събраните писмени и гласни доказтелствени средства) за естеството, вида и характера на засягането на телесния интергитет на ищеца, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания. Прието е също, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, тъй като с поведението си е създал предпоставки за възникването на конфликта, при който той, заедно с друго лице са влезли в чужд имот, бил е в нетрезво състояние и е имал агресивно държане. Опитвайки се да го избута от помещението, ответникът му е причинил телесното увреждане и на свой ред е получил увреждания. Въззивният съд е определил принос на ищеца за настъпване на увреждането от 50%, поради което съобразно с него е намалил дължимото обезщетение до сумата от 4 000 лв., която е присъдил.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ответник се позозава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК за достъп до касация. Твръди се, че обжалваното решение не е съобразено с ППВС № 4/1968 г., тъй като определяйки размера на обезщетението за морални вреди втората съдебна инстанция не е взела предвид установените по делото обстоятелства, при които е настъпил вредоносния резултат, както и причинените от това болки и страдания на увредения, както и тяхното значение за размера на обезвредата.

Касаторът-ищец в насрещната касационната жалба се позовава също на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя за разглеждане следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:

1. „При прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдът трябва ли да съобрази всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морали вреди, както и да изложи собствени мотиви за причинната връзка между тези вреди и незаконното обвинение?“;

2. „Влязлата в сила присъда на наказателния съд задължителна ли е за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца?“;

3.„Трябва ли пострадалият да е допринесъл с поведението си за противоправния резултат, за да се приеме, че са налице предпоставките за намаляване на обезщетението поради съпричиняване“;

4. „Необходимо ли е поведението на пострадлото лице да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?“.

Страната поддържа отклонение на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на касационния съд, обективирана в решение № 68/01.03.2010 г. по гр. д. № 3456/2008 г. на ВКС, II г. о.; решение № 1018/29.07.2013 г. по гр. д. № 1358/2013г. на ВКС, IV г. о.; решение № 85/29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г. на ВКС, III г. о.; решение № 16/06.03.2012 г. по т. д. № 461/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009г. на ВКС, II т. о. и решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. – по първия въпрос; с решение № 139/29.11.2018 г. по гр. д. № 504/2018 г. на ВКС, II г. о. – по втория въпрос; с постановките на ППВС № 17/1963 г., както и с решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о. – по третото питане.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос – материалноправен, респ. процесуалноправен, който съгласно указанията по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Значимият за делото въпрос следва да е поставен от касатора с ясна и точна формулировка. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.

Предвид на изложеното, жалбоподателят – ответник не повдига в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК конкретен обуславящ изхода на делото правен въпрос. Доводите за необоснованост в изводите на въззивния съд при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага не удовлетворяват общо основание за достъп до касация. Те изразяват несъгласието на страната с оценката на доказателствата за релевантните за спора обстоятелства, която втората инстанция е извършила и са от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Питане, което не е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или пък обсъждане на събраните по делото доказателства (както в случая) не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт. Затова то не може да обоснове обща предпоставка за селекция на жалбата, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към указанията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо искането за допускане на касационен контрол на заявеното основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неосновантелно.

Липсват предпоставки за достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът – ответник не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за необоснованост на обжалваното решение в контекста на оплакванията за неговата неправилност. Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание.

В обобщение касаторът – ответник не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.

Тъй като касационната жалба на ответника Г. Г. няма да бъде допусната до касационно обжалване, то насрещната касационна жалба на ищеца П. А. на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда.

По отговорността за разноските.

Съгласно правилото на чл. 32, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал безплатна правна помощ на страната има право на адвокатско възнаграждение, стига отговорността за разноските да бъде възложена на насрещната страна. В случая такива разноски на адвокат – пълномощника на ответника по жалба, претендирани на горното основание не следва да се присъждат. По делото няма данни и ангажирани доказателства за съществуващи между ищеца А. и адвоката уговорки или постигнато съгласие за оказване на безплатна адвокатска услуга на страната в касационното производство – изразяваща се в подаване отговор на касационна жалба (отсъстват също и данни подаването на насрещна касационна жалба да е извършено при предпоставките на чл. 38 ЗА). Ето защо адвокатско възнаграждение на адв. П. Г. за тази инстанция не се дължи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.