Определение № 337 от 25.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2382/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С въззивно решение № 251 от 22.07.2016 г., по т.д.№ 749/2015 г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 491 от 12.08.2015 г., по т.д.№ 250/2014 г., с което е уважен предявения от [фирма], гр. П. срещу [община], като ответник, осъдителен иск по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД до размера на сумата 75 357.28 лв., обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнени задължения за периода 01. 04. 2009 г. – 01.04.2011 г., по сключен между страните договор от 01. 06. 2006 г. за извършване на услуги по сметосъбиране, сметоизвозване, почистване и поддържане чистотата на общинските площи, снегопочистване и зимно поддържа на територията на Общината, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 01.06.2011 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски за двете инстанции от 14 556 лв. и е отхвърлен в останалата му част за разликата от 75 357.28 лв. до пълния претендиран размер от 327 920.40 лв. Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвани в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК с допустими по критерия на чл.280, ал.2 ГПК касационни жалби, отговарящи на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността им. По реда на чл.287, ал.1 ГПК всеки един от касаторите е възразил срещу касационната жалба на насрещната страна, както относно основателността на искания достъп до касация, така и по въведените касационни основания, съответно излагайки подробни писмени съображения. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: І. По касационната жалба на [фирма], гр. П.: Тя касае частта на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявената искова претенция, основана на чл.82 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, за разликата над присъдената сума от 75 357.28 лв. до пълния предявен размер от 322 877.68 лв., представляваща пропусната полза за периода 01. 04. 2009 г. – 01.04.2011 г., в резултата на договорното неизпълнение на [община] по сключен между страните договор по ЗОП от 01. 06. 2006 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд, в частта му, предмет на подадената касационна жалба,поради допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационния контрол е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси: 1. „За задължението на въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, да направи от тях собствени констатации за фактическата обстановка и да формира собствени правни изводи” и 2. „ Дали предявяването на осъдителен иск спира и прекъсва давността по отношение частта от вземането в хипотезата на допустимо по реда на чл.214, ал.1 ГПК увеличаване размера на първоначално предявения осъдителен иск?” Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика касаторът е цитирал по първия формулиран въпрос решение № 94 от 28.03.2012 г., по т.д.№ 701/2011 г. на І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, а по въпрос № 2 – решения на ВКС по чл.290 и сл. ГПК № 63 от 28.05.2010 г., по т.д.№ 637/2009 г. и № 9 от 07. 03.2011 г., по т.д.№ 406/2010 г., двете на І т.о.. Искането за допускане на касационното обжалване е основателно. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт на ПОС за отхвърляне на предявената от [фирма], гр. П. срещу [община] осъдителна искова претенция по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 75 357.28 лв. до пълния претендиран размер от 327 920.40 лв. - обезщетение за пропуснати от ищеца ползи в резултат на неизпълнени задължения от ответника за периода 01. 04. 2009 г. – 01.04.2011 г., по сключен между страните договор от 01. 06. 2006 г. за извършване на услуги по сметосъбиране, сметоизвозване, почистване и поддържане чистотата на общинските площи, снегопочистване и зимно поддържа на територията на Общината въззивната инстанция е счела по реда на чл.272 ГПК за основателно направеното правопогасяващо възражение за давност по отношение увеличения, съгласно чл.214, ал.1 ГПК, размер на същата. Съображенията на първоинстанционния съд, към мотивите на който е препратил Пловдивският апелативен съд са, че съгласно чл.111, б.”б” ЗЗД вземанията за обезщетения от неизпълнен договор се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност, какъвто характер има и претендираното от ищцовото търговско дружество вземане. Следователно считано от крайния момент на договорното неизпълнение на ответника, за който обезщетението се претендира - 01.04.2011 г. този тригодишен давностен срок е изтекъл на 01.04.2014 г.. Поради това и извършеното след тази датата – на 25.06.2015 г. увеличение на неговия размер, според съжденията на първостепенния съд, възприети и от въззивната инстанция, като основани на закона, е погасено по давност. Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправен и материалноправен въпроси, като релевантни за крайния изход на делото по см. на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС обосновават общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид съдържанието на мотивите в обжалвания съдебен акт, в които са останали необсъдени от въззивния съд доводите на п страната относно приложението на института на погасителната давност в разгледаната хипотеза на увеличен по реда на чл.214, ал.1 ГПК размер на първоначално предявения иск и за начина на остойностяване на пропусната полза, причинена от договорно неизпълнение на длъжника позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, илюстрирано с даденото в решение № 94 от 28.03.2012 г., по гр.д.№ 701/2011 г. на І г.о. на ВКС разрешение на поставения процесуалноправен въпрос, е доказано. Основателно е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на формулирания материалноправен въпрос. Обстоятелството, че с цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и имащи характер на задължителна за съдилищата в страната практика: № 63 от 28.05.2010 г., по т.д.№ 637/2009 г. на І т.о. и № 9 от 07. 03.2011 г., по т.д.№ 406/2010 г. на І т.о. е прието, че когато ищецът предявява иск в целия му размер и съответно изчерпва своето право, то правните последици се преценяват от заявяване на исковата молба и по отношение на изменения петитум, в частта относно размера му, тъй като иска се определя като единство от основание и петитум, означава, че въззивното решение на П., с което е възприето различно разрешение, следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка съответствието му със задължителната съдебна практика. С оглед допускане касационната жалба на касатора [фирма], гр. П. до разглеждане по същество, на същия следва да бъде указано да внесе допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 4 950.41 лв., съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. ІІ. По касационната жалба на [община]: Ответникът по спора - [община] е обжалвал въззивното решение на П. по горепосоченото т.д. № 749/2015 г. в частта му, с която е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд по т.д.№ 250 /2014 г. за уважаване на предявения от [фирма], гр. П. осъдителен иск по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД до размера на сумата 75 357.28 лв., обезщетение за неизпълнени от Общината задължения за периода 01. 04. 2009 г. – 01.04.2011 г., по сключен договор от 01. 06. 2006 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 01.06.2011 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски от 14 556 лв. Поддържаните в касационната жалба оплаквания са за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложение на основанията за достъп до касационно обжалване Общината- жалбоподател се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1.” Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискването за пълно изясняване на делото?”; 2. „Може ли решаващият съд по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти”; 3. „ Длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди направеното възражение за прихващане?” и 4. ” Ползва ли се частният свидетелстващ документ с някаква доказателствена сила и ако се ползва, при какви условия ?” Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика жалбоподателят е цитирал: по първия от формулираните въпроси - ППВС № 1/1953 г. и решение по чл.290 и сл. ГПК № 98/20.05.2013 г., по гр.д.№ 520/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, по въпрос № 2 – решение по чл.290 и сл. ГПК № 176 от 08.06.2011 г., по гр.д.№ 1281/2010 г. на ІІІ г.о.; по въпрос № 3 – решение по чл.290 и сл. ГПК № 49 от 30.10.2009 г., по т.д.№ 79/2009 г. на ІІ т.о.. Едновременно въведените селективни критерии по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 4 са аргументирани с различно възприетото разрешение на същия в обжалваното въззивно решение спрямо отговора, даден в съдебните актове на ВКС по чл.290 и сл. ГПК: № 2/20. 01. 2011 г., по гр.д.№ 478/2010 г. на ІІІ г.о.; № 249 от 12.11.201 г., по гр.д.№ 270/ 2012 г. на ІІ г.о.; № 218 от 05.07.2011 г., по гр.д.№ 775/2010 г. на ІІІ г.о., както и в постановеното по реда на ГПК/ отм./ решение № 1556 от 28.11.1984 г. на ІV г.о. на ВКС. За да постанови обжалваното решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказано договорното неизпълнение на ответника, обуславящо ангажиране на договорната му отговорност за обезщетяване понесените от ищеца имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, съобразно общото правило на чл.82 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД до размера на присъдената сума. Изложени са съображения, че доколкото с влязло в сила решение по т.д.№ 9/2008 г.на ПОС, приложено като доказателство по настоящето дело, наред с решение по т.д.№ 608/2011 г. на П., с което първото е потвърдено, [община] е осъдена да изпълни реално задълженията си по процесния договор, като са посочени конкретните действия, в които се изразява неоказаното от нея, кредиторово съдействие и тези дела са били висящи през целия исков период, то последният е обхванат от силата на пресъдено нещо и съществуването на твърдяната с исковата молба валидна облигационна връзка между страните, породена от процесния договор е доказана, както е доказано и договорното неизпълнение на ответното ЮЛ на задълженията му по т.16-т.20, попадащо също в обхвата на силата на пресъдено нещо. Позовавайки се на настъпила от така влязлото в сила решение преклузия относно валидността на процесния договор въззивният съд по реда на чл.272 ГПК е отрекъл допустимостта и на своевременно направеното от ответника правопогасяващо възражение за неговата нищожност. По отношение размера на претендираното обезщетение решаващият състав на въззивната инстанция се е позовал на заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, като на осн. чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първостепенния съдебен акт относно отделните включващи се и формиращи претендираната от ищеца пропусната полза, при изчисляване стойността на която са отчетени и осъществените от дружеството - изпълнител разходите. С оглед произхода на претендираните суми и законовото правило на чл. 111, б. ”б” ЗЗД решаващият състав на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл.272 ГПК, е счел за частично основателно възражението на ответника за давност, като поради констатирано вътрешно противоречие на поддържаните от Общината тези и датите на закупените съдове за смет – следващи, според изложеното от ПОС, исковия период е споделил извода в първоинстанционния съдебен акт за неоснователност на приетото възражение за прихващане, произтичащо от неизпълнено от ищеца задължение по т.22 от процесния договор, заявено в срока за отговор на исковата молба. Анализът на решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт дава основание да се приеме, че искането за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество е основателно и следва да бъде уважено. Първият от процесуалноправните въпроси, формулирани от жалбоподателя, който в същността си свежда и до правомощията на въззивния съд, е релевантен за делото и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Основателно, предвид съдържанието на мотивите на въззивната инстанция, е и позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителната за долустоящите съдебни инстанции практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора ППВС № 1/53 г. и решение по чл.290 и сл. ГПК № 98/20.05.2013 г., по гр. д. № 520/2012 г. на ІV г.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав: ППВС № 7/65г., ППВС № 1/85 г. и решения по чл.290 и сл. ГПК на ВКС: № 411/27.10.2011 г., по гр.д.№ 1857/2010 г.І. г.о.; № 125 от 29. 05.2012 г., по гр.д.№ 534/2011 г. на ІV г.о.; № 108 от 16.05.2011 г., по гр. д.№ 1814/2008 г. на ІV г.,№ 149/ 30.07.2012 г., по гр. д.№ 1084/2011г. на ІІІ г.о., № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о, № 392 от 10.01.2012г. по гр.д.№ 891/2010г. на ВКС, І г.о. и мн. др. съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК. Обстоятелството, че с въведеното с действащия ГПК процесуално правило на чл.272 ГПК законодателят е създал възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение не означава, както е посочено и във формираната задължителна практика на ВКС, изразена в решения № 68 от 24.04.2013 г., по т.д.№ 78/2012 г. и № 157 от 8.11.2011г., по т.д.№ 823/2010 г., двете на ІІ т.о., че в сочената хипотеза въззивният съд е освободен от задължението да мотивира своето решение - да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните, вкл. с оглед даване отговор на направените с въззивната жалба оплаквания. Останалите формулирани от касатора процесуалноправни въпроси № 2 и № 4, нямат обуславящо значение за формиране решаващата правна воля на въззивния съд и като израз на оспорваната от жалбоподателя процесуална законосъобразност на обжалвания съдебен акт не обосновават общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въпрос № 3, макар и значим по см. на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е некоректно поставен, тъй като решаващият съд е разгледал и обсъдил своевременно направеното от страната възражение за прихващане. В този см. осъществените от решаващия съд процесуални действия са в пълно съгласие със задължителната съдебна практика, вкл. цитирана от жалбоподателя. Що се касае до правилността на преценката на решаващия съд относно за неговата основателност, която всъщност жалбоподателят оспорва, тя е неотносима към предпоставките за достъп до касация, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. С оглед основателността на искането за достъп до касация, на Общината - касатор следва да бъдат дадени указания за заплащане на допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 1 508.00 лева. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС