Определение № 3070 от 18.06.2024 г. на ВКС по д. № 5059/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Прокуратура на РБ/ПРБ/ и на Р. Ю. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр.д. №3469/22 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва от 11.02.20 г. и отхвърлен до пълния претендиран размер от 100 000 лв. искът на Р. Ю. срещу Прокуратура на РБ по чл.2б ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на ищеца от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. №1/91 г., преобразувано в сл.д. №780 – ІІ/98 г. и преобразувано в ДП №ІІ-048/99 г. на Военно-окръжна прокуратура – София.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, касаторът ПРБ се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността на предяви иск за обезщетяване на неимуществени вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, вр. с чл.6 КЗПЧОС? По този въпрос, според касатора, въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №3169/19 г. на четвърто г.о. на ВКС.

2. За определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Според касатора по този въпрос въззивното решение противоречи на ППВС №4/68 г. и на ТР №3/05 г.ОСГК, т.3 и 11, защото част от твърдените вреди не са пряка последица от увреждането, както и на т.19 от ТР №1/2001 г. ОСГК, поради липса на мотиви за причинно – следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.

За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, касаторът Р. Ю. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.

Намира, че в противоречие с практиката на ВКС са разрешени следните правни въпроси от предмета на спора:

1.За задължението на съда при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“. По този въпрос според касатора въззивното решение противоречи на ППВС №4/68 г. и цитираната практика по чл.290 ГПК.

2. Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок? Намира, че по този въпрос въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №2125/18 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №2403/16 г. на ВКС, четвърто г.о., р. по гр.д. №924/19 г. на четвърто г.о. на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си свъвременнно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка на доказателствата? Този въпрос според касатора е решен в противоречие с ТР №1/13 г. ОСГТК, ТР №1/01 г. на ОСГК, р. по гр.д. №2597/21 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №391/21 г. на трето г.о., р. по гр.д. №64/20 г. на четвърто г.о. на ВКС и др.

В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК касаторът поставя правния въпрос: Кои правила / критерии/ следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ – дали националните такива или стандартите в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл.6, пар.1 КЗПЧОС в аспекта на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок? Твърди, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с принципно приетото в р. по гр.д. №2125/18 г. на трето го. на ВКС и по него е допуснато касационно обжалване по гр.д. №4210/21 г. на четвърто г.о. на ВКС.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да определи размер на присъденото обезщетение от 30 000 лв., въззивният съд е приел, че на осн. чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно член 6, § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Ищецът е лице, защитата на чиито граждански права е обусловена от висящото досъдебно производство, общата продължителност на което от над 30 години превишава разумния срок за разглеждане и решаване на делото, независимо от фактическата и правната му сложност. В практиката на ЕСПЧ е установена оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. В случая тази презумпция не е оборена. При определяне на размера на обезщетението, въззивният съд отчита практиката на ЕСПЧ и значението на делото за ищеца. Особеното в случая е, че вредите се търпят в изключително дълъг период, като през 1991 година ищецът е бил на 31 години, а към датата на предявяване на иска – на 60 години. Това засилва чувството му за липса на справедливост и разочарованието, усещането за неоправдаване на очакванията за получаване на възмездие и загубата на доверие в институциите. Установено е от показанията на разпитания свидетел, че с течение на времето ищецът губел надежда, че ще доживее приключването на делото, ядосвал се, станал сприхав, изнервил се. От заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно – психологическа експертиза се установява, че трайни последици от задържането на ищеца в периода 1984 – 1988 г. са изострена чувствителност, потисната превъзбуда, безпокойство и напрежение. Липсата на ефективно разследване и неприключването на делото са причина за преживяване на тежко разочарование, обида, чувство за липса на справедливост, недоверие в институциите, загуба на надежда, безпокойство и страх от повторно преживяване на случилото се. Всичко това - интензитетът на упражнената спрямо ищеца репресия по време на „възродителния процес“ в контекста на обусловения от нея висок залог за ищеца от забавеното разследване, липсата на ефект от заявените от него искания за прилагане на мерки за ускоряване на наказателното производство и установените негативни преживявания и промени в поведението му от неприключване на разследването, е взето предвид от АС при определяне на размера на обезщетението за търпените от ищеца морални вреди.

При тези данни по делото поставените от касатора – ответник ПРБ въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Въззивното решение не противоречи на р. по гр.д. №3169/19 г. на четвърто г.о. на ВКС, разгледаната в което хипотеза не е аналогична с процесната сега. Там принципно е посочено, че „само когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производство за престъплението е дело по "определяне на гражданските права" на пострадалия по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 9 НК, престъпление е това обществено опасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Престъплението се установява по надлежния ред (по НПК) с влязла в сила присъда, която има задължително действие за гражданския съд ( чл. 300 ГПК ). Гражданският съд няма компетентност да установи дали има извършено престъпление, дори когато престъплението е факт от значение за гражданското право, предявено с иска“. Именно за такова установяване е образувано забавеното в случая наказателно производство.

Не се установява противоречие с ППВС №4/68 г. и ТР №1/01 г. и №3/05 г. ОСГК и по въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца - посочени са установените морални вреди, които търпи ищецът от забавеното наказателно производство, изложени са и мотиви за причинната връзка между обезщетените вреди и забавеното разглеждане на наказателното дело.

Затова не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по жалбата на касатора ПРБ.

Във връзка с жалбата на касатора Р. Ю. също не се установява твърдяното разрешаване на поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпроси в противоречие с цитираната практика на ВКС. Конкретните, значими за определяне на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства на случая са установени от въззивния съд, след преценка на събраните по делото доказателства. Въз основа на установените обстоятелства и след обсъждане на възраженията и доводите на страните са определени по обем, тежест и изражение претърпените от ищеца в причинна връзка с нарушеното му право по чл.6 КЗПЧОС неимуществени вреди и размера на обезщетението за тях. При определяне на размера на обезщетението АС се е ръководил, според изрично посоченото в мотивите му, от приетото в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл.6 от Конвенцията. Така въззивното решение не противоречи на цитираното р. по гр.д. №2125/18 г. на трето г.о. и на постановеното междувременно р. по гр.д. №4210/21 г. на четвърто г.о. на ВКС. В последното е прието за случай, сходен с настоящия, че установените неимуществени вреди са над обичайните, защото забавата при разглеждане на производството значително надхвърля разумния срок и очаквания от ищеца резултат е невъзможен поради изтеклата абсолютна давност за престъплението, предмет на забавеното разследване. При тези констатации е присъдено обезщетение в същия като по настоящото дело размер от 30 000 лв. Или въпросът, поставен в контекса на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, е застъпен в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства. Същите по размер обезщетения са присъдени от ВКС и за други подобни случаи с ищци лица, пострадали от „възродителния процес“ – р. по гр.д. №1838/23 г. на ВКС, четвърто г.о., р. по гр.д. №1194/23 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №1080/22 г. на четвърто г.о. и др.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение и по двете жалби и ВКС на РБ, трето г.о.