Определение № 60156 от 10.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4688/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Б. М., А. Б. М., Х. И. Х., П. И. Х., С. Г. В., Г. Б. В., Е. Б. В. и Е. К. Р., приподписана от адвокат С. И. и частна касационна жалба на С. Н. П., С. Г. П. и М. В. Х., подадена чрез адвокат С. И., против определение № 267973 от 28.04.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 3388 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20229530 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 69518 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд, 32-ри състав за оставяне без уважение на исканията на жалбоподателите по чл. 248 ГПК, инкорпорирани във въззивни жалби от 20.02.2020 г. и от 2.03.2020 г срещу размера на разноските за държавна такса и адвокатско възнаграждение. „Ню Бояна филм“ АД, гр. София е подало по реда и в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си адвокат Е. М. писмен отговор на частната касационна жалба на И. Б. М., А. Б. М., Х. И. Х., П. И. Х., С. Г. В., Г. Б. В., Е. Б. В. и Е. К. Р., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе налице ли е основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: Настоящите жалбоподатели са предявили на 1.12.2016 г. като наследници на С. К. Б. при условията на активно субективно съединяване ревандикационни искове против „Ню Бояна филм“ АД, гр. София за реална част с площ от 3305 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***, възстановена им по реда на ЗСПЗЗ. При предявяване на иска са представили издадена на 9.11.2017 г. от Столична община данъчна оценка за земеделска земя от 3800 кв.м. в местността „Г.“ в размер на 55 352 лв. и върху тази цена на иска всеки от тях е внесъл държавна такса съобразно наследствените си права с изключение на четиримата ищци, освободени от заплащане на държавна такса и разноски. В отговора на исковата молба „Ню Бояна филм“ АД, гр. София е оспорило цената на иска с доводи, че спорната реална част не е земеделска земя, а урбанизиран имот и данъчната му оценка е значително по-висока. Преди първото съдебно заседание е представило удостоверение за данъчна оценка за поземлен имот с идентификатор ***, издадено на 12.11.2018 г. от Столична община, за сумата 205 715.10 лв. При постановяване на първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, ищците, които не са били освободени от заплащане на държавна такса, са осъдени да заплатят сума според приетата от съда цена на иска от 205 715.10 лв., както и разноските на ответното дружество. Първоинстанционният съд е отказал да измени решението в частта за разноските, позовавайки се на чл. 70, ал. 3 ГПК и посочвайки, че първоначално представената данъчна оценка не отразява действителния статут на спорния имот като урбанизиран, както и присъдените на ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Въззивният съд е потвърди определението по чл. 248 ГПК, излагайки съображения, че по исковете за собственост имотът следва да се индивидуализира с актуалния си регулационен и кадастрален статут, а не по предходен такъв, и за така индивидуализирания имот следва да се съберат данни за данъчната оценка, за да се определи цената на исковете. Данъчната оценка, представена от ищците касае земеделска земя – нива с площ от 3800 кв.м., а тази, представена от ответника, касае същия имот съобразно актуалния му кадастрален статут. С оглед нормата на чл. 70, ал. 3 ГПК няма процесуална пречка при наличните по делото доказателства, че цената на иска е неправилно посочена от ищеца, да се събере допълнителна държавна такса с решението. Независимо, че определението на въззивния съд е атакувано от ищците с две частни касационни жалби, като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят идентични въпроси, а именно: 1) допустимо ли е изменение на дължимите държавни такси и съдебни разноски на основание последващи в производството данъчни оценки на недвижимия имот, след като съдът вече се е произнесъл и е определил размерите на дължимите държавни такси при подаване на исковата молба на изискващата се по чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК данъчна оценка на процесния имот, които суми за държавна такса са внесени по сметка на съда с оглед редовността на исковата молба; 2) основание ли е за изменение размера на държавните такси и адвокатските възнаграждения последващи изменения в процеса на размера на данъчната оценка на процесния имот, определена на новонастъпили след исковата молба изменения в градоустройствения статут на имота; 3) правният интерес от търсената защита се определя от ищците с петитума на исковата молба, което обвързва и ограничава съда в преценката и изводите му относно размера на установените държавни такси 4) какви биха били правните последици, ако страните не внесат новоопределените им суми за държавна такса в указания от съда срок и дали това води до нередовност на исковата молба и на предявените искове, респ. дали това води до връщане на исковата молба и до отговорност на съда по чл. 129, ал. 6 ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по третия въпрос, обоснован с доводите, че съдът е приел цена на иска въз основа на данъчната оценка на целия имот от 3800 кв.м., докато ищците определят правния си интерес от търсената защита само върху 3/4 от общата площ на имота, поради което и държавната такса следва да се определи върху 3/4 от данъчната оценка, а не върху цялата данъчна оценка. Посочената теза не е съобразена с данните по делото, доколкото видно от петитума на исковата молба, предмет на спора е правото на собственост върху имот с идентификатор *** с площ от 3800 кв.м., поради което този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По останалите въпроси се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Отговорът на първия въпрос е в нормативната уредба – чл. 70, ал. 3 ГПК, която изрично допускане и определя предпоставките за определяне цената на иска при постановяване на съдебното решение. Тезата на касаторите, че е недопустимо цената на иска, предявен 2016 г. да се определи по данъчна оценка от 2019 г., след като данъчните оценки се определят ежегодно с решение на общинския съвет, не е съобразена с данните по делото – оспорване цената на иска от ответника в срока по чл. 70, ал. 1 ГПК и ако ищците са считали, че представената от ответника във връзка с това оспорване данъчна оценка от 2018 г. /а не от 2019 г./ е завишена и не отразява действителната оценка на поземлен имот с идентификатор ***, е следвало да ангажират доказателства. Вторият въпрос не е съобразен с данните по делото, от които е видно, че претендираните от ищците права са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на имот, който към влизане в сила на закона е бил урбанизиран, т.е. липсват новонастъпили след предявяване на иска изменения в градоустройствения статут на процесния имот. Четвъртият въпрос е свързан с разяснения на правните последици, ако ищците откажат да изпълнят осъдителното решение за допълнително присъждане на невнесена държавна такса и е изцяло неотносим към правилността на определението по чл. 248 ГПК. С обосновката на третия въпрос се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по т.д. № 6/2017 г. на ОСГТК относно задълженията на съда при разглеждане на частна жалба да действа при условията на пълен въззив, съответно доколкото тази обосновка не е съобразена с данните по делото, то липсва и твърдяното противоречие. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение