Определение № 3082 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 20/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Р. К. чрез адв. П. против решение № 260986 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 1815/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, Ш-в състав. Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез ст. юрисконсулт Д. - С. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20268632 от 04.12.2020 г. по гр. д. № 10097/2019 г. на Софийски районен съд (СРС), III г. о., 150-ти състав за отхвърляне на предявения от Й. Р. К. срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК - за прогласяване нищожността на издадената на 28.01.2014 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3027/2014 г. на СРС, I г. о., 28-ми състав. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ч. гр. д. № 3027/2014 г. по описа на СРС, I г.о., 28-ми състав е образувано по подадено от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Й. Р. К. заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и такава е издадена на 28.01.2014 г. В срока по чл. 414 ГПК е подадено от длъжника К. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта за изпълнение, са предмет на предявените от заявителя установителни искове, по които е образувано гр. д. № 20674/2014 г. на СРС, I г.о., 28-ми състав, приключило с влязло в сила решение за тяхното уважаване. Съставът на втората инстанция е приел, споделяйки установената съдебна практика, че искът за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, предявен от длъжника против заявителя е допустим, на същите основания, на които нищожно би било издадено за същото вземане съдебно решение. Посочил е, че едно съдебно решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Независимо от факта, че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, в теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Прието, че по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно, е налице формирана практика на ВКС, чрез постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (напр. решение № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на I г.о., решение №73 от 18.05.2015г. по гр. д. № 5113/2014 г. III г.о.). Според даденото разрешение в тях съдебното решение е нищожно когато е постановено от незаконен състав на съда; когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда; когато не е изразено в писмена форма или е неподписано; когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост и не може да бъде изведена чрез тълкуване; решението предписва страните да изпълнят невъзможна престация от обективна гледна точка или дискриминационно поведение на ответника. Инстанцията по същество е намерила, че процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 28.01.2014 г. е валиден съдебен акт. Развити са съображения, че не е налице нито една от посочените по - горе хипотези на нищожност, а именно: заповедта е издадена в писмена форма, подписана е, постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда и волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе волята на съда и тя е напълно разбираема. Отречено е нормативното задължение на заповедния съд да постанови първо разпореждане за издаване на оспорената заповед за изпълнение, а едва след това да пристъпи към издаването й като не е споделена и тезата на ищцата, че е недопустимо това разпореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед. Изложени са доводи, че районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта, а само когато отхвърля заявлението се произнася с разпореждане, което на общо основание - чл. 121, ал. 4 КРБ - следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането (било изцяло или частично) на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Аргументирано е виждане, че заповедта за изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 КРБ не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (понастоящем отменена, но действала към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение). Според решаващия състав особеното в случая се състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Прието е, че когато е необходимо издаването на разпореждане като самостоятелен съдебен акт, това е изрично посочено в закона. В останалите случаи, при уважаване на подаденото заявление, проверката на заповедния съд от проведеното разпоредително заседание се обективира в самата заповед за изпълнение. Затова, последната като издадена по правилата на процесуалния закон, не се явява нищожен съдебен акт. Обсъдени са и останалите доводи на ищцата за претендираната нищожност - че процесната заповед за изпълнение на парично задължение противоречи на закона и добрите нрави и е изтъкнато, че те нямат за последица нищожност на съдебния акт, а могат да обуславят единствено неправилност, който порок може да се релевира по пътя на инстанционния контрол и не може да е предмет на настоящия спор. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че писмената форма на процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не е спазена, доколкото липсва обективиран протокол от разпоредително заседание според изискването на чл. 411, ал. 2 ГПК без да поставя конкретно формулиран въпрос. Във втората част на изложението се поставя следния въпрос, отнесен от страната за разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - с доводи, че е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „Допустимо ли е при издаването на заповед за изпълнение на парично задължение протоколът от разпоредителното заседание по чл. 411, ал. 2 ГПК да бъде обективиран в крайния акт на съда?“ Касационен контрол не може да бъде допуснат. Съгласно постановките по т. 1 на ТР № 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС селектирането на касационната жалба се извършва при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК по релевантен правен въпрос, обусловил изхода на делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда този въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. ВКС може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая, в първата си част изложението не съдържа конкретно формулиран въпрос - там се излагат оплаквания срещу правилността на въззивното решение, които обаче съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и се разглеждат в производството по чл. 290 ГПК, но не и в това по чл. 288 ГПК, което го предхожда. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение, само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По конкретно формулирания от страната въпрос не са налице предпоставки за достъп до касация. Той осъществява общия селективен критерий (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), но не и допълнителния критерий на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като при разрешаването му градският съд е съобразил установена съдебна практика по приложението на чл. 411 ГПК относно процедурата по издаване на заповед за изпълнение. В тази практика еднопосочно е възприето, че заповедта за изпълнение, включително и когато се касае до такава въз основа на документ по чл. 417 ГПК, не е необходимо да се предхожда от постановяване на нарочно, отделно и самостоятелно разпореждане на съда (обективирано в протокол), с което заявлението за издаване на заповедта да бъде уважено (да се признае за основателно и да се разпореди издаването на заповед за изпълнение). Това следва от обстоятелството, че при уважаване на заявлението на заповедта за изпълнението не се предвижда инстанционен контрол на акта на заповедния съд. На длъжника се връчва самата заповед за изпълнение, като защитата срещу нея се реализира по пътя на възражението по чл. 414 ГПК, съответно по чл. 423 ГПК или по исков ред - чл. 424 ГПК. Поради това и законът не въвежда изрично изискване за постановяване на нарочно разпореждане или определение в случаите, когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение се уважава (в този смисъл са и мотивите в съобразителната част към ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като със същите се приема, че „заявлението е уважено чрез издаване на заповед за изпълнение“). В очертаната хипотеза то се счита инкорпорирано и обективирано в самата заповед за изпълнение. Изрично изискване за постановяване на изрично разпореждане е налице само в случаите когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се уважава. Затова липсата на нарочен съдебен акт за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не води до нищожност, недопустимост или неправилност на заповедта за изпълнение. Самият закон предпоставя, че изводите на заповедния съд за наличието на предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение и за съществуването на заявеното с нея право, се правят само въз основа на формална проверка на заявлението и евентуално представените с него доказателства от страна на съда, без провеждането на спорно състезателно производство между страните. Защитата срещу евентуално неправилните изводи на съда относно наличието на предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение и на заявеното с нея право се осъществява по посочения по-горе ред. Предпоставките за издаването на заповедта за изпълнение и съществуването на заявеното с нея право обаче се различават от предпоставките за валидност на съдебния акт. Затова и липсата на първите не се отразява на валидността на постановения акт. При липсата им той ще бъде евентуално недопустим или неправилен, но не и нищожен. Наличието на съдебна практика по питането и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение изключва приложно поле на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение, касаторът не е обосновал предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол. При този изход на делото на представляваната от юрисконсулт страна се дължи възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, каквото е претендирано с отговора на касационната жалба. Същото се определя в размер на 100 лв. съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ, а задължен за него е касаторът. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.