Определение № 4741 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2013/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 204/06.01.2025 година, подадена от „Колев и Колев“ АД [населено място], срещу решение № 1178/20.11.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 799/2024 година. С въззивното решение на Софийския апелативен съд частично е изменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение № 3767/10.07.2024 година, поправено с решение № 666/05.02.2024 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-21 състав, постановени по гр. д. № 13 240/2022 година, при което като краен резултат „Колев и Колев“ АД [населено място] е осъдено да заплати на Г. Г. М., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 27 403.35 лева. В подадената от „Колев и Колев“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Г. Г. М. срещу дружеството иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационна жалба Г. Г. М. е подала отговор на същата с вх. № 13 220/19.05.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1178/20.11.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 799/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. „Колев и Колев“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 05.12.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 204/06.01.2025 година, като 05.01.2025 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че между „Колев и Колев" АД [населено място] и Г. Г. М. не било спорно, че са били в трудово-правни отношения въз основа на трудов договор № 332/18.05.2006 година, по силата на който М. беля заемала длъжността „главен счетоводител“ до юни 2022 година. на 22.11.2018 година между „София Франс Ауто-Оказион“ ЕООД [населено място] и „Колев и Колев“ АД [населено място] бил сключен договор за отдаване под наем на движимо имущество № 870 за срок от 48 месеца, а именно употребяван лек автомобил марка „Волво“, модел „ХС 60“ с наемна цена 48 месечни вноски всяка по 291.79 евро без ДДС, включваща чист наем за срока на договора. Първата месечна вноска за автомобила била дължима до 5-то число на декември .2018 година, а последната до 05.12.2022 година. Съобразно договора „Колев и Колев“ АД [населено място] като наемател можело да предоставя правото да управляват наемното имущество на лица, имащи статут на работници или служители на наемателя. Договорът между страните бил прекратен по взаимно съгласие, предсрочно, на 11.03.2022 година, като автомобилът е върнат. Между страните не се спорело, а и с представените писмени доказателства се установявало, че на 10.03.2022 година за същият автомобил бил сключен договор за лизинг № 7433 между „Ес Еф Ей Оказион“ ЕООД [населено място] и „Григ Консулт“ ЕООД [населено място], чийто представител бил съпруга на М.-И. Д. М.. От приетото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-автотехническата експертиза се установявало, че наемът на процесния автомобил за периода от 22.11.2018 година до 28.02.2022 година бил общо в размер на сумата от 185 667.15 лева (155.37 лева на ден х 1195 дни). От приетото пред първоинстанционния съд и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че в периода от януари 2019 година до юни 2022 година от трудовото възнаграждение на Г. Г. М. били правени постоянни удръжки в размер на 571.00 лева, всяка удръжка, съответно 570.69 лева от февруари 2021 година от платежните фишове за периода януари 2019 година-март 2022 година и еднократна удръжка за периода май 2022 година-юни 2022 година (две еднократни удръжки с размер 4568.00 лева и 945.70 лева) с общ размер на всички удръжки 27 778.05 лева. От имейл кореспонденция между Г. Г. М. и ТРЗ на дружеството (листа 83 и 84 от първоинстанционното дело), чието авторство не било оспорено от нея, се установявало, че по нейно искане, считано от януари 2019 година следвало да се прави постоянна удръжка в размер на 571.00 лева и пак по нейно искане следвало да се спре тази удръжка от месеца, следващ този на който била издадена фактура за „моята кола“-март. И. бил от 12.04.2022 година. Пред първоинстанционния съд бил разпитан свидетелят И. К. И. който установявал, че познава и двете страни. С Г. Г. М. бил работил заедно от около 18 години, а „Колев и Колев“ АД [населено място] било създадено от свидетеля. През 2018 година свидетелят бил представляващ дружеството. В края на 2018 година М. го била помолила дружеството да й отпусне кредит, защото издържала син, който учел в Англия. Свидетелят бил поел ангажимент да й съдейства за отпускане на кредит-заем от дружеството за 27 000.00 лева, който М. да върне за четири години. Свидетелят установявал, че до сключване на договор с „К. и К.“ АД [населено място] не се било стигнало, защото доколкото знае М. била получила потребителски кредит от Пощенска банка и си била решила проблема. Процесният автомобил бил нает от „Колев и Колев“ АД [населено място] с цел да бъде ползван за служебен автомобил от М.. Свидетелят установявал, че правило било да се наемат служебни коли и да се предоставят на ръководството на дружеството, като съответният служител не плащал наем, но поемал разходите за гориво и поддръжка на колата, предоставена му за ползване. Мислил, че разходите направени от М. за гориво се удържали от заплатата й. Разпитана свидетелката Й. Г. Я. установявала, че работи в „Колев и Колев“ АД [населено място] от 2015 година, като към момента била старши счетоводител. Установявала, че процесният автомобил Волво бил нает от дружеството в периода от края на 2018 година до 2022 година, като този автомобил се ползвал само от М.. Знаела че за този автомобил се изплащали месечни лизингови вноски, които се удържали от Г. М., която знаела за това. Разходите за гориво били удържани от заплатата на М.. При така установената фактическа обстановка и с решението си първоинстанционният съд бил приел, че между Г. Г. М. и „К. и К.“ АД [населено място] било постигнато съглашение лек автомобил марка „Волво“, модел „СХ 60“, който бил предмет на договора за лизинг, да бъдел предоставен на М. за ползване, срещу удръжка от възнаграждението на същата на дължимите от дружеството на лизингодателя лизингови вноски. Това съглашение между страните било основанието за извършване на периодичните удръжки за периода януари 2019 година до март 2022 година в общ размер 22 264.35 лева. Без основание били удържани сумите от общо 5513.70 лева, от които 4568.00 лева. на 10.06.2022 година и 945.70 лева на 11.06.2022 година. Първоинстанционният съд бил приел, че лизинговият автомобил бил върнат на лизингополучателя през март 2022 година и не е бил ползван от Г. Г. М., поради което това основание за извършване на удръжките било отпаднало. Друго основание за тези удръжки по делото не било установено, поради което първостепенният съд уважил исковата претенция за сумата от 5513.70 лв., като до пълния претендиран размер бил отхвърлил същата като неоснователна. Отхвърлил като неоснователно и въведеното от „К. и К.“ АД [населено място] възражение за прихващане. Въззивният съд квалифицирал предявения иск а по чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД. Съобразно константната съдебна практика, в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ищецът следвало да докаже само предаването на вещта, съответно плащането на съответната парична сума. Същият не бил задължен да доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата било извършено без правно основание. Задължението да докаже, че било налице правно основание за даването или плащането било на ответника, тъй като именно наличието на това основание му давало възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде отхвърлен. В конкретния случай удържането на сумите в общ размер на 27 778.05 лева от трудовото възнаграждение на Г. Г. М. се доказвало главно и пълно в процеса, и то не било спорно между страните. В исковата си молба М. твърдяла, че през декември 2018 година говорила с работодателя си за възможността да получи паричен заем от него в размер на около 27 000.00 лева с уговорката парите да се връщат с месечни удръжки от заплатата на равни вноски в размер на по 571.00 лева в продължение на 48 месеца, но преди сключване на договора за заем с работодателя й бил отпуснат заем от Пощенска банка, поради което не се било наложило да вземе заем от работодателя си. Тежестта на доказване на тези твърдения била на М. от една страна, но от друга не били необходими с оглед посочената доказателствена тежест. Но за пълнота на изложението следвало да се посочи, че твърденията на Г. Г. М. не се доказвали в процеса, съответно не кореспондирали със заявеното съгласие от нея, считано от януари 2019 година да й бъдат правени постоянни месечни удръжки в размер на 571.00 лева. Първо по делото М. не била представила договор за кредит, сключен с Пощенска банка, от който да се установявала верността на твърдението й за сключен такъв, съответно не се установявала датата, на която бил сключен този договор и дали същата следвала януари 2019 година. На второ място житейски нелогично звучало твърдението на М., че в продължение на над три години от трудовото й възнаграждение са й били правени месечни удръжки в размер на сумата от 571.00 лева и тя не била разбрала, съответно била забравила за даденото от нея съгласие, тъй като била получила от Пощенска банка кредит и било отпаднало основанието да ползва такъв от работодателя. Затова въззивният съд намирал, че даденото от М. съгласие за месечни удръжки от трудовото й възнаграждение в размер на 571.00 лева, считано от януари .2019 година не било на основание водени с работодателя й преговори за сключване на договор за заем, до какъвто не се било стигнало. Но както било посочено, Г. Г. М. не била длъжна да доказва липса на основание. От друга страна-задължение на „Колев и Колев“ АД [населено място] било да докаже твърдяното правно основание за получаване на процесните суми–налице бил формално сключен от „Колев и Колев" АД [населено място] договор за лизинг, по който били извършвани плащания от дружеството, но автомобилът бил ползван само от М. за нейни лични нужди като крайната цел била и придобиването му от нейна страна. Други твърдения в отговора си „Колев и Колев“ АД [населено място] не било въвеждало, а въведените по-късно с въззивната жалба били преклудирани, както въззивният съд бил посочил в свое определение № 1406/06.06.2024 година. Въведеното с отговора твърдение на „Колев и Колев“ АД [населено място] също не се доказвало. Видно от доказателствата по делото сключеният между „Колев и Колев“ АД [населено място] и третото за спора лице договор, бил договор за наем, или т. нар. оперативен лизинг, за процесния автомобил „Волво“, т. е. в същия не била предвидена възможност за закупуване на наетото движимо имущество. Сумата от 291.80 евро, в левова равностойност 570.71 лева представлявала само стойност на наеманото имущество, т.е. наемната цена. При оперативния лизинг отсъствала възможността за прехвърляне на собствеността върху предмета на договора. Най-общо казано, оперативния лизинг можел да се приравни на договор за наем. При договора за оперативен лизинг лизинговото възнаграждение представлявало възнаграждение за ползване на вещта в значително по-нисък размер от покупната й стойност, тъй като стойността на вещта не се покривала изцяло от лизинговите вноски, плащани през установения в договора срок, и лизингодателят имал интерес от остатъчната стойност на вещта, като разчитал на възможността за продажбата му или за повторното му предоставяне за ползване от друг лизингополучател. Следователно по силата на договора за наем (оперативен лизинг) от 22.11.2018 година Г. Г. М. нямало как да придобие собствеността върху автомобила, плащайки всеки месец наемна цена в размер на 571.00 лева. При този договор автомобилът можел да бъде върнат, както се било случило и в конкретния случай, като направените вноски били наем за ползването му. С договора от 22.11.2018 година била предвидена възможност „Колев и Колев“ АД [населено място]-наемател да може да предоставя правото да управляват наемното имущество на лица, имащи статут на работници или служители на наемателя. Така уговореното в договора кореспондирало и със свидетелските показания на И. К. И.-управител на „Колев и Колев“ АД [населено място] до 2018 година, който установявал че правило било да се наемат служебни коли и да се предоставят на ръководството на дружеството, като съответният служител не плащал наем, но поемал разходите за гориво и поддръжка на колата, предоставена му за ползване. Безспорно по делото се установявало, че в процесния период М. била ползвала в качеството си на главен счетоводител процесния автомобил, а с показанията на свидетелката Я. се установявало, че Г. М. била заплащала горивото за ползвания от нея автомобил и то било удържано от заплатата й. Безспорно било установено, а М. не отричала, че била дала съгласие за удържане всеки месец от трудовото й възнаграждение сума в размер на 571.00 лева, сбора от които съставлявал и част от процесното плащане. Това съгласие обаче не съставлявало и не създавало основание за това плащане, доколкото от една страна то не можело да се свърже с изпълнение на права и задължения, с основанието и предмета на единствения договор, който към онзи момент бил обвързвал страните, а именно трудов договор № 332/18.05.2006 година. От друга страна абстрактното задължаване, т. е. такова за предоставяне на имуществена облага без типична непосредствена цел (основание) като причина за възникването на същата, водела до нищожност по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД и даденото по нея подлежало на връщане като дадено при начална липса на основание. Изцяло в този смисъл било решение № 211/26.11.2013 година, постановено по т. д. № 1082/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., което макар и постановено при по различна фактическа обстановка, според въззивния съдебен състав било приложимо и в настоящата хипотеза. „Колев и Колев“ АД [населено място] нито било въвел, нито било доказал друго правно основание, на което можело да задържи процесната сума. С оглед на така анализираните и ангажирани от страните писмени и гласни доказателства, можели да се направят следните фактически изводи. Г. Г. М. в процесния период била заемала при „Колев и Колев“ АД [населено място] по трудово правоотношение длъжността главен счетоводител. В качеството си на служител на дружеството, същата била ползвала процесния лек автомобил марка „Волво“, модел „ХС 60“, нает от нейния работодател по силата на договор за отдаване под наем на движимо имущество № 3870/22.11.2018 година, каквато възможност била предоставена от наемодателя изрично с договора в раздел І Предмет на наемния договор, т.3, изречение второ. М. не била страна по този договор, съответно за нея не било възникнало задължение да плаща уговорените месечни наемни вноски. „Колев и Колев“ АД [населено място] не доказало главно и пълно между него и М. да било постигнато съглашение, месечните наемни вноски да се поемат от нея. Затова достигайки до други фактически изводи, различни от тези на първоинстанционния съд, въззивният съд намирал, че искът бил доказан главно и пълно в своето основание, поради което следвало да бъде уважен в пълния му размер. Възражението за прихващане, заявено с отговора на „Колев и Колев“ АД [населено място] било неоснователно, доколкото и с оглед по-горе изложеното, безспорно се установявало, че М. била ползвала процесния автомобил на правно основание, съобразно посоченото в договора. Предвид на това въззивната жалба на и Г. Г. М. била основателна, а тази на „Колев и Колев“ АД [населено място]-не, поради което първоинстанционното решение следвало да бъде отменено в неговата отхвърлителна част, с която искът на Г. Г. М. за главница бил отхвърлен за разликата над 5513.70 лева до пълния претендиран размер от 27 403.35 лева като бъдело постановено друго, с което исковата претенция бъдела уважена в пълния й предявен размер. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Колев и Колев“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол по правните въпроси за това редовно ли е проведена процедурата по призоваване на страна в исково производство на адрес на бивш процесуален представител, без актуална представителна власт към момента на извършване на връчването?; за това следва ли при обсъждането на доказателствата въззивният съд да ги обхване в пълнота и да очертае връзката помежду им и тази с установените факти и елементите от спорния предмет, като се изложат и мотиви за тази преценка? и за това може ли за наличието на съглашение между страните по едно правоотношение да се съди и по тяхното фактическо поведение, съвпадащо с елементите на изпълнение на договорно задължение? По отношение на първия от въпросите се твърди противоречие между въззивното решение и решение № 292/13.10.2014 година, постановено по гр. д. № 2938/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 277/24.06.2016 година, постановено по ч. т. д. № 7354/2016 година по описа на ВКС, ТК, І т. о.,, от което се извежда твърдение за наличието на допълнителното основание за допускане на исканото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същото основание се твърди и за втория от въпросите, при който твърдението за противоречие с ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и решение № 114/04.01.2021 година, постановено по гр. д. № 478/2020 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. И дата въпроса са включени в предмета на делото и са обусловили решението на Софийския апелативен съд. Първият от въпросите не е бил разрешаван пряко с обжалваното въззивно решение, но доколкото е преюдициален за законосъобразността на процесуалните действия е бил разрешен предварително, като изводите на съда в тази насока се отразяват и на постановеното от него решение. С оглед на това са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по тези два въпроса на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с посочената от касатора практика. Не са налице предпоставките за допускан на касационното обжалване по третия от въпросите тъй като „Колев и Колев“ АД [населено място] не е обосновал нито приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, за този въпрос. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Колев и Колев“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1178/20.11.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 799/2024 година, по подадената срещу него от „Колев и Колев“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 204/06.01.2025 година и такова трябва да се допусне. На „Колев и Колев“ АД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 280.22 евро по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение