Определение № 394 от 20.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 437/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 13/16.01.2023 г. по в. т. д. № 693/2022 г. на Апелативен съд П., с което частично е отменено решение № 260108/20.04.2022 г. по т. д. № 413/2020 г. на Окръжен съд Пловдив и касаторът е осъден да заплати на С. В. Е. допълнително 70 000 лв. - разлика между присъден размер от 130 000 лв. и определен от въззивния съд размер от 200 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на З. К. /нейната дъщеря/, както и частично е потвърдено решението на Окръжен съд Пловдив за присъждане на обезщетение от 130 000 лв.

Жалбоподателят атакува въззивното решение като сочи нарушение на съдопроизводствените правила, осигуряващи постановяване на допустим съдебен акт, анализ на всички релевирани доводи и възражения по делото, доказателства и установените от тях факти. Наред с това, заявява, че въззивното решение е постановено при нарушение на принципа за доказаност на причинените вреди и почива на предположения. Навежда оплакване за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД относно противопоставеното възражение за съпричиняване. Касаторът посочва, че въззивното решение е необосновано, тъй като съдът е приел, че отношенията между ищцата и дъщеря й са били с обичайната за тази родствена връзка близост, за какъвто извод по делото не са били събрани доказателства. За установяване на конкретния психо-емоционален статус на ищцата би могло да се произнесе само вещо лице, но по делото не е била нито поискана, нито допусната психологическа експертиза. Съдът не е ценил гласните доказателства съобразно тяхната действителна правна стойност, нито се е произнесъл по възражението на касатора за вътрешни противоречия в показанията на свидетелите.

В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Гаранционен фонд обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили изводите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата?“

2. „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси, за които не притежава специални знания?“

3. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?“

4. „Може ли въззиввният съд да основе решението си на предположения?“

5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото?“

6. „Дали формалната родствена връзка между определени лица е достатъчно основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от едното във връзка със смъртта на другото?“

7. „Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил без да обсъди и прецени обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимущестевни вреди?“

8. „Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 ЗЗД?“

9. „Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението?“

10. „Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост?“

11. „Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?“

12. „Във връзка с приложението на установените в ППВС № 4/1968 г. критерии длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер?“

13. „По въпроса как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл.172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания?“

14. „По въпроса следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка на свидетелските показания по чл.172 ГПК?“

15. „Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“

16. „При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите?“

17. „По въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?“

Касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на ППВС № 4/1968 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. ОСГТК, ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и на казуална практика на касационната инстанция. Формулира искане за постановяване на акт, с който атакуваното въззивно решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено изцяло или в частта, с която е отменено първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски.

От ответника по касация С. В. Е. е подаден отговор, с който се оспорва касационната жалба като неоснователна и се заявява становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, тъй като поставените от касатора въпроси не са обусловили изводите на въззивната инстанция или не са от значение за изхода на спора. Оплакванията на касатора са изцяло голословни, а постановеното от въззивния съд решение е законосъобразно и в случай, че бъде допуснат контрол по същество, то следва да бъде потвърдено с присъждане на разноски.

Е. З. Ш., конституиран в исковото производство като трето лице помагач, не ангажира становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, вр. с чл. 558, ал. 5 КЗ в размер на 200 000 лв. при твърдения, че вследствие ПТП, реализирано на 16.12.2019 г. около 12, 20 часа на път I - 8 км 201 + 000 при разклона на с. М. К., З. В. К. е изгубила живота си като пътник, возещ се на предната седалка в л.а., управляван от З. Г. Ш. - „Форд“, модел „Кугар“, с рег. [рег.номер на МПС]. Първоинстанционният съд е уважил предявения от майката на пострадалата С. В. Е. иск в размер на 130 000 лв.

При подадени въззивни жалби и от двете страни въззивната инстанция е възприела установените от Окръжен съд Пловдив факти относно противоправното поведение на водача на автомобила, в който е пътувала пострадалата; липсата на активна застраховка „Гражданска отговорност“ за л.а. „Форд“, модел „Кугар“, с рег. [рег.номер на МПС] към 16.12.2019 г.; липсата на данни уврежданията на З. К. да са резултат от свободно инерционно движение на тялото в купето на автомобила; наличието на страничен смазващ удар; семейна свързаност и близки отношения между ищцата и пострадалата й дъщеря. При тези обстоятелства съставът на Апелативен съд П. е изградил извод за наличие на пасивна материалноправна легитимация в тежест на Гаранционен фонд и неоснователност на противопоставеното от него възражение за съпричиняване. Позовавайки се на т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, е приел, че поведението на пострадалата обективно не е допринесло за увреждането й. За да направи този извод, съдът е кредитирал приетите по делото съдебно-техническа и съдебно-медицинска експертизи, които, изхождайки от установените травми - черепно-мозъчна, гръбначно-мозъчна /вкл.разчленяване на гръбначния стълб/, гръдна и опорно двигателна травма и естеството на удара, са дали заключение, че при поставен обезопасителен колан тялото би било относително по-неподвижно и ускоренията в областта на торса, главата и врата в момента на удара биха били още по-големи. В мотивите на решението съдът е посочил, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП правила за движение по пътищата /дори и по категоричен начин да би било установено, че пострадалата е била без поставен предпазен колан/ не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат, водещо до намаляване на дължимото обезщетение при липса на пряка причинна връзка между нарушението и вредата. За да определи справедливото обезщетение, апелативният съд е отчел задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. и показанията на свидетеля З. - живеещ на съпружески начала с друга дъщеря на ищцата, който е дал сведения, че, макар от години да е пребивавала в Германия, С. е имала връзка с починалата си дъщеря. Изразил е несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, аргументирани с факта, че ищцата има общо осем деца и между нея и дъщеря й е липсвал ежедневен контакт, и е завишил обезщетението от 130 000 лв. на 200 000 лв. Изложил е съображения, че неимуществените вреди вследствие смъртта на близък родственик са негативна проява в психоемоционалната сфера на индивида, за установяване на които не винаги са необходими специални знания. Отчел е младата възраст на починалата З. К. /21 години/, стандарта на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани три групи въпроси – процесуалноправни относно съблюдаването на съдопроизводствените правила, гарантиращи попълване на делото с доказателства и обсъждането на тези доказателства заедно с твърденията на страните; относно критериите за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въпросите, касаещи редукцията на определеното обезщетение поради наличие на съпричиняване са релевантни, но те не са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВКС, на която се е позовал Апелативен съд П.. Съставът обстойно е изследвал събраните по делото доказателства и е преценил липсата на причинно-следствена връзка между вредите и изпълнение на задължението за поставяне на колан. Формирал е извод, че и при поставен колан леталният изход не би могъл да бъде избегнат.

Въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливото обезщетение също покриват общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото касаторът е мотивирал оплакване за формално спазване на критериите, очертани от ППВС № 4/1968 г. и доразвиващата го казуална практика /както и служебно известната на състава, обективирана в решение № 50079/25.10.2023 г. по т. д. № 2046/2022 г. на I т.о. на ВКС/, е необходимо да бъде допуснато касационно обжалване за проверка наличието на отклонение от тази практика при постановяване на обжалвания въззивен акт. В решението си по същество на спора настоящият състав ще обсъди и формулираните в изложението процесуалноправни въпроси.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът Гаранционен фонд следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 4 000 лв. /в случай, че поддържа касационната жалба срещу въззивното решение в неговата цялост/.

С тези мотиви настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС