Определение № 2599 от 18.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1480/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. Г. срещу въззивно решение № 254 от 10.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 361/2025 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 354 от 21.12.2024 г., постановено по гр. д. № 796/2024 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина, за: 1/ прекратяване на гражданския брак, сключен на 12.06.2010 г., между С. И. Б.-Г. и И. И. Г., като дълбоко и непоправимо разстроен, като е обявено, че вина за разстройството на брака имат и двамата съпрузи; 2/ предоставяне родителските права върху детето от брака И. И. Г. на майката С. И. Б.-Г., при която е определено местоживеенето на детето; 3/ определяне режим на лични контакти на бащата И. И. Г. с детето; 4/ осъждане на бащата И. И. Г. да заплаща на малолетното си дете И. И. Г. месечна издръжка в размер на 300 лева, чрез неговата майка и законен представител, считано от 24.01.2024 г. – датата на завеждане на исковата молба, до промяна на обстоятелствата за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска; 5/ предоставяне ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] придобито от С. И. Б.-Г. по време на брака в режим на СИО, на майката С. И. Б.-Г. до навършване на пълнолетие от детето; 6/ постановено е след прекратяването на брака С. И. Б.-Г., на основание чл. 53 СК да носи предбрачното си фамилно име – Б.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към тълкуването на съдебното решение доводи, твърдения и възражения на страните относно родителската пригодност на бащата спрямо дете от мъжки пол, което е в пубертетна възраст, съгласно указанията на Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС?“ – поддържа се противоречие с разясненията в посоченото постановление; 2/ „Може ли с тълкувателно решение въззивната инстанция да измени или отмени първоинстанционното решение № 354 от 21.12.2024 г., постановено по гр. д. № 796/2024 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина, относно родителските права на детето, да пререшава спора и да постанови съвместно упражняване на родителските права и задължения, като се съобрази волята на законодателя в последната редакция на чл. 59, ал. 3 СК?“; 3/ „Към кой момент следва да се преценява волята на съда, формирана в решението, чието тълкуване се иска, като се има предвид последната редакция на чл. 59, ал. 3 СК?“. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата С. И. Б.-Г., чрез адв. Е. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената служебна проверка, намира касационната жалба за недопустима в частта, насочена против въззивното решение в частта на произнасянето на въззивния съд по исковете за прекратяване на брака и фамилното име на съпругата, като подадена против съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, брачни искове, искове по чл. 322, ал. 2 от този кодекс, с изключение на въпросите по чл. 59, ал. 2 СК в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършили пълнолетие деца. Следователно исковете за прекратяване на брака и фамилното име на съпругата са изключени от касационен контрол. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. В останалата част, с която се обжалва произнасянето на съда по въпросите по чл. 59, ал. 2 СК, касационната жалба е допустима. Съгласно чл. 59 СК, при предявен иск за прекратяване на брака, съдът е длъжен да се произнесе по въпросите: при кого от родителите да живеят децата, на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права, определя мерките относно упражняването на тези права, както и режима на лични отношения между децата и родителите и издръжката на децата. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца съдът се произнася служебно и относно ползването на семейното жилище ( чл. 56, ал. 1, изр. 2 СК ). Това е пакет от мерки, целящи охрана на висшия интерес на децата, за който съдът следи и служебно, поради което и произнасянето по нито един от посочения кръг въпроси не е изключен от касационен контрол. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, ВКС съобрази следното: Въззивният съд е установил от фактическа страна, че С. И. Б.-Г. е предявила против И. И. Г. иск с правно основание чл. 49, ал. 1 СК, обективно съединен с небрачните искове по чл. 59, ал. 2 СК, както и искане по чл. 53 СК, с които е поискала съдът да постанови решение, по силата на което да прекрати сключения с акт № 0143/12.06.2010г. на [община] между страните по делото граждански брак, поради дълбоко и непоправимо разстройство по вина на ответника, да предостави упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака между страните по делото дете И. И. Г., родено на 25.01.2011г., на майката, като определи режим на лични контакти на бащата с детето; че ищцата е поискала съдът да осъди ответника да заплаща месечна издръжка на детето чрез майката в размер на 300 лв., считано от датата на депозиране на исковата молба - 24.01.2024г., до промяна в обстоятелствата, както и да и М бъде възложено ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. За изложените твърдения е съобразил представените по делото удостоверения за граждански брак и за раждане. Установил е още, че видно от приложените по делото доказателства, ищцата работи по трудово правоотношение с „М. к.” АД, като за времето от м.06.2023 г. до м.05.2024 г. е получила брутно трудово възнаграждение в общ размер от 39 743,99 лева, или средно месечно брутно трудово възнаграждение около 3 312 лева, а И. И. Г. получава доход като самоосигуряващо се лице, като за периода м.07.2023 г. до м.06.2024 г. е декларирал брутно трудово възнаграждение в общ размер от 10208 лева, или средно месечно трудово възнаграждение в размер на около 850,67 лева. При постановяване на обжалваното решение решаващият състав е взел предвид и представените по делото съдебномедицински удостоверения от страните, както и показанията на разпитаните по делото свидетели във връзка с отношенията между съпрузите. Взел е предвид и изложеното от детето при неговото изслушване по реда на чл. 15 ЗЗДетето, че е наясно за скандали между родителите му, но не ги чува, тъй като си слага слушалки и не им обръща внимание; майка му помага с уроците, грижи се за домакинството – чисти, готви, подготвя му закуска сутрин; баща му пътува често и нощува извън дома им. От представения по делото социален доклад второинстанционният е констатирал, че основни грижи за отглеждане на детето полага майката, а бащата участва активно във възпитателния процес; че към настоящия момент двамата продължават да живеят заедно, като според ищцата атмосферата в семейството е непоносима; че бащата не се притеснява от семейната среда, в която родителите отглеждат детето си, като същият сочи, че конфликтите се създават от съпругата му, докато той е склонен да упражняват споделени родителски права и да продължат да живеят заедно; че дядото по майчина линия живее в близост до семейството, като детето често общува с него; че при разговор със социалните работници детето е демонстрирало притеснение да говори за чувствата си спрямо родителите, като е посочило, че се чувства добре и няма проблеми с тях. Обобщил е, че видно от социалния доклад, страните по делото не си сътрудничат и са на различно мнение досежно емоционалния и психичен комфорт на детето. Съобразил е още, че при личното изслушване на майката по реда на чл. 59, ал. 6 СК, същата заявява, че след раждането на детето осъзнала различията, които има с ответника; че образуваното по инициатива на ответника производство по ЗЗДН е с цел да бъде разубедена ищцата от настоящото производство; че желае да упражнява родителските права спрямо детето. От друга страна е отчел, че при личното изслушване на бащата по реда на чл. 59, ал. 6 СК, същият сочи, че не са налице основания за прекратяване на брака чрез развод, като допълва, че с оглед естеството на работата му като адвокат комуникира с много хора, част с които от женски пол; че производството по ЗЗДН няма нищо общо с настоящото дело; че в случай, че бракът бъде прекратен, желае да упражнява родителски права спрямо детето. При така очертаната фактическа обстановка по повод оплакванията за упражняването на родителската права над детето, въззивният състав се е позовал на разпоредбите на чл. 59, ал. 2 СК и установената задължителна и трайна съдебна практика, съгласно която за да се произнесе по възникналия спор и да прецени на кой от родителите да предостави родителските права по отношение на децата, съдът следва да се ръководи най-вече от интереса на детето. В понятието „интерес на детето“ се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание, осигуряването на възможност на детето да стане хармонично развита личност, обгръщането му с обич и внимание, като макар и поставени не на първостепенно значение, не следва да се пренебрегват и материалните интереси на детето - обезпечаване на жилище, битови условия и др. Съобразил е и дадените с ППВС № 1/12.11.1974 г. задължителни указания на съдилищата относно това кои са критериите, от които се ръководи съдът при решаване на въпроса на кой от родителите да се предостави упражняването на родителските права при спор между тях. Изрично е посочил, че при спор относно упражняването на родителски права съдът трябва да съобрази всички факти, относими към възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от родителите грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. В случая въззивният съд е намерил, че и двамата родители, в хода на процеса, са категорични в желанието си да отглеждат и възпитават И., като им се определят родителските права и местоживеенето на детето при тях. Посочил е, че по критериите желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето си, грижи и отношение на родителите към детето, привързаността на всеки от тях към детето и двамата родители имат еднакъв потенциал; че и двамата родители са трудово ангажирани, в добро материално положение, без данни за зависимости или морално укоримо поведение. Изложил е съображения, че възрастта и пола на детето следва да бъдат отчетени като елемент в преценката; че изводите от свидетелските показания сочат, че майката поема основните грижи за детето, осъществява ежедневна комуникация и контакт с него, докато бащата участва активно във възпитанието, но се характеризира като „по-строг баща“; че няма сведения за сериозно отчуждение между бащата и детето; че същевременно е налице влошаване на отношенията между родителите, създадено е напрежение, конфликти, разрив в брачните отношения. Съобразявайки възрастта на детето (подчертано тийнейджърски период), е обобщил, че стабилната среда за отглеждане и възпитание с участието на двамата родители е от засилен интерес. Въззивната инстанция е взела предвид и обстоятелствата, че макар детето да не е изразило ясно словесно предпочитание, то демонстрира по-голяма откритост, доверие и емоционален комфорт в присъствието на майка си, която е основният му емоционален посредник и лице, към което се обръща при нужда от разбиране и подкрепа; че майката има по-близка и активна подкрепа от своя баща, който живее в близост до семейството и същият може да оказва ежедневна помощ; че при деца в ранна юношеска възраст, преживяващи вътрешно напрежение в семейството, решаващ фактор за тяхното благополучие е родителят, който успява да създаде емоционално предвидима, спокойна и диалогична среда, а в случая майката е доказала способност за такъв диалогичен подход. При горните съображения решаващият състав е формирал извод, че в интерес на детето И. е упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката, доколкото тя е основният ежедневен грижещ се родител и детето има дълбока и постоянна емоционална връзка с нея. Отчел е и фактите по делото, че бащата до момента е упражнявал родителски функции в ограничен обем и предимно в свободното време, което показва, че майката е основният гарант за стабилност; че липсата на отчуждение между бащата и детето означава, че предоставянето на правата на майката не изключва значима роля на бащата, като режимът на лични отношения с бащата следва да бъде обемен, за да се поддържа връзката между тях. По отношение на оплакванията за предоставяне правото на ползване на семейното жилище, въззивната инстанция е съобразила разрешенията в практиката на ВКС, че водещо значение има не собствеността върху имота, а интересът на детето, който има приоритет над имуществените права на родителите. Посочила е, че в случая, след като съдът предоставя упражняването на родителските права на майката, ползването на семейното жилище следва да бъде предоставено на нея, тъй като именно в това жилище детето И. е израснало, има установени социални навици и се чувства емоционално сигурно. Изложила е и конкретни съображения, че в семейното жилище е стаята на детето, училището му е в близост, поддържа контакт с приятели и близки роднини; че запазването на познатата домашна и социална среда на детето е елемент от неговия „най-добър интерес“, тъй като преместването в нова обстановка може да предизвика психологически дискомфорт, особено в тийнейджърска възраст; че предоставянето на жилището за ползване на майката не отнема собствеността на бащата, а само гарантира на детето правото на стабилна среда до навършване на пълнолетие. При тези данни е обобщила, че предвид възрастта на И., нуждата му от стабилна и позната домашна обстановка и факта, че майката е определена като упражняващ родителските права родител, предоставянето на семейното жилище за ползване на майката е напълно обосновано и съответства на изискванията на закона и практиката на ВКС. С оглед събраните по делото доказателства и становищата на страните, въззивният състав е намерил, че постановеният от районния съд режим на лични контакти между детето и бащата, при когото то не живее, е правилен, обоснован и съобразен изцяло с интересите на детето. Застъпил е становището, че е определен обширен режим на лични контакти, който включва редовни срещи през уикендите, празнични дни и част от ваканционните периоди; че съдът е изхождал от разбирането, че поддържането на постоянна и пълноценна връзка с двамата родители е от съществено значение за нормалното емоционално и психическо развитие на детето; че не се установяват данни за поведение, което би застрашило сигурността или спокойствието на детето, поради което не съществува основание за ограничаване на този режим; че честите контакти с неотглеждащия родител ще способстват за запазване на емоционалната връзка и балансирано развитие, без да се създава емоционален конфликт или напрежение. Формирал е извод, че определените от първата инстанция дни и часове са подходящо съобразени с възрастта на детето, неговия учебен график, както и с професионалната ангажираност на родителите, поради което е споделил мотивите на районния съд, че именно един обширен режим на лични отношения най-пълно отговаря на интересите на детето, като му дава възможност да поддържа активна връзка и с двамата си родители. Като правилно и законосъобразно второинстанционният съд е преценил и решението в частта за размера на присъдената издръжка, която бащата И. И. Г. следва да заплаща на детето. Възприел е становището, че размерът на издръжката е съобразен със събраните по делото доказателства относно нуждите на детето, така и с материалните възможности на двамата родители; че детето е в активна възраст на развитие, посещава училище, има ежедневни потребности, чието покриване изисква определен финансов ресурс; че родителят, при когото детето не живее постоянно, разполага с трудови доходи, които позволяват заплащането на определения размер издръжка, без това да накърнява минималните му средства за собствена издръжка. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: И трите, поставени от касатора, въпроса са некоректно формулирани, при това общотеоретично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд, които обуславят крайния резултат по правния спор. Така както са формулирани, същите предполагат обжалване на решение, постановено по реда на чл.251 ГПК, каквато процесната хипотеза не е. В случая не е налице спор по тълкуване на постановено съдебно решение. Вторият и третият въпрос изискват отговор при съобразяване на последната редакция на чл.59, ал.3 СК, която е в сила от 30.12.2025г., тоест не е действаща към датата на постановяване на въззивното решение и поради това и въззивният съд не е давал правно разрешение по такива въпроси. Поради това последните не съставляват общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК и това е достатъчно за обосноваване на извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване. Само за пълнота на изложението следва да се посочи следното: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос засяга в едната си част задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В настоящия случай обаче в решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка с критериите, установени с Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/74 г. на Пленум на ВС, които са от значение за формиране на преценката за интереса на децата, родителския капацитет и кому да се предостави упражняване на родителските права съгласно разрешенията на задължителната и константната съдебна практика, в това число посочената от касатора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. За пълнота следва да се посочи още, че в своята практика Върховният касационен съд последователно е изтъквал, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно: решение № 147/4.06.2014 г. по гр. д. № 1557/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г. на ІV г. о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр. д. № 4794/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС, реш. по гр. д. № 59/2018 г., гр. д. 2396/2017 г. и др. Най-добрият интерес на детето определя решението на съда при възлагане упражняването на родителските права и при мерките за личните отношения включително, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете. Същевременно в практиката си ВС и ВКС /пр.: Решение на ВКС, ІV ГО, постановено по № 3368/2017 г. / нееднократно са посочвали, че най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, които по същината си отразяват елементите, подлежащи на преценка при оценяването и определянето на най-добрите интереси на детето, посочени от Комитета за правата на детето в Общ коментар № 14/2013 г.) към Конвенцията за правата на детето: възгледите на детето, идентичността на детето, запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията, грижа за детето и неговата закрила и безопасност, уязвимо положение, право на детето на здравеопазване, право на детето на образование. Най-добрият интерес на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. Винаги, когато трябва да се вземе решение, което ще засегне конкретно дете, е задължително предварително да се оцени възможното въздействие (положително или отрицателно), което решението ще има върху това дете. Решението на съда трябва да вземе предвид в конкретната фактическа обстановка по случая кои елементи имат отношение към оценката на най-добрия интерес на детето и да се определи тежестта на всеки един от тях спрямо останалите, като е възможно не всички елементи да имат отношение към всеки индивидуален случай, и различните елементи могат да се разглеждат по различни начини в различните случаи и да имат различна важност в цялостната оценка. Съдебното решение следва изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието на елементите в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи най-добрия интерес на детето. При тази преценка освен положението на конкретното дете се съобразява и дали твърдението за неговия най-добър интерес от страна на родителите не се основава на собствените им интереси в споровете, свързани с грижите за детето. Нееднократно в практиката си ВС и ВКС са приемали и това, че обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права са: родителските качества и способността за полагане грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя – социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата – привързаност между деца и родители и между децата, условията на живот при майката и бащата; оказване на помощ от трети лица при отглеждане и възпитание на децата; заетост на родителите и възможност да осъществяват постоянен контрол и да общуват ежедневно с децата; подход на родителите към децата; личностните и морални качества на родителите; фактически сложилите се отношения и евентуалната вреда за децата при промяната им, и всички други с оглед конкретиката на случая, в това число и че право на всяко дете и негова естествена потребност е то да общува и с двамата си родители. По тази причина, по повод мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето и с оглед спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата. Същевременно е важно да се отбележи, че конкретните измерения и параметри на мерките по всяко дело са обусловени от особеностите на случая. Съдебната практика не дава и не може да даде приложима за всички случаи дефиниция за това що е то тесен или широк режим на лични отношения или определена отнапред формула и точен отговор на въпроса дали да се определи тесен или широк режим на лични отношения, дали той да включва и какъв точно адаптационен период; със или без преспиване на детето при родителя или режимът да се осъществява в присъствие на другия родител или на трето лице. Желанието на родителите и това на детето относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерий за решението на съда е винаги най-добрият интерес на детето. В настоящия случай всички тези положения са съобразени от въззивния съд. Отчитайки служебното си задължение да следи за най-добрия интерес на детето, в мотивите на решението си съдът е извършил преценка на конкретните обстоятелства и правнорелевантни факти, въз основа на които е предоставил упражняването на родителските права на майката и е определил режим на лични контакти с бащата, който е достатъчно обширен и в най-пълна степен е съответен на интересите на детето, като предоставя възможност да поддържа активна връзка и с двамата си родители. Изрично е съобразил обстоятелството, че и двамата родители искат предоставяне на родителските права, че детето е привързано и към двамата родители, както и че честите контакти с неотглеждащия родител ще способстват за запазване на емоционалната връзка. Както се посочи в мотивите по-горе, несъгласието на касатора с оценката и анализа на доказателствата и крайния резултат по спора, респ. изложените в тази връзка доводи не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта на произнасянето по въпросите по чл. 59, ал. 2 СК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,