Определение № 5156 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2660/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. Г., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. П. Т., против Решение №271 от 12.03.2025г. по в. гр. д. №3390/2024г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, с което е било потвърдено Решение № 132 от 09.10.2024г., постановено по гр.д. № 647/2023г. по описа на Районен съд– Първомай, I състав, с което е отхвърлен предявеният от А. Г. Г., ЕГН [ЕГН], против Е. Г. Гущерова, ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 2 от 17.01.2017 г., т. I, рег. № 29, нот.д. № 2/2017 г. по описа на нотариус Г. Й. с район на действие Районен съд – Първомай, по силата на който А. Г. Г. е продал на Е. Г. Гущерова следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от поземлен имот 1828 в кв. 116а по действащия регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-15-666/1994 г., целият с площ от 485 кв. м., за който поземлен имот е отреден УПИ Х-1828, ведно с втория жилищен етаж от двуетажната двуфамилна жилищна сграда със застроена площ от 120 кв. м., с източната половина от избения етаж на същата жилищна страда, която включва две избени помещения и коридор, общо с площ от 60 кв. м., с гараж и помещение в източната половина на приземния етаж с площ общо от 60 кв. м., с източната половина на тавана с площ от 60 кв. м., както и със стълбището, което обслужва източната половина от сградата, и с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, като привиден поради абсолютна симулация. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Е. Г. Гущерова, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. К. Г., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че от 2016г. до 2021г. ищецът А. Г. Г. и ответницата Е. Г. Гущерова са съжителствали на семейни начала, като имат дете, родено на 16.06.2017г. На 17.01.2017г. между тях е бил сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 2 от 17.01.2017 г., т. I, рег. № 29, нот.д. № 2/2017 г., с който ищецът е продал на ответницата процесния недвижим имот. С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 70 от 24.03.2017 г., т. I, рег. № 411, нот.д. № 65/2017 г. имотът е бил ипотекиран от нея в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за обезпечаване на задълженията й по договор за ипотечен кредит от 22.03.2017г., с който й е бил отпуснат кредит в размер на 93 700 лева със срок на изплащане 300 месеца. В първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд ищецът е признал, че му е била предоставена част от сумата по отпуснатия на ответницата ипотечен кредит. На 28.02.2023г. ответницата, чрез пълномощника си адвокат Т. Ч., е предявила против ищеца иск за определяне на местоживеенето, упражняването на родителските права, режима на лични отношения и издръжката на малолетното дете К. А. Г.. В исковата молба е посочено, че в началото на 2017г. ответникът й споделил, че има сериозни финансови проблеми и му трябват над 130 000 лева. Предложил да й прехвърли правото на собственост върху къщата си в [населено място], след което ответницата изтеглила кредит в размер на 94 000 лева, обезпечен с ипотека на къщата, а средствата предоставила на него. Към 2017г. против ищеца е било образувано изпълнително дело № 20128200400522 по описа на ЧСИ Т. Л., рег. № 820 на КЧСИ, с предмет: публично общинско вземане за данък, както и изпълнително дело № 16110000141/2011 г. по описа на ТД на НАП П. с предмет: публични задължения за здравни и социални осигуровки, данъци и глоби. Съдът е приел, че представената по делото искова молба, по която е било образувано по гр.д. № 3058/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV бр.с., съставлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК, създаващо вероятност за наличие на симулация при сключване на оспорената сделка. В същата не се съдържа пряко изявление на ответницата, че процесната покупко-продажба е симулативна, но с оглед изложените обстоятелства за причината за прехвърляне на собствеността, може да се приеме, че представлява индиция за привидност на сделката. За ирелевантно е счетено обстоятелството, че исковата молба е подписана от пълномощник на ответницата, доколкото законът не забранява документът, имащ характер на начало на писмено доказателство, да изхожда от упълномощено от страната лице. В случая пълномощникът е бил упълномощен да подаде исковата молба, в която се съдържа изявлението, следователно същото обективира именно волята на ответницата. При наличие на начало на писмено доказателство свидетелски показания за установяване на симулацията съгласно чл. 165, ал. 2 от ГПК са допустими. Според съда обаче от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че сключената между страните сделка е привидна. За да се приеме, че е налице симулация, е необходимо да се установи, че договарящите от самото начало са били с ясното съзнание, че не желаят правните последици на сделката, като само се създава привидна обвързаност между тях пред трети лица, а в случая това не се установява. Показанията на свидетеля Д. А., който единствен от разпитаните свидетели засяга въпроса за евентуална симулация, не са достатъчно убедителни, за да се проведе чрез тях пълно и главно доказване на исковата претенция. Показанията са твърде пестеливи и общи, в тях липсва каквато и да е било конкретика по отношение на точните уговорки и изявления на страните в насока, че не са желаели постигането на прехвърлителния ефект от сделката- нито че ищецът е заявил, че в техните отношения той ще продължи да е собственик, нито че ответницата се е съгласила да не придобива правото на собственост. На следващо място съдът е посочил, че показанията на посочения свидетел се отнасят за период от няколко месеца преди сключване на сделката, като липсват доказателства тази уговорка да е била още валидна към датата на сключване на договора за покупко-продажба, а е напълно възможно страните да са променили намерението си до момента на сделката. Свидетелят също така обяснява нуждата от прехвърляне на собствеността с опасността имотът да послужи за удовлетворяване на кредиторите на ищеца, а не с възможността за отпускане на кредит за погасяване на задълженията на ищеца и ипотекиране на имота като обезпечение, в каквато насока са твърденията в исковата молба. Съдът е посочил, че за действителността на договора може да се съди и от факта, че към датата на сключването му страните са имали отношения, аналогични на съпружеските, което прави вероятно и логично намерението им за действително прехвърляне на правото на собственост на ответницата, на която ищецът е имал доверие, като по този начин от една страна ще бъде препятствана възможността за принудително изпълнение върху имота, а от друга страна същият ще остане и за в бъдеще за тяхно общо ползване. Твърденията, че ответницата не е владяла имота, които по принцип могат да бъдат косвено доказателство за привидността на сделката, са категорично оборени от показанията на свидетелите Г. и Н., които потвърждават, че ответницата е живяла там, в т.ч. след раждането на детето, когато собствеността вече й е била прехвърлена, като дори след раздялата й с ищеца е влязла в къщата, разбивайки вратата, като по този начин е демонстрирала собственическите си права. Фактът, че ответницата не е открила партиди за ток и вода, не е решаващ в случая, доколкото между страните няма спор, че тя не живее и не ползва имота. Относно плащането на цената по делото липсват доказателства, които да оборват изявлението на ищеца, обективирано в процесния нотариален акт, че тя е платена предварително, като в тази връзка отново следва да се отчетат близките семейни отношения между страните, както и последващото предоставяне на ищеца на парични средства от ипотечния кредит, което обстоятелство същият признава. За недоказани са приети твърденията на ищеца за наличие на уговорка по смисъла на чл. 209 от ЗЗД за обратно изкупуване на имота след изплащане на кредита, тъй като не се установяват с никакви доказателства по делото. В касационната жалба срещу така постановеното решение се излагат доводи, че съдът неправилно е преценил събраните по делото доказателства и установените посредством тях факти, за да приеме за неоснователен иска за прогласяване на нищожността на сделката като сключена при абсолютна симулация. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, обосновавайки основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касаторът твърди, че с решението въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси- 1.Следва ли съдът при иск по чл. 17 ЗЗД за установяване абсолютна симулация на договор за покупко-продажба да разгледа и цени събраните в хода на делото косвени доказателства в тяхната съвкупност и да ги кредитира като верига, доказващи основния факт? 2. Как следва да се цени писмено изявление на страната, направено пред държавен орган за неизгоден за нея факт, служещо за “начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК? 3. Как следва да се установи субективният факт- отношението на страните към конкретния правен резултат, по предявен иск за установяване на абсолютна симулация по чл. 17 ЗЗД? По тези три въпроса се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие с казуалната практика на ВКС. 4. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражениe за нищожност? По този въпрос се твърди, че е бил разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. по т.д. №1/2020 г. на ОСГТК. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и при условията на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая първите три въпроса от изложението, макар и неточно формулирани /в същите е цитирана разпоредбата на чл.17 от ЗЗД, която се отнася до т.нар. относителна симулация, а предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД за прогласяване на сделката за нищожна поради абсолютната й симулация/, имат обуславящо значение за изхода на спора, доколкото се отнасят до възможността за доказване на привидността на сделката посредством косвени доказателства и писмени изявления на страната пред държавен орган. Предвид горното по отношение на тях може да се приеме наличието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителния селективен критерий по т.1 на разпоредбата, тъй като въпросите не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с установената практика, вкл. цитираната от касатора. За да достигне до извод за недоказаност на твърденията на касатора и неоснователност на предявения иск, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото гласни и писмени доказателства и установените посредством тях факти от значение за предмета на делото и е изложил мотиви по тях в обжалваното решение. Преценявани са били както изявленията на ответницата, направени в исковата й молба по по гр.д. № 3058/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV бр.с., така и твърденията на ищеца, свидетелските показания и обективните данни и т.нар. косвени факти по делото. Правилността на направените от въззивния съд изводи не е предмет на проверка в настоящото производство по допускане на касационно обжалване и по тях ВКС може да се произнесе само с касационното решение по чл.293 от ГПК в случай, че са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба. Независимо от това следва да се посочи, че липсва противоречие между въззивното решение и установената съдебна практика по отношение на преценката за крайния изход на спора на изявленията на ответницата, направени в представената по делото искова молба по гр.д. № 3058/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV бр.с. В случая както посочените изявления, така и твърденията на самия ищец по настоящото дело, сочат на евентуална относителна симулативност на оспорената сделка, която прикрива други отношения между страните, свързани с прехвърляне на правото на собственост от ищеца на ответницата с цел използване на имота като обезпечение за получаване на банков кредит, с който да се погасяват задължения на ищеца. При това положение уважаването на предявения иск за прогласяване на сделката като абсолютно симулативна би било в противоречие с действителните отношения между страните /в този смисъл Решение №204 от 21.01.2011г. на ВКС по гр.д.№1212/2010г., трето г.о.; Решение №256 от 30.04.2020г. на ВКС по гр.д.№4900/2018г., трето г.о./. Четвъртият въпрос от изложението не е от значение за изхода на спора и не е бил разрешаван при постановяване на обжалваното решение, поради което и може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е бил сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за покупко- продажба като привиден- сключен при абсолютна симулация, и се е произнесъл по така предявения иск. Съдът не е бил сезиран с иск за прогласяване на нищожността на сделката поради противоречието й с добрите нрави, каквито доводи за пръв път се излагат в изложението, поради което и не е дължал произнасяне по подобна претенция. В този смисъл е и приетото в мотивите на цитираното в изложението ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. по т.д. №1/2020 г. на ОСГТК, съгласно които принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея и когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Диспозитивът на тълкувателното решение, съгласно който съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, се отнася за хипотезите когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл.79 ЗЗД и др./. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,