Определение № 3320 от 25.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1267/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „П. СД“ ЕООД, [населено място] /ответник в първоинстанционното производство/ чрез управителя С. И. Д. и процесуален представител адвокат М. А. срещу решение № 740 от 19.12.2024 г. по в. т. дело № 410/2024 г. на Апелативен съд - София, 15 търговски състав, с което е потвърдено решение № 85 от 15.01.2024 г. по т. дело № 467/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-13 състав и „П. СД“ ЕООД е осъдено да заплати на Д. Р. Д. сумата 1 250 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „П. СД“ ЕООД е прекратено на основание чл. 517, ал. 4 ГПК и дружеството е осъдено да заплати на ищеца Д. Р. Д. сума в размер 880 лв., представляваща направени разноски по делото в първоинстанционното производство. Касаторът прави оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага твърдения, че е лишен от надлежно представителство по делото, както и че съдът не е съобразил, че запорът, трети по ред по партидата на търговско дружество „П. СД“ ЕООД, е наложен по изпълнително дело № 20198630400782 по описа на ЧСИ С. Х., рег. № 863 въз основа на издадена обезпечителна заповед, и в този смисъл изпълнителното дело е образувано въз основа на документ, който съгласно чл. 404 ГПК не представлявал акт на съда, който да подлежи на принудително изпълнение. Поддържа, че изпълнително дело № 20218630402018 по описа на ЧСИ С. Х., рег. № 863 е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден въз основа на влязло в сила решение, и по него няма наложен запор върху дяловете на търговското дружество. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писменото изложение към касационната жалба, както и в касационната жалба релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът Д. Р. Д. чрез процесуален представител адвокат А. Л. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е приел за неоснователно искането на ответното дружество за отмяна на хода по същество и насрочване на делото в открито съдебно заседание, доколкото от постъпилата от него молба не се установява наличие на новонастъпило обстоятелство, което да е от значение за допустимостта на производството или за основателността на иска. За да направи извод за основателност на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за прекратяване на ответника „П. СД“ ЕООД, [населено място] на основание посочената разпоредба: 1/ Ищецът Д. Р. Д. е кредитор на С. И. Д. съгласно приложените по делото съдебни решения по гр. дело № 67159/2015 г. по описа на Софийски районен съд и в. гр. дело № 112/2019 г. по описа на Софийски градски съд и издадения въз основа на тях изпълнителен лист. 2/ Въз основа на издадения по гр. дело № 67159/2015 г. по описа на Софийски районен съд изпълнителен лист е образувано изп. дело № 20218630402018 по описа на ЧСИ С. Х., рег. № 863 с длъжник С. И. Д.. 3/ Длъжникът С. И. Д. е едноличен собственик на капитала на ответното дружество „П. СД“ ЕООД /настоящ касатор/; с вписване № 20190329110339 по партидата на дружеството е вписан трети по ред запор на дружествения дял на С. И. Д. като едноличен собственик на капитала на „П. СД“ ЕООД в полза на Д. Р. Д.; запорът е заявен за вписване от съдебен изпълнител по изп. дело № 20198630400782 по описа на ЧСИ С. Х., рег. № 863, като от определение № 3875/13.02.2019 г. по в. гр. дело № 112/2019 г. на Софийски градски съд е видно, че запорът е наложен за обезпечаване именно на вземането, което е предмет на същото съдебно производство. 4/ С постановление за овластяване от 13.10.2022 г. по изп. дело № 20218630402018 по описа на ЧСИ С. Х., рег. № 863 взискателят е овластен на основание чл. 517, ал. 4 във връзка с ал. 3 ГПК да предяви иск за прекратяване на „П. СД“ ЕООД. 5/ По делото не са представени доказателства, че задължението на длъжника на взискателя, респ. вземането на ищеца е погасено. Оплакването на ответното дружество, че запорът върху дружествените дялове е наложен по друго изпълнително дело, е прието за неоснователно, доколкото от наличните документи се установява, че това изпълнително дело е образувано по повод обезпечителна заповед за обезпечаване именно на вземането, предмет на принудителното изпълнение. За неоснователен е приет и доводът, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по съображения, че тази разпоредба се прилага само за изпълнително производство, по което се извършват изпълнителни действия за събиране на вземането, а не и действия за обезпечаване. Посочено е също, че вдигането на запора има действие занапред и след като такова не е осъществено, то има наличен действителен запор. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК предвижда допускане до касационно обжалване на въззивното решение при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятната му недопустимост е неоснователен. Съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. В посочения смисъл са постановени и множество решения на ВКС. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 104/10.07.2014 г. по т. д. № 2144/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 76/10.07.2014 г. по т. д. № 2163/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 138/12.07.2017 г. по т. д. № 1753/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 50100/23.11.2023 г. по т. д. № 1554/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., е прието, че искът по чл. 517, ал. 4 ГПК е конститутивен и с него се упражнява потестативното право на кредитора на едноличния собственик на капитала да прекрати търговското дружество, за да удовлетвори вземането си от ликвидационния дял на длъжника. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска е наличието на висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество - на трето задължено лице, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения дял, както и наличието на изрично овластяване на взискателя за предявяване на този иск. В случая към момента на предявяване на иска - 09.03.2023 г., и към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд - 25.11.2024 г., е висящо изпълнително производство, в което Д. Р. Д. е взискател, а С. И. Д. – длъжник. Длъжникът е едноличен собственик на капитала на „П. СД“ ЕООД и принудителното изпълнение е насочено върху всички дялове на длъжника от капитала на „П. СД“ ЕООД. Изпратеното до Агенцията по вписвания – Търговски регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел запорно съобщение за налагане на обезпечителна мярка по изп. дело № 20198630400782 по описа на ЧСИ С. Х., рег. № 863 е въз основа на обезпечителна заповед, издадена на 25.02.2019 г. по гр. дело № 112/2019 г. на СГС, за обезпечаване на вземането – предмет на исковото производство, по което впоследствие е издаден изпълнителният лист. С постановление на съдебния изпълнител от 13.10.2022 г. ищецът е овластен да предяви иска за прекратяване на ответното дружество. С оглед на конкретните данни по делото съдебният състав се е произнесъл по допустим иск, предявен от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, допустима въззивна жалба, съдът не е бил десезиран, поради което въззивното решение е допустимо. Доводите за липса на надлежно представителство на ответника по иска /въззивник/ в последното съдебно заседание във въззивното производство поради неявяване на процесуалния представител по неизвестни за въззивника причини и оставянето на молбата за отмяна на хода на устните състезания без уважение не са от значение за допустимостта на решението, а за неговата правилност, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Във връзка с посочените оплаквания касаторът не е формулирал релевантен правен въпрос и не е посочил по отношение на него коя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК е налице. Твърденията и доводите на касатора, изложени в молба вх. № 17495/26.09.2025 г. и молба вх. № 17621/29.09.2025 г., че липсва надлежно овластяване на адвокат А. Л., предвид представяне по изп. дело № 20198630400782 и изп. дело № 20218630402018, двете по описа на ЧСИ С. Х., рег. № 863, на пълномощни с дата 08.10.2025 г., т. е. с бъдеща дата спрямо образуването на изпълнителните дела, което е обусловило и невалидно овластяване за иск по чл. 517, ал. 4 ГПК, не обуславят извод за недопустимост на въззивното решение. От една страна, посочените твърдения и доводи не са инвокирани от касатора /ответник в първоинстанционното производство/ в срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, а от друга страна пълномощното е издадено на 08.10.2015 г. Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение