Определение № 137 от 07.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 402/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на П. Г. Ф., чрез адв. Н. срещу определение № 260140/08.12.2020 г. по ч. т. д. № 673/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 260014/17.08.2020 г. по т. д. № 27/2019 г. на Окръжен съд – Хасково за отказ за освобождаването на лицето, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, от внасяне на държавни такси и разноски по производството.

В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като недопустимо и неправилно.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:

Въззивната инстанция е постановила обжалвания резултат като е съобразила данните от представената от молителката декларация за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, според която тя не е в добро здравословно състояние, не реализира никакви доходи и притежава в собственост Ѕ идеална част от недвижим имот (къща), а единственият доход на семейството й с две непълнолетни деца, които издържа, е в размер месечно на 1 000 евро и е получаван от съпруга й във Федерална Република Германия (ФРГ), където са се установили да живеят. Взета е предвид и молбата на Ф. до съда, към която е приложена декларацията и там изнесените твърдения, че с горния доход семейството й живее, издържа се, вкл. и двете непълнолетни деца, както и посреща нуждите за плащането на наем; че е в тежко финансово състояние и в невъзможност да заплаща съдебни такси и разноски, както и че декларираният недвижим имот е ипотекиран в полза на банката – ищец по материалноправния спор. Развити са съображения, че макар и в недобро здраве, молителката е в млада, трудоспособна възраст и липсват данни за ограничения в работоспособността й. Затова, с оглед на държавата, в която в момента живее – ФРГ, която е с общоприет висок стандарт на живот, вкл. и относно заплащането на наемния труд, от една страна и от друга – притежанието в собственост върху недвижим имот, който дори и да е обременен с ипотечна тежест (за което обстоятелство липсват данни по делото) не създава пречки за реализиране на доход от него, е направен извод, че лицето разполага с достатъчно средства за посрещане на разходите за депозит на вещо лице, възлизащи на 600 лв. С оглед процесуалното качество на молителката – ответник по спора, е направено съждение, че тази страна по правило не дължи държавни такси и искането за освобождаване от внасянето им е неоснователно.

В изложението към частната касационна жалба се поставят въпроси, за които страната твърди да са обуславящи за изхода по делото и даденото разрешение по тях от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС и на задължителната такава– основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Обвързан ли е съдът в преценката си относно наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски от данните в подадената от молителя декларация или е възможно тя да се основава на евентуални (хипотетични) възможности за реализиране на доход?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд в съответствие с указанията, дадени с т. ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

2. „Преценката на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК следва ли да се изчерпва само с оглед на конкретното задължение за заплащане на държавна такса и разноски по производството или трябва да се съобрази доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските по цялото производство?“

3. „Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК при преценката за наличие на основание за освобождаване на държавна такса?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран с оглед постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК,

По въпросите се поддържа отклонение с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, изразена с разясненията по т. 12 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с определение № 41/29.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4901/2019 г. на ВКС, IV г. о., определение № 155 от 7.04.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 173/2020 г., II т. о., определение № 603 от 2.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2139/2014 г., II т. о., определение № 573 от 12.07.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 230/2011 г., II т. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 564/2010 г., II т. о., определение № 496 от 10.07.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2492/2013 г., II т. о. и определение № 305 от 15.06.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 335/2009 г., III г. о.

Допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Касационен контрол се допуска и служебно при вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт – чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК (вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Така касационният съд следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на въззивните съдебни актове, преценката за което ще се извърши при произнасяне по същество на подадената касационна жалба.

Обжалваното определение е допустимо като произнесено и постановено при надлежно въведен спор, касаещ искане по чл. 83, ал. 2 ГПК и редовно сезиране на втората инстанция с частна жалби от молителката – ответник по иска, останала неудовлетворена от постановения от първостепенния съд резултат.

Що се отнася до предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, към които препраща нормата на чл. 274, ал. 3 ГПК, в случая те са налице.

Поставените от частния жалбоподател въпроси са релевантни за изхода по делото, защото са обусловили решаващите воля на въззивната инстанция относно преценката на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК и основателността на искането за освобождаване от внасяне на такси и разноски по цялото производство. Наред с общото основание питанията удовлетворяват и допълнителното основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разрешението на горните въпроси е еднопосочно и трайно в установената практика на ВКС по приложение на визираната разпоредба. Налице са множество актове на касационния съд (вж. определение № 473 от 07.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3775/2019 г., III г. о., определение № 315 от 30.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2664/2016 г., IV г. о., определение № 435 от 9.11.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2234/2020 г., III г. о., определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на ВКС, I г. о. и др.), вкл. и тези, на които страната се позовава, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съгласно които по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение не само на конкретно законоустановено задължение за внасяне на държавна такса и разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство като цяло (вж. мотивите към разясненията, дадени с т. 12 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК). Тази преценка не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, вкл. и от притежавано имущество – напр. чрез отдаването му под наем, под аренда или обезпечаване на кредит - без да са налице доказателства за такъв и при наличието на изрично изявление в декларацията, че лицето не получава никакви доходи, вкл. и с такъв източник. Целта на института по чл. 83, ал.2 ГПК е да се гарантира достъпа до правосъдие в момента, в който за страната е възникнала нуждата от такъв достъп, поради което релевантният момент за преценка на доходите е този на подаване на искането за освобождаване по чл. 83, ал. 2 ГПК, а не необозрим бъдещ момент. Затова е недопустимо съдът да основава вътрешното си убеждение на предположения, вероятности, логически съждения, неподкрепени от доказателствата по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането.

При отговора на повдигнатите релевантни правни въпроси, който изцяло се възприема от настоящия състав, обжалваното въззивно определение се явява неправилно.

Основателно е оплакването, че въззивният съд в нарушение на закона е извършил преценката си за имуществото състояние на молителката – ответник по иска на предположението, че същата, макар и в недобро здраве, е в млада, трудоспособна възраст и при липсата на ограничения в работоспособността й може да реализира доход от престиране на работна сила, съответен на общопризнатия висок жизнен стандарт на държава като Федерална Република Германия, където лицето се е установило да живее със семейството си. Обстоятелството, че жалбоподателката е в млада и трудоспособна възраст, както и липсата на медицински противопоказания за възпрепятстване полагане на трудова дейност не могат да обосноват извод, че получава доход над минималната издръжка за живот, още повече такъв, който е адекватен на нивата на минималната работна заплата и жизнения стандарт във ФРГ. Притежаването на недвижим имот – в частност Ѕ идеална част от къща (дори и да не е обременен с тежест), не доказва реализиране на доходи от имота, с които касаторката може да заплати дължимите по делото разноски (в случая от 600 лв. за експертиза) и да покрие останалата част от минималната си издръжка за живот при данните по делото и декларираният единствен доход на четиричленно семейство с две непълнолетни дееца, на съпруга от 1 000 евро месечно. Предвид семейното, материално положение и имотно състояние на касаторката съпоставено с определения размер на дължимото от нея възнаграждение за вещо лице в първоинстанционното производство (от 600 лв.) води до извод, че тя не разполага с достатъчно средства да го заплати. Незаконосъобразен е и изводът в обжалваното определение, че молителката е в положението на ответник по предявения иск, а тази страна в процеса по правило не дължи държавни такси и искането за освобождаване от внасянето им е неоснователно. Правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК не предвижда при прилагането си изключения с оглед процесуалното качество на молителя – било ищец или ответник. Единственото ограничение е относно субекта по искането - да е физическо лице. Само по себе си обстоятелството, че молителката е ответник по иска не може да обоснове изначално съждението за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса. Касае се за страна по делото – физическо лице, на което отказът за освобождаване от държавна такса по съображение единствено и само защото участва като ответник практически би довел до лишаването му от възможността да реализира правото си защита по делото и на справедлив съдебен процес, гарантирано от чл. 6 ЕКЗПЧОС, респективно би го лишило от възможността да обжалва евентуални незаконосъобразни съдебни актове и да има достъп до въззивен и касационен съд – когато законът предвижда такъв. По тези аргументи и при данните по делото се налага извод за основателност и на молбата за освобождаване от държавни такси.

Предвид изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно следва да бъде отменено, както и потвърденото с него първоинстанционно определение. Настоящата касационна инстанция следва да се произнесе по същество по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК на жалбоподателката, за която е установено, че не разполага с достатъчно средства за заплащане на таксите и разноските по производството, образувано по предявения срещу нея иск. Ето защо, молбата й с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК следва да се уважи.

По тези мотиви, Върховният касационен съд, III г. о.,