Определение № 60242 от 04.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 915/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Г. М., чрез адвокат Е. Б., срещу въззивно решение № 1930/29.07.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 3835/2017 г. Счита, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и „поддържа всичко изложено по делото до момента в писмения отговор, въззивната жалба и писмени защити“. Насрещната страна Г. Е. К. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил изцяло решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил М. Г. М. да заплати на Г. Е. К., сумата от 16 954, 83 евро, представляваща остатък от дължим двоен размер на задатък, даден по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и за възлагане и изпълнение на довършителни строително-монтажни работи от 21.04.2008 г., на осн. чл. 93 ЗЗД, обезщетение за забава в размер на натрупаната в периода 23.04.2010 г. – 23.04.2013 г. лихва върху главницата от 10 000 лева, както и след 23.04.2013 г. до окончателното издължаване в размер на законната лихва, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че предявената с исковата молба по настоящото делото съставлява остатъкът от претендиран двоен размер на задатък, даден от Г. Е. К. на М. М. по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и за възлагане на изпълнение на довършителни строително-монтажни работи. По предявен частичен иск от М. М. против Г. К. по гр.д. № 14792/2011 г. с влязло в сила решение между страните със сила на присъдено нещо е установено, че М. дължи връщане в двоен размер на задатъка, даден от К. по договора от 21.04.2008 г., като е присъдил поисканата част от 4000 лв. По настоящият спор въззивният съд установил, че М. е останал задължен на К. още със сумата от 16 954, 83 евро. Втората инстанция приела, че при липсата на друго по-раншно волеизявление от Г. К., исковата молба, по която е образувано гр.д. № 14792/2011 г. на СГС служи като такова за разваляне на предварителния договор. От тогава започва да тече и погасителната давност за вземането над 4000 лв., а именно от 08.10.2009 г. Исковата молба за остатъка от дължимата сума, предмет на настоящия спор, е депозирана на 23.04.2013 г. Съдът намерил, че вземането по чл. 93 ЗЗД се погасява с изтичане на общата петгодишна давност, поради което в случая възражението за изтекла давност, въведено от ответника по иска, е неоснователно. Изложил е съображения, че засилената обезщетително-санкционнна функция на задатъка, не означава, че отпада потвърдително-гаранционната му функция по чл. 93, ал. 1 ЗЗД и не го приравнява на обезщетение по смисъла на чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Нещо повече, законодателят в текста на чл. 111, б. „б“ ЗЗД е разграничил неустойката изрично от общата хипотеза на обезщетенията, поради което се явява лишено от правна логика съждението, че самостоятелно дефинираният чрез чл. 93 ЗЗД задатък се включва в общата хипотеза. Въззивната инстанция изрично е посочила и практика на ВКС – решение № 182/11.01.2018 г. по т.д. № 577/2017 г. на I т.о., и решение № 521/29.06.2009 г. по гр.д. № 25/2008 г. на IV г.о. Съдът, също така, като се позовал на разясненията, дадени в ТР № 3/22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС по Тълкувателно дело № 3/2016 г., посочил, че предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск, е недопустимо в последяващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието и правната му квалификация. След като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация; преклудират се правоизключващите и правоунищожаващите възражения срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за остатъка от вземането не се преклудират и поради това за съдът съществува единствено правната възможност да се произнесе по тях, доколкото са свързани с новозаявения по делото размер на останалата за плащане сума. В изложението към касационната жалба касаторът е посочил, че „с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото“. Правни въпроси са поставени само с оглед поддържаната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че апелативният съд не е разтълкувал действителната воля на страните, както и, че неправилно е приел, че купувачът следва да заяви отказа си от договора. Не е изложил конкретни доводи по чл. 281 ГПК дали това е резултат на неточно приложение на материален закон и/или допуснато конкретно нарушение на съдопроизводствено правило и/или е налице необоснованост в изводите. Цитирал е съдебна практика във връзка с тези си оплаквания (като резултат). От съдържанието на изложението съдът не може да извърши допустимото евентуално уточняване или преформулиране на поставен правен въпрос – такъв липсва, а самото цитиране на съдебна практика не е достатъчно, за да се извърши проверка за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това, следва да се посочи, че относно наличието на облигационна връзка между насрещните страни, нейното съдържание, даването на задатъка, възникване на задължение за връщането му в двоен размер, вече има формирана сила на пресъдено нещо и всички доводи и възражения са преклудирани. Според касаторът касационно обжалване следва да се допусне по следните въпроси от значение за развитието на правото: как следва да бъде квалифицирана, като прилагане на санкцията, предвидена в чл. 93, ал. 2 от ЗЗД или като уговорка за връщане на полученото капаро и заплащане на неустойка в същия размер, уговореното между продавача и купувача в предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот “връщане на задатъка в двоен размер“, при установяване на права на трети лица върху продавания имот, когато тези права са били вписани преди сключването на предварителния договор, не се дължат на действие или бездействие на продавача и същия не може да влияе върху тях; договорната свобода допуска ли страните по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот да уговорят прилагането на санкционната функция на задатъка, предвидена в чл. 93, ал. 2 ЗЗД, към хипотези, при които не са налице една от предвидените или и двете предвидени в чл. 93, ал. 2 ЗЗД предпоставки – неизпълнение на задължение от една от страните по предварителния договор и отказ от договора от изправната страна; ако отговорът на предходния въпрос е отрицателен, то как следва да бъде тълкувана такава уговорка: като нищожна или като уговорка относно връщане на получения задатък и уговорка относно размера на неустойката – неустойка в размер на задатъка; когато се установи, че продавачът по един предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот не е собственик на продавания недвижим имот и това не е по негова вина, в резултат на негово действие или бездействие, а по причини, дължащи се на предходен собственик, както и, че поради публичността на вписването, това е било известно на купувача преди подписването на предварителния договор помежду им, но въпреки това е уговорено връщането на задатъка в двоен размер, в случай, че се установи, че продавачът не е собственик, необходимо ли е изправната страна (купувачът) да заявява, че се отказва от договора, за да предяви претенциите си за връщане на задатъка в двоен размер или за заплащане на неустойка, съответно; при хипотезата на предходното изречение, ако се приеме, че е необходимо изправната страна да заяви, че се отказва от договора, то това може ли да бъде изразено чрез конклудентни действия, например чрез неявяване за сключване на окончателен договор в уговорения срок, когато с предварителния договор, инициативата за организирането на явяването пред нотариус за извършването на нотариалния акт е възложена на купувача; ако се приеме, че при хипотезата, описана в предходния въпрос, не е необходимо формално изявление на изправната страна, че се отказва от договора или, че такова е необходимо, но може да бъде направено и с конклудентни действия, от коя дата започва да тече давностния срок за предявяване на претенцията за връщане на задатъка в двоен размер, съответно, за заплащане на неустойка. Само последните два въпроса имат отношение към спорното по настоящото дело право в частта си, която касае момента, от който в случая започва да тече срокът, в който може да се погаси вземането. Те обаче не са включени в предмета на изследване от апелативния съд. Във въззивното решение не са установени факти, които сочат на волеизявление – изрично или чрез конклудентни действия, с което да е развален договорът преди датата, приета от съда - 08.10.2009 г. Нещо повече, никой, вкл. и касаторът, не сочи такива твърдения. Останалите правни въпроси, както стана ясно вече, са преклудирани. Засягат фактически и правни изводи върху които се разпростира вече формирана между страните сила на присъдено нещо по влязло в сила съдебно решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът