Определение № 499 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1257/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1320 от 08.11.2022г. по гр.д. № 815/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266830 от 06.01.2021г. по гр.д. № 8076/2017г. на Софийски градски съд в обжалваната осъдителна част, с която Е. Л. Ч. и Т. Ч. са осъдени да заплатят на А. А. В. и Т. Н. В. на основание чл. 72, ал.1 и 2 ЗС и чл. 59 ЗЗД следните суми: 1/ 158 667 лв. увеличена стойност вследствие извършени подобрения в периода от 01.07.2015г. до 10.04.2017г. в недвижим имот - УПИ с площ от 420 кв.м., парцел * в кв. ••• по плана на в.з. Б., а по КККР поземлен имот с идентификатор * с площ от 415 кв.в. и сграда с идентификатор *, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица]; 2/ 1900 лв. разноски за запазване на имота - за неговата охрана; 3/ 136 лв. заплатени данъци за имота за 2017г., заедно със законната лихва върху сумите, считано от предявяване на иска 23.06.2017г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е подадена от ответниците по иска Е. Л. Ч. и Т. Ч. чрез адвокат Н.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по множество правни въпроси. Твърди се и нищожност на решението поради незаконен състав, доколкото чрез случаен подбор е определен само съдията-докладчик, но не и членовете на състава. Ответниците по касационната жалба А. А. В. и Т. Н. В. в писмения си отговор застъпват становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендират разноски. Към отговора и с последваща молба от 25.10.2023г. представят писмени доказателства за новонастъпили факти. Тези доказателства не могат да бъдат обсъждани, тъй като в касационното производство е недопустимо събиране на нови доказателства. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с по чл.72 ЗС, евентуално по чл.59 ЗЗД. Ищците А. А. В. и Т. Н. В. твърдят, че в резултат на публична продан им е възложен с Постановление за възлагане от 27.04.2015г. по изп.дело № 20147810400196 на ЧСИ Г. Д. с per. № * на КЧСИ недвижим имот с кадастрален идентификатор ***, с площ по кадастралната карта от 906 кв.м., с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], ведно с находящата се в имота недовършена сграда, която към датата на съставяне на възлагателното постановление на ЧСИ е в етап строителство изпълнено до кота +5,70 м. Две години след въвеждането им във владение с Решение № 34 от 21.04.2017г., гр.д. № 3066/2016 г., ВКС, ГК, 2 г.о., постановено по реда на чл.303, т.6 ГПК, постановлението за възлагане от 27.04.2015 г. е отменено и е била възстановена висящността на изпълнителното производство. В периода от влизане в сила на постановлението за възлагане до отмяната му 21.04.2017г. ищците претендират, че като добросъвестни владелци са осъществили подобрения в имота, с които увеличили стойността му. Претендират 158 667 лв. за извършените подобрения и 3080,53 лв. заплатени на отпаднало правно основание във връзка с извършени административни разходи за имота. Ответниците оспорват исковете; твърдят, че ищците не са владелци на имота, придобит с постановление за възлагане от 27.04.2015г., а го държат на отпаднало правно основание. Оспорват извършването на подобренията в посочения период. От фактическа страна е установено, че Е. Л. Ч. е собственик на основание договор за покупко-продажба с нотариален акт от 01.12.2001г. на незастроен УПИ целия с площ от 420 кв.м., който имот по действащия градоустройствен план е парцел * в кв. ••• по плана на в.з. Б. и незастроен УПИ целия с площ от 471 кв.м., който съставлява парцел * в кв. ••• по плана на в.з. Б., които парцели към 11.06.2015 г. съобразно действащата КККР представляват поземлен имот с идентификатор *** с площ 906 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица]. За УПИ *, кв. ••• по плана на в.з. Б. е издадено разрешение за строеж № 50/16.03.2006г. и са одобрени строителни книжа за еднофамилна жилищна сграда на името на Е. Л. Ч.. Липсват данни за издадено удостоверение по чл.181 ЗУТ; съставен е констативен акт от 22.12.2006г., с който е установено съответствие на строежа с издадените строителни книжа. Според заповедната книга към 09.04.2009 г. са изпълнени кофраж и армировка на плочите на втория етаж. През 2014г. е образувано пред ЧСИ Г. Д. изпълнително дело с взискател „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД срещу длъжниците А. Т. Ч., Е. Л. Ч. и Т. Ч. Ч. за принудително събиране на сумите по издаден изпълнителен лист от 20.01.2014 г., въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Върху двата УПИ през месец юли 2014 г. е вписана възбрана в полза на взискателя и впоследствие е насочено принудително изпълнение чрез публична продан. В резултат на осъществена публична продан с постановление за възлагане на недвижим имот от 27.04.2015г., влязло в законна сила на 22.05.2015г., имотът е възложен на А. А. В. по време на брака му с Т. Н. Ч.. След 01.07.2015г. купувачите предприемат довършване на сградата и благоустройство на имота, по повод на което са направили множество разходи - предмет на делото. Осъществена е и процедура по обединяване на двата УПИ, във връзка с която също заплатени 130 лв. Сключени са договори за присъединяване към електроразпределителната мрежа, към водоснабдителните и канализационни системи, както и договор за охрана, във връзка с които са направени съответни разходи. С Акт от 23.05.2016г., издаден от фирма за строителен надзор е установено, че към посочената дата е изпълнена конструкцията на сградата до кота +5,70 м, без покривна конструкция и некачествена зидария; няма хидроизолация и дренаж около строежа, няма захранване с ток и вода, не са изпълнени водопроводна, канализационна, електро и отоплителна инсталация, не са монтирани врати и дограми. На 21.06.2016г. е съставен акт обр.14 за приемане на конструкцията. На 04.08.2016г. е съставен акт обр.15 за установяване годността за приемане на строежа и е извършено предаване на строежа от строителя на възложителя. На 25.11.2016г. е издаден протокол акт 19, подписан от ищеца и третото лице „Фокси Билд“ ЕООД, с който е удостоверено, че посочените в него видове работи към 25.11.2016 г. са завършени и подлежат на заплащане в общ размер на сумата от 160 714,60 лв. На 10.04.2017г. е издаден технически паспорт на сградата от строителния надзор. По молба на длъжниците Е. Л. Ч. и Т. Ч. с Решение № 34/21.04.2017г. постановено по гр.д. № 3066/2016 г. на Върховния касационен съд, II г.о. е отменено на основание чл.303, ал.1, т.6 от ГПК постановлението на ЧСИ за възлагане на недвижим имот от 27.04.2015г., поради нередовно призоваване на длъжниците. Въз основа на издаден обратен изпълнителен лист от 12.06.2017г., ищецът А. А. В. е осъден да предаде на ответниците Ч. владението на възложените имоти. Въводът е реализиран от ЧСИ на 26.07.2022г. Събрани са гласни доказателства по възражението на ответниците, че още преди 2015г. сградата е била построена до етап груб строеж, така че незаконосъобразно е изнесен на публична продан само УПИ, без сграда. Софийски апелативен съд след обсъждане на свидетелските показания на свидетелите С. Т. Б., Д. С. Б., В. К. К., Б. С. Б., П. А. Г.-зет на ищците, както и на двете комплексни СТЕ, е счел възражението за неоснователно. Приел е, че към месец април 2015г. сградата е била в процес на строеж, изградена до втора плоча, без покрив. Същевременно, от 2012г. длъжниците по изпълнителното дело са живеели преимуществено в А.. С оглед на това към датата на постановлението за възлагане 27.04.2015 г. сградата не е била в степен на завършеност „груб строеж“. Тази степен е достигната през месец юни 2016 г. когато е издаден акт обр.14 за приемане на конструкцията и удостоверение по чл.181 ЗУТ 07.06.2016г. Така че, към момента на предявяване на настоящия иск на 23.06.2017г. сградата е била на етап груб строеж - със завършен покрив и частично извършени довършителни работи. По делото са приети основна комплексна техническа експертиза, допълнителна такава и повторна комплексна експертиза. Според експертизите всички видове СМР са били необходими за довършване на сградата в настоящия й вид. Оценката на извършените от ищците СМР според основната експертиза възлиза на 158 667 лв. Увеличената стойност на имота към 2017 г. спрямо 2009 г. е в размер на 169 543 лв. Според повторната експертиза извършените СМР са оценени на 160 874,60 лв., а увеличената стойност на имота е 158 683 лв. В повторната експертиза изрично е направено разграничението каква е стойността на имота към 27.04.2015г. (публичната продан) и към 23.06.2017г. със и без подобренията, като е направен извод каква е увеличената стойност. Съдът е приел, че не е необходима трета повторна или допълнителна експертиза. Моментът на достигане на етапа „груб строеж“ е доказан по делото с надлежен документ, а също така е ясно, че удостоверението по чл.181 ЗУТ е издадено на 07.06.2016г. преди влизане в сила на 09.06.2016 г. на Заповед № РД-50- 29/29.05.2016г. за изменение на издаденото разрешение за строеж (с него се предвижда промяна покривната конструкция на сградата и вътрешното разположение на стаи и преградни стени), така че към този момент не са били предприети строителни действия от страна на А. В. по изменените проекти. При тези обстоятелства въззивният съд е намерил предявената претенция за основателна. Позовал се е на разрешението в ППВС № 6/1974г., според което право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл.72 и чл.74 ЗС има само владелецът, но не и държателят, като при изясняване дали подобрителят е владелец е необходимо да се изхожда от презумпцията на чл.69 ЗС. В случая презумпцията не е оборена и ищците имат качество на владелци като спорът е дали са добросъвестни такива или приравнени на тях. Съдът е посочил, че правно основание за добросъвестно владение по чл.70 ал.1 ЗС са всички прехвърлителни двустранни или едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни последици; правно основание е и съдебното решение по конститутивен иск, с което се прехвърля правото на собственост или ограничено вещно право, т.е. всички юридически актове с вещноправни последици. От друга страна, владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока. В случая е от значение въпросът дали отменената от ВКС публична продан по реда на чл.303 ГПК (поради нередовно призоваване на длъжниците) може да се приравни на годно правно основание по смисъла на чл.70 ЗС. На този въпрос Софийски апелативен съд е дал положителен отговор. Изтъкнал е, че публичната продан като едностранен акт на принудително изпълнение на съдебния изпълнител има характеристиката на принудителна продажба. Постановлението за възлагане подлежи на съдебен контрол по реда на чл.435 ал. 3 ГПК, а след като влезе в сила публичната продан може да се оспорва само по исков ред /чл.496 ал. 3 ГПК/. Съдът се е позовал и на приетото в Тълкувателно решение № 6/2020г. на ОСГТК на ВКС, че влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижим имот след извършена публична продан не подлежат на отмяна по реда на чл.303 и сл. ГПК, както и на т.3 от Тълкувателно решение № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според която на отмяна подлежат само съдебни актове, които разрешават материалноправен спор със СПН, каквито постановленията за възлагане не са. Така че, подадената молба за отмяна на влязлото в сила постановление за възлагане на недвижим имот не е била допустима. Предвид изложеното съдът е заключил, че отмененото от ВКС постановление за възлагане следва да се приравни на вече отпаднало, но годно правно основание по смисъла на чл.70 ЗС. Купувачите се явяват добросъвестни владелци - основанието не е нищожно, а неправилно отменено от ВКС съгласно практика, която понастоящем е преодоляна с горепосоченото тълкувателно решение. Възражението на ответниците, че от момента на получаване на призовката за производството по чл. 303 ГПК през 2016г. владението на В. се е превърнало в недобросъвестно, съдът е приел за неоснователно. Позовал се е на т.4 от ППВС № 6/1974г., според която при отмяна на придобивното основание без вина на приобретателя и незнание от негова страна на порока на придобивното основание, спрямо подобрителя се прилага чл. 72 ЗС. По време на подобряването той е имал съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик. Обратното действие на съдебния или административния акт по унищожаването, развалянето или отменяването на придобивно основание не заличава от правната действителност нито протеклата фактическа власт, нито факта на подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че подобрява своя собствена вещ, придобита на валидно законно основание (в случая влязло в сила постановление за възлагане). Възраженията на ответниците, че не желаят извършените подобрения съдът е отхвърлил. Посочил е, че когато подобренията са извършени от добросъвестен владелец, те остават в имота независимо от желанието на собственика и последният ги заплаща, без да има право да иска тяхното премахване, стига да не се до незаконно строителство, подлежащо на премахване, каквото в настоящия случай не е налице. Тъй като извършването на подобренията и увеличаването на стойността на имота са несъмнено доказани; тяхната стойност е установена от експертизите, то съдът е уважил иска за 158 667 лв., както и за акцесорните искове за направени административни разходи и такива за охрана на имота. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о, приема, че такива са липсват. Въпросът дали постановлението за възлагане съставлява правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал.1 ЗС е от значение за изхода на спора, но той не е разрешен в отклонение от практиката на Върховния касационен съд и по-конкретно тази по т.ІІІ.9 от ППВС № 6/1974г. Въззивният съд е цитирал и възприел именно това разрешение - че правно основание за добросъвестно владение могат да бъдат всички прехвърлителни (транслативни) двустранни или едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни последици. Постановлението за възлагане следва да бъде отнесено към последната група - то е едностранен властнически акт с вещноправни последици. Разяснения относно вида и спецификите на този придобивен способ се съдържат в Тълкувателно решение № 5/2015г. на ОСГК (според него постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на имота е едностранен властнически акт, с който се удостоверява, че определен недвижим имот е възложен на купувача, при определена цена; от влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, т.е. възлагането има вещноправно прехвърлително действие. Придобиването чрез публична продан е специфичен деривативен придобивен способ по смисъла на чл.77 ЗС, при който за разлика от гражданскоправните сделки няма договаряне между страните) и в Тълкувателно решение № 2/2020г. на ОСГТК (според него постановлението за възлагане е едностранен акт на принудително изпълнение на съдебния изпълнител, който има характеристиката на принудителна продажба). В Решение № 49 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 2633/2016 г. на І г.о. и Решение № 365 от 22.10.2012 г. по гр. д. № 17/2012 г. на І г.о. изрично се приема, че владението на купувача, основано на постановление за възлагане на недвижим имот, е добросъвестно по смисъла на 70, ал.1 ЗС. При посочената практика е видно, че изводите на въззивния съд са в пълно съответствие с нея. Вторият въпрос касае момента на евентуалното отпадане на добросъвестността и има няколко подвъпроса: а/ дали подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до извършване на подобренията не е узнал за обстоятелството, послужило за отмяна на придобивното основание; б/ дали подобрителят се обезщетява като недобросъвестен владелец за подобренията, направени след като е узнал обстоятелството, послужило за отмяна на придобивното основание; в/ от кой момент добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен - от влизане в сила на решението за отмяна на придобивното основание, от връчването му или от предявяване на иска срещу подобрителя, респ. от връчването му, т.е. от узнаването на обстоятелството, послужило за отмяната на придобивното основание. Тези въпроси нямат изрично разрешение във въззивното решение. Софийски апелативен съд е намерил за неоснователно възражението на ответниците по иска, че добросъвестността на ищците е отпаднала с узнаването за заведеното пред Върховния касационен съд производство по отмяна. Ответниците по иска са претендирали допълване на решението с излагане на мотиви дали от момента на връчване на препис от молбата по чл. 303 ГПК ищците са недобросъвестни, но с решение от 28.11.2022г. въззивният съд е отказал за извърши такова допълване. Мотиви по този въпрос се съдържат в първоинстанционното решение, където е прието, че към момента на получаване на съобщението за образуваното производство по отмяна ищците не биха могли да знаят за порока на придобивното основание; възлагателното постановление е акт на съдебния изпълнител, който не разрешава правен спор, а публичната продан може да бъде оспорвана само поради два конкретни недостатъка, посочени в чл. 496, ал.3 ГПК. Така че, според първоинстанционния съд за порока на придобивното основание ищците са узнали едва от съдебното решение, а от показанията на разпитаните свидетели е видно, че след този момент са преустановени всички действия по строежа. Предвид изложеното поставените въпроси не са разрешени в обжалвания акт, а и нямат решаващо за спора значение (след като е установено, че подобрения след решението на ВКС не са извършвани), поради което липсва общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Третият правен въпрос се отнася до момента, към който се определя стойността на подобренията. Тезата на касаторите е, че подобренията е следвало да бъдат оценени към датата 26.07.2022г. когато те са въведени в имота въз основа на обратния изпълнителен лист, издаден от ВКС. Това действие е извършено по време на висящността на производството пред Софийски апелативен съд и протоколът за въвод е представен и приет в съдебното заседание на 18.10.2022г., но искане за изготвяне на нова оценка не е направено. Доколкото по делото са налице три експертизи относно увеличената стойност на имота и направените разходи, като всички те оценяват подобренията към момента на разглеждане на спора и дадените от тях стойности са твърде близки, то не може да се приеме, че въззивният съд е бил служебно длъжен да назначи нова експертиза. Отделен остава въпросът дали това би било в интерес на касаторите предвид повишаващите се цени на недвижимите имоти, на строителните материали и на строителните дейности. Четвъртият въпрос е: в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 121, чл. 236, ал.2 и чл. 235, ал.2 ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно решение. Въпросът е поставен твърде общо, конкретен отговор не би могъл да се даде, а и този отговор не би рефлектирал върху изхода на спора. Въпросът всъщност следва да се обсъжда във връзка със следващия пети въпрос, който е за задължението на въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд. От прочита на въззивното решение е видно, че то съдържа собствени мотиви на съда, а не оценки на изводите на първата инстанция. Съдът е процедил именно като въззивна инстанция - обсъдил е събраните доказателства, изградил е свои правни изводи и накрая е констатирал, че те съвпадат с тези на окръжния съд. При обосноваване на тези два въпроса касаторите са се позовали на отделни процесуални нарушения, които според тях съдът е допуснал, изредени в отделни подточки. Първото от сочените нарушения е за недопускане служебно на експертиза за оценка на подобренията към датата на въвода, което бе обсъдено по- горе. Твърди се също необсъждане на възражението на касаторите, че сградата е била построена до груб строеж към 15.02.2009г. Видно, че това възражение е изрично обсъдено и отхвърлено. Несъстоятелен е и доводът, че съдът е излязъл извън рамките на спора като е обсъждал правилността на решението на Върховния касационен съд по чл. 303 ГПК. Това обсъждане е направено в рамките на отговора на въпроса на какво основание е упражнявано владението от ищците по иска и дали то е добросъвестно. А този въпрос несъмнено има значение за изхода на спора. По-нататък се твърди необсъждане на довода, че искът е неправилно квалифициран по чл. 72 ЗС и че искът всъщност е недопустим, защото придобивното основание - постановление за възлагане изобщо не е сред тези по чл.70, ал.1 ЗС, който визира само сделки. Съдът подробно е обсъдил вида и характера на осъществяваното владение и това е въпрос касаещ основателността, а не допустимостта на иска. Тезата на касаторите, че основание за добросъвестно владение може да е само правна сделка, е отречена от съда и този извод е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Не кореспондират с изводите на съда оплакванията, че искът е трябвало да бъде отхвърлен, защото ищците били само държатели на сградата и нямат право да претендират подобрения. Съдът е обосновал защо счита, че ищците са владелци и имат право да бъдат обезщетени като добросъвестни такива за подобренията. Несъстоятелни са оплакванията за пропуск да се обсъдят доводите, че вилната сграда в груб строеж не е била предмет на публичната продан, тъй като е съставлявала отделен имот; в нея купувачите не са били въведени във владение от ЧСИ и затова върху нея не упражняват владение, а държане. Мотивите на съда съдържат подробна обосновка какъв е бил вида на сградата към момента на публичната продан и категоричен отговор, че не е била изградена в груб строеж (безспорно е от експертизите, че към април 2015г. сградата е била в процес на строеж, до втора плоча и не е имала покрив). С оглед на това наведените оплаквания нямат отношение към решаващите изводи на съда. Следващите оплаквания (на л.10 от изложението) касаят изводите на първата инстанция и не могат да бъдат обсъждани. Не кореспондира с мотивите на съда и оплакването, че апелативният съд не е разгледал възражението им, че не желаят запазване на подобренията. Тук следва да се посочи, както е отбелязал и решаващият съд, че уреждането на отношенията между собственик и подобрител на чужд имот се основава на принципа на забрана на неоснователното обогатяване. Несъмнено е, че след отмяната на постановлението за възлагане касаторите получават имот, който е съществено подобрен и по този начин се обогатяват, за което дължат обезщетение. Що се отнася до доводите, че в случая е налице основание за търсене отговорност на частния съдебен изпълнител по чл. 441 ГПК, то реализирането на тази отговорност е извън предмета на спора. Шестият въпрос е за допустимите доказателствени средства за установяване момента на изграждане на сграда в груб строеж. Твърди се противоречие с Решение № 22 от 04.06.2020г. по гр.д. № 3048/2019г. на ІІ г.о. То дава разрешение на въпроса за допустимите доказателствени средства за установяване момента на изграждане на сграда в груб строеж, при спор между бивши съпрузи и строителство в имот, собственост на единия съпруг, извършен при действието на ЗУТ. Изяснено е, че нормата на чл. 181 ЗУТ е диспозитивна и е приложима в нотариалното производство когато страните искат изповядване на сделка за прехвърляне на право на собственост на сграда или самостоятелен обект в нея, изградени въз основа на учредено право на строеж, преди издаване на разрешение за ползване, с оглед задължението на нотариуса по чл.586, ал.2 ГПК да провери, че придобитото право на строеж е трансформирано в право на собственост, което може да бъде предмет на исканата сделка чрез завършване на грубия строеж на сградата. По тези съображения е даден отговор, че при спор между бивши съпрузи и строителство в имот, собственост на единия съпруг, извършен при действието на ЗУТ, моментът на изграждане на сграда в груб строеж, може да се установи с всички доказателствени средства. Не се разкрива противоречие на обжалвания акт с това разрешение. На първо място, настоящата хипотеза не е сходна като фактическо положение с разглежданата в посоченото решение. На второ място, въззивният съд е посочил в мотивите си, че моментът на достигане на етапа „груб строеж“ е доказан по делото с надлежен документ, а именно удостоверението по чл.181 ЗУТ, но същевременно е обсъждал и взел предвид всички други събрани по делото доказателства (свидетелски показания, писмени документи, заключения на вещи лица) в тази насока и е счел, че от тях не се установява по-ранен момент на достигане на този етап. Ето защо, противоречие с посочената практика липсва. Седмият въпрос е процесуален, съдържа няколко подвъпроса и е свързан със задълженията на въззивния съд в три насоки: а/ при непълен доклад да даде указания на страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които да пропуснали да извършат поради тази непълнота; б/ при непълно и необосновано заключение на вещо лице, което не дава точен отговор на поставените въпроси, да назначи служебно нова експертиза или тройна експертиза; в/ при допуснато от първата инстанция процесуално нарушение при установяване на релевантните за спора факти да назначи служебно експертиза или да допусне разпит на свидетел. За обосноваване на тези въпроси отново се визират нарушения, свързани с отказа да се събират нови доказателства за това дали сградата е построена в груб строеж към 2009г. и липсата на изричен отговор на довода, че от момента на получаване на уведомлението за молбата за отмяна ищците нямат право на обезщетение като добросъвестни владелци. Те вече бяха обсъдени по-горе. На последно място са развити от касаторите съображения за нищожност на съдебния акт поради това, че членовете на съдебния състав не са определени чрез случаен подбор. При справка с делото е видно, че делото е било разпределено чрез случаен подбор на съдията-докладчик С.; случаен подбор е извършен и при наложилата се замяна поради отпуск по болест на първоначалния член на състава съдия Т. със съдия Кеманов. При тези обстоятелства и предвид създадената организация на работата в колегията по състави, то следва се приеме, че така извършеното разпределение на делото е в съответствие с чл. 9, ал.2 ЗСВ и решението не е постановено от незаконен състав. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Ответниците по жалбата претендират присъждане на разноски, но доказателства за направени разноски не са представили. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.