Определение № 1320 от 12.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 254/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С. П. С. обжалва Решение № 233/17.10.2025 г. по в.гр.д. № 317/2025 г. на ОС-Враца в частта, с която след отмяна на Решение № 269/28.04.2025 г. по гр.д. № 3373/2024 г. на РС-Враца е отхвърлен искът му, предявен срещу „ЗД „БУЛ ИНС““ АД на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за сумата над 4 000 лв. до 10 000 лв., претендирана като застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с реализирано на 16.03.2023 г. пътнотранспортно произшествие.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Касаторът поддържа, че присъденото обезщетение по чл. 52 ЗЗД е несправедливо, тъй като е определено без отчитане на интензитета и продължителността на болките и страданията му (свързани с нетрудоспособност за период от 38 дни) и на обстоятелството, че психологическите последици от травмата (липса на увереност, депресия, раздразнителност, непълноценност) съществуват и понастоящем. Според касатора не е съобразено и отражението на увреждането върху способността му да се грижи за малкото си дете, да спортува и да пътува до града, в който живее неговата приятелка. Сочи, че всички тези факти са установими от събраните гласни доказателствени средства, но въззивният съд не е обсъдил задълбочено показанията на разпитаните свидетели, в резултат от което е постановил необоснован акт. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът „ЗД „БУЛ ИНС““ АД заявява, че въззивното решение е правилно и съобразено с актуалната практика на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Касаторът е предявил срещу „ЗД „БУЛ ИНС““ АД частичен осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от травматично увреждане, настъпило в причинна връзка с реализирано на 16.03.2023 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от 18.04.2024 г. до погасяването.

Според установеното от първоинстанционният съд на процесната дата е настъпило събитие със следния механизъм: на улица в [населено място] ищецът спрял управлявания от него лек автомобил на пешеходна пътека, за да пропусне преминаващ пешеходец, но в този момент автомобилът му бил ударен отзад от друга кола, движеща се противоправно - без осигурена достатъчна дистанция; гражданската отговорност на водача на увреждащия автомобил към момента на събитието е била застрахована при ответника; в причинност с проишествието ищецът е получил контузия на главата и шията без загуба на съзнание и е претърпял болнично лечение, в хода на което му е поставена диагноза „мозъчно сътресение“. Съобразявайки тежестта на травмата и установените от свидетелски показания посттравматични нарушения (напрегнатост, страх от шофиране, депресия), първоинстанционният съд е заключил, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 10 000 лв., като няма основание за намаляването му поради допринасяне. С тези съображения искът е уважен до горепосочената сума.

Въззивният съд, сезиран с жалба от застрахователя, е достигнал до идентични фактически и правни изводи относно наличието на деликт и на основание за ангажиране на отговорността на застрахователя, като е препратил към мотивите на първоинстанционния акт на основание чл. 272 ГПК. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди обаче съдът е отчел, че получената от ищеца травма е мозъчно сътресение без загуба на съзнание, което не е довело до драстично намаляване на физическата активност на ищеца, до затруднение в ежедневните дейности или до остатъчни, вкл. психологични или психиатрични последици. Във връзка с последното съдът е посочил, че първоначалната остра реакция на стрес, проявена от ищеца, има обичаен характер и е преодоляна от него самостоятелно за около 14 дни. Така съдът е намерил за справедливо обезщетение в размер от 4 000 лв. (без приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД), поради което е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил иска за разликата над посочената сума до вече присъдения размер.

При изложените факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът не е навел конкретни съображения за очевидна неправилност, но от касационните му доводи може да се заключи, че я свързва с грешно приложение на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и с необоснованост. Първият порок би бил очевиден, ако съдът се е позовал на напълно ирелевантни критерии или е анализирал същите в нарушение на логическите правила, което в случая не е видно от мотивите. Основателността на второто оплакване пък проверима след преценка на доказателствата и поради това не може да се окачестви като такава с очевиден характер.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен с чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ; длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?

2. Следва ли съдът при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане по чл. 52 ЗЗД да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, конкретни увреждания, претърпени и търпени болки и страдания и настъпили усложнения и трайни последици и въз основа на комплексната им оценка да определи размера на обезщетението?

3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и последиците от тях? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на уврежданията?

4. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, икономическата конюнктура в страната, съобразена с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Следва ли да бъде направен самостоятелен извод и съпоставка между икономическата обстановка в страната и действащите норми за минимална работна заплата към датата на нанасяне на телесните увреждания на пострадалия, от една страна, и от друга страна - икономическата обстановка, инфлация, дефлация и т.н., към датата на постановяване на решението, който извод да бъде отчетен при определяне размера на застрахователното обезщетение и в каква насока следва да се вземе предвид?

И четирите питания са поставени в контекста на касационния довод за неправилно определяне на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Те могат да получат абстрактен отговор и доколкото са относими към решаване на спора, следва да се определят като правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За тях обаче не е покрит допълнителният селективен критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото са решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, според която справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД се определя след преценка на доказаните обстоятелства относно характера и тежестта на увреждането, начина на настъпването му, физическите и психическите последици от него, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредения, икономическите условия в страната към момента на увреждането и всички други специфични обстоятелства, проявили своята релевантност с оглед конкретиката на казуса (т. 11 от Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г., Решение № 103/09.04.2025 г. по к.т.д. № 676/2024 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 90/28.03.2025 г. по к.т.д. № 2010/2024 г. на ВКС,ТК, І отд., както и цитираната от касатора). От изложените към въззивното решение мотиви е видно, че съдът е използвал именно горепосочените критерии, а не неотносими такива: анализирал е вида на травматичното увреждане, както е съобразил относително лекия му характер, краткия оздравителен период и пълното възстановяване на касатора; отчел е спецификата на проведеното лечение – недълъг болничен престой, домашно лечение без значително ограничаване на физическата активност и без затруднение в бита; позовавайки се на заключението на психологичната експертиза, съдът е съобразил обичайния характер на изпитания стрес и липсата на каквото и да е отражение на събитието върху психиката на пострадалия към настоящия момент; взел е предвид възрастта на ищеца, както и икономическите условия към момента на настъпване на събитието. Тези критерии са приложени съобразно установените факти, а дали последните са действително доказани или напротив - неправилно са отречени, е фактологичен въпрос, чийто отговор предполага анализ на доказателствата, недопустим за извършване в селективната фаза.

5. Има ли задължение въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба и във въззивното производство доводи за неправилност на първоинстанционното решение?

Въпросът има отношение към постановяването на всяко въззивно решение и може да получи отговор без оглед конкретиката на казуса. Във връзка с него обаче касаторът не е формулирал касационен довод (няма оплакване за конкретно процесуално нарушение, свързано с необсъждане на конкретно заявено във въззивното производство възражение) и това е достатъчно, за да изключи въпроса като годен за обосноваване на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Но питането не би удовлетворило и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не се установява процедиране в противоречие с практиката на ВКС относно правомощията на въззивния съд и задължението му да отговори на наведените от двете страни релевантни за делото оплаквания. Именно така е сторено в настоящия случай - при сравнение на доводите, изтъкнати в отговора на въззивната жалба, и разсъжденията на въззивния съд не се констатира разминаване: обсъдени са всички елементи от фактическия състав на съдебно предявеното вземане, а по този начин е отговорено и на повдигнатите от страните спорни въпроси. Оплакването за неправилност на така дадения отговор (извън очевидната) не може само по себе си да осигури достъп до касационен контрол, тъй като изисква проверка чрез упражняване на правомощия, които съдът няма в селективната фаза на касационното производство.

Наличието на еднозначна съдебна практика, уеднаквяваща отговора на всички поставени от касатора въпроси, и липсата на необходимост от нейната промяна, изключват допълнителната предпоставка и на второто заявено основание за допускане на касационно обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,