Определение № 60358 от 13.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3236/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Делото е образувано по две касационни жалби, а именно: с вх.№ 13290 от 03.08.2020 г., подадена от Ж. Д. К. чрез адвокат М. Й. – Г. от АК – Я. и с вх.№ 260142 от 12.08.2020 г., подадена от Н. П. Г. чрез адвокат Я. П. от АК – Б., които са насочени против въззивно Решение № І-88 от 30.06.2020 г. на Окръжен съд – гр. Бургас, І въззивен състав, постановено по в.гр.д.№ 480/2020 г.

Жалбите, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговарящи на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружени от изложения по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочени срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, са процесуално допустими.

Всеки от касаторите поддържа искане за допускане на обжалването на първо място по съображения, че въззивното решение е „очевидно неправилно” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК – както досежно произнасянето по исковете за собственост, така и по искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, а също така и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите (идентични и за двете изложения):

1) Трябва ли съдът да направи преценка за допустимост на свидетелските показания при изрично направено възражение срещу изслушване на свидетели и след като изначално липсва (в исковата молба) период, по отношение на който да се установява давностно владение ? Как трябва да се преценяват свидетелските показания при наличие на противоречия в тях и в мотивите следва ли да се изложат съображения защо се кредитират свидетелски показания, изведени от контекста им ? - с довод, че отсъства трайна практика, а въпросът е от значение за правилното прилагане на закона;

2) Задължен ли е въззивният съд да посочи придобивно основание за ищците, в случаите, в които уважава положителен установителен иск ? При оспорване на признато с КНА право на собственост чия е доказателствената тежест ? При положителен установителен иск, в който се твърди придобиване в резултат на наследствено правоприемство, трябва ли съдът да установи по безспорен начин на кого е принадлежало правото на собственост и на какво основание е принадлежало на същия ? Ищците ли следва да докажат претенциите си при предявен положителен установителен иск за собственост ? - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.

3. Допустимо ли е изцяло отменяване на КНА, при положение, че са уважени искове само по отношение на идеални части от имот ? - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 1 от 08.05.2019 г. по гр.д.№ 231/2018 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 653 от 08.10.2010 г. по гр.д.№ 1441/2009 г. на ВКС, І г.о.

4. Задължен ли е въззивният съд в мотивите си при постановяване на решението да обсъди всички относими към спора твърдения, възражения и доводи на страните, както и всички относими към спора доказателства ? Доколко преразказите на свидетелски показания, изведени от контекста им, могат да бъдат мотиви на въззивно решение, след като не се подкрепят от други доказателства ? - с довод, че както е налице противоречие с Решение № 77 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2151/2018 г. на ВКС, І г.о., Решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2332/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., така също произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторите претендират присъждане на разноски.

Ответниците по касация И. Т. Д., Г. Г. С., Е. Г. Р., Й. Д. С. и Н. Г. К., чрез адвокат Л. А. от АК – Б., са депозирали отговори срещу всяка от жалбите поотделно. Излагат аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендират присъждане на разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК – след като с Решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр.д.№ 24/2019 г. на ВКС, І г.о. е отменено предходното въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. С атакувания в настоящото производство въззивен акт е отменено Решение № 17 от 04.04.2018 г. по гр.д.№ 213/2017 г. на РС - Средец, като вместо това е постановено, че се приема за установено по отношение на ответниците по исковете (понастоящем – касатори), че ищците (понастоящем – ответници по касация) са собственици на недвижим имот, представляващ дворно място с административен адрес: [населено място], [община] с площ от 4 015 кв.м. и съставляващо имот № * в кв. 3 и кв. 4 по плана на селото, при граници: дере на Община Средец, имоти №№ * и * в кв. 4, имоти №№ *, *, *, *, *, * и * в кв. 3, за който имот, по влязъл в сила, но неприложен в срок дворищно-регулационен план, са отредени УПИ в кв. 4 по РП на [населено място] с площ от 775 кв.м., УПИ в кв. 4 по РП на [населено място] с площ от 800 кв.м., УПИ в кв. 3 по РП на [населено място] с площ от 910 кв.м. и УПИ в кв. 3 по РП на [населено място] с площ от 930 кв.м., при притежавани части съответно: за И. Т. Д. – 8,333% или 1/12 ид.част от имота, за Г. Г. С. – 16,666% или 1/6 ид.част, за Е. Г. Р. – 16,666% или 1/6 ид.ч., за Й. Д. С. – 8,333% или 1/12 ид.ч. и за Н. Г. К. – 16,666% или 1/6 ид.ч., т.е. общо за 8/12 ид.ч. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 59 от 14.10.2013 г., том VІІ, рег.№ 3375, нот.дело № 934/2013 г. на нотариус В. К., с район на действие – Районен съд - Средец.

С постановено по настоящото дело Определение № 39 от 19.02.2021 г. делото е изпратено на Окръжен съд - Бургас за провеждане на производство по чл. 247 ГПК. Последвало е постановяването на Решение № І-260269 от 31.03.2021 г. по в.гр.д.№ 480/2020 г., с което ОС – Бургас е допуснал поправка на очевидни фактически грешки във въззивно Решение № 88 от 30.06.2020 г. по в.гр.д.№ 480/2020 г., като вместо диспозитива: „ОТМЕНЯ нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 59, том VІІ, рег.№ 3375, нот.д.№ 934/2013 г. на нотариус В. К., с район на действие – Районен съд – Средец”, да се чете: „ОТМЕНЯ до размера от 8/12 идеални части нотариален акт за признато право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 59, том VІІ, рег.№ 3375, нот.д.№ 934/2013 г. на нотариус В. К., с район на действие – Районен съд – Средец”. Решението по чл. 247 ГПК е надлежно съобщено на страните, не е обжалвано и е влязло в сила на 14.05.2021 г.

Ищците са поддържали, че са наследници на общия наследодател Г. П. К., бивш жител на [населено място], починал на 30.05.1978 г., който придобил по наследство процесния имот от своя баща П. К. (по разписен лист - К.). Наследници на Г. П. К. са неговите седем деца, от които ищци са Г. Г. С., Е. Г. Р. и Н. Г. К.. Ищците И. Т. Д. и Й. Д. С. са внуци на общия наследодател. Наследници на последния са и неучастващите в процеса Г. Т. Д. (внук), С. Г. Г. (дъщеря; майка на ответника Н. П. Г.) и М. Г. А. (правнучка). Ищците са поддържали, че от 1978 г. са във владение на процесния имот, който обработвали заедно с останалите наследници, а ответникът Н. П. Г. никога не го е владял. Като придобивно основание за наследодателя Г. П. К. е уточнено, че е станал собственик след смъртта на своя баща П. К. - по силата на наследствено правоприемство. С влязло в сила определение № 1374 от 19.12.2017 г. на РС – Средец производството е прекратено в частта, с която се е искало да се признае за установено по отношение на ответниците, че и неучастващите в процеса наследници Г. Т. Д., С. Г. Г. и М. Г. А. са собственици съответно на 8,333%, на 16,666% и на 8,3335% ид.ч. от процесния имот. В проведеното на 19.09.2017 г. съдебно заседание процесуалният представител на ответника Н. П. Г. е заявил, че не оспорва обстоятелството, че общият наследодател на ищците е владял и обработвал имота, но не и с надлежно оформен документ за собственост.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели и събраните писмени доказателства (относно регулационния статут и отразяванията в разписните листове към кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1929 г., одобрен със Заповед № 329 от 05.08.1929 г. и № 2118 от 14.08.1929 г., и към кадастрален и регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № 5 от 12.01.1990 г.; за подавани данъчни декларации и заплащани данъци). Установено е, че с констативен нотариален акт от 14.10.2013 г. Н. П. Г. е признат за собственик по давностно владение на спорния имот - дворно място с площ от 4 015 кв.м., съставляващо имот № * в кв. 3 и кв. 4 по плана на [населено място] при подробно описани в граници. Съгласно влязъл в сила, но неприложен дворищно-регулационен план за [населено място], за този имот са отредени четири урегулирани поземлени имота, както следва: УПИ в кв. 4, УПИ в кв .4, УПИ в кв. 3 и УПИ в кв. 3 по плана на [населено място]. С нотариален акт от 11.04.2017 г. Н. П. Г. дарил имота на другата ответница - Ж. Д. К.. Съгласно КРП от 1929 г. имот е записан на Г. К.; записано е, че служи за харман съгласно декларация № 23 от 18.04.1946 г. Съгласно КРП от 1990 г. е записан на наследници на Г. П. К.; името на последния е зачертано, като е нанесено името на ответника Н. П. Г. с отразяване на нотариалния му акт от 2013 г. Последвало е зачертаване и на името на Г. и е нанесено името на Ж. Д. К. с отразяване на нейния нотариален акт. С оглед записванията и становищата на страните (съобразяването на които е указано с отменителното Решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр.д.№ 24/2019 г. на ВКС, І г.о.) е прието за установено, че безспорно наследодателят Г. П. К. е бил собственик на имота. Изрично изявление в този смисъл се съдържа и в отговора на исковата молба на ответника Н. П. Г.. Извършен е анализ на свидетелските показания, като тези на свидетелите М. К., В. В. и Р. С. са преценени като обективни, непредубедени, отразяващи непосредствени лични впечатления и непротиворечащи си. Те установяват, че тъй като мястото е голямо, то се работело от всички - от дядо Г., от дъщерите му, както и от синовете му. До 2005 – 2006 г. наследниците на Г. К. работели мястото - сеели картофи и тикви, последните години било засято с люцерна. Ищците И. и Е. били виждани да работят земята. След 2007 г. мястото спряло да се работи (няма тикви, царевици). След това И. бил виждан да работи люцерна. Преди две-три години било изорано от А. (син на ищеца И. Т.). Формиран е извод, че до 2006 – 2007 г. фактическа власт върху процесното място е манифестирана от ищиците като наследници на Г. К.. Обсъдени са и показанията на другата група свидетели - според Т. Б. ответникът за известен период от време работил мястото (този свидетел му помагал с микробуса си да извози продукцията си), но не става ясно дали ответникът е работил цялото процесното място или това са правили и други от наследниците. Свид. П. Ж. установява само, че 3-4 пъти през периода 2000 – 2006 г. е ходил на мястото, за да берат тикви с ответника, като според този свидетел мястото би могло да е на майката на ответника или на самия ответник, без в последната възможност да е уверен и категоричен. Според свидетеля С. В., след 2000 г. Г. започнал да обработва мястото, тъй като майка му била възрастна и предоставила на сина си, ако може, той да го поддържа. Засаждал тикви и царевица, а след 2011 - 2013 г. свидетелят косил трева. До 2000 г. свидетелят е виждал ищците да работят мястото, а след това виждал само Г. да ходи на мястото, да поддържа оградата и да обработва земята. Свидетелят знае това място като място на Г. К. - дядо на Н. Г..

Въззивният съд е приел, че, за да се придобие един имот по давност, необходимо е владелецът не само да упражнява непрекъснато фактическа власт върху него в посочения в закона период от време, но и осъществяваното владение да е постоянно, спокойно и явно. В случая осъществяваната от ответника Г. фактическа власт не е продължила в изискуемия от закона десетгодишен срок. До към 2007 г. мястото е било във владение на част от наследниците на Г. К.; опровергано е твърдението на ответника, че е упражнявал фактическа власт от 1999 г. Дори да е установено владение след 2006 – 2007 г., то до 2013 г. (когато се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка) изискуемият придобивен давностен срок не е изтекъл. От показанията на свидетелите, водени пред съда от ответника, не може да се направи категоричен извод, че владението върху имота е било явно, т.е. да е осъществявано по начин, който разкрива ясно намерението му да държи имотите като свои и фактическата власт да е упражнявана така, че да може всеки заинтересуван да научи за нея. Свидетелят Ж. недвусмислено е заявил, че мястото би могло да е на майката на ответника. Следователно, дори и ответникът да е обработвал спорния терен, той е възприеман като представител на възрастната си майка (тя като съсобственик принципно е могла да ги обработва лично или чрез трети лица). Ето защо е прието, че дори да беше установено по безспорен и категоричен начин твърдението на ответника за осъществявано от него владение върху имотите в изискуемия от закона десетгодишен срок, то е било скрито по своя характер спрямо ищците и няма за последица придобиването на притежаваните от тях по наследство идеални части от имотите по давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. За части от имота двама от наследниците са манифестирали наследствените си права, обявявайки ги в Служба „МДТ“ - Средец и заплащайки определените за тях данъци и такса битови отпадъци, което не се отнася за ответника (данъкът и такса „битови отпадъци“ са били заплатени от него и за минало време с оглед нуждата от данъчна оценка за снабдяване с констативния нотариален акт за давност). В обобщение е прието, че възражението за придобивна давност не е докано. Ответникът не е придобил по давностно владение процесния недвижим имот, поради което не би могъл да се разпореди с него чрез прехвърляне на несъществуващи собственически права в полза на втория ответник по делото. Ответницата е договаряла с несобственик, поради което предявения срещу нея положителен установителен иск за собственост също следва да бъде уважен като основателен и доказан.

С оглед изхода от спора по иска за собственост и при съобразяване с ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК въззивния съд е приел в мотивите на акта си, че Нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 59 от 14.10.2013 г., том VІІ, рег.№ 3375, нот.дело № 934/2013 г. на нотариус В. К., с район на действие – Районен съд - Средец, съгласно който ответникът Г. е признат за собственик 8/12 ид.ч. от процесния недвижим имoт, подлежи на отменяване. Тази последица не е приложима по отношение на нотариалния акт, с който Н. П. Г. е дарил на Ж. Д. К. спорните 8/12 ид.ч. от процесния недвижим имот.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по формулираните от касаторите правни въпроси. Въпрос № 3, касаещ произнасянето по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, е лишен от относимост към настоящия казус. След проведеното производство по реда на чл. 247 ГПК отменяването на констативния нотариален акт е приведено в съответствие с обема на правата, признати по уважения иск за собственост, а не се отнася за акта изцяло. Така КНА остава да легитимира Н. П. Г. като притежател на останалите извън предмета на спора 4/12 ид.ч. от имота - за времето от съставянето на акта до сключването на договора за дарение с Ж. Д. К.. Въпросите с №№ 1 и 4 обективират оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения; с тях се търси извършването на преоценка на събраните по делото гласни доказателства (дейност, излизаща извън предмета на производството по чл. 288 ГПК), поради което не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 235 и чл. 236 ГПК, въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор. Обсъдени са събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност; разгледани са и доводите и възраженията на страните, относими към спорното право. Несъгласието на касаторите с формираните изводи относно правнорелевантните факти не обосновава наличие на противоречие с цитираната от касаторите практика (Решение № 77 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2151/2018 г. на ВКС, І г.о., Решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2332/2018 г. на ВКС, ІІ г.о.), респ. - не обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се подчертае, че с отменителното Решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр.д.№ 24/2019 г. на ВКС, І г.о. изрично са дадени указания при новото разглеждане на спора от въззивния съд последният да обсъди свидетелските показания, което обвързва въззивния съд да приеме, че те са и допустими, и относими. Освен това, съгласно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, второто касационното обжалване не може да се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация, което означава, че в първата си част въпрос № 1 въобще не представлява допустимо общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с въпрос № 2 се откроява направеното още в отговора на исковата молба изявление от страна на ползващия се от констативния нотариален акт за собственост настоящ касатор Н. П. Г., че процесният имот е останал в наследство от общия за ищците и неговата майка наследодател Г. П. К.. С оглед така направеното признание, необуславящи за изхода на спора са питанията по т. 2, които предполагат наличието на спор по този въпрос, какъвто в случая липсва между страните. Наред с отсъствието на белезите на общо основание, спрямо питанията по т. 2 не се констатира и противоречие с цитираната от касаторите практика. В съответствие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК въззивният съд е изследвал верността на извършеното удостоверяване на правото на собственост. Изводът, че тя е оборена, почива на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, извършен в съответствие с установените процесуални правила. В случая съдът не е основавал свои решаващи изводи на документ, който не е представен по делото, нито пък при преценка основателността на доводите и възраженията на страните е извличал правни последици от фактически обстоятелства, които не са посочени от страна по делото и от доказателства, които не са събрани в процеса, поради което отсъства противоречие и с Решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. В изложението не са изложени аргументи с какво въззивният акт противоречи на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, а и съставът на ВКС не констатира подобно противоречие.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

С оглед изхода от настоящото производство, касаторите следва да заплатят на ответниците по касация разноските за защита пред ВКС, както следва: в тежест на Ж. Д. К. е договореното и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева по ДПЗС № 0000051885 от 02.09.2020 г. (л. 54), а в тежест на Н. П. Г. е договореното и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева по ДПЗС № 0000090467 от 09.10.2020 г. (л. 91).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.