Определение № 3720 от 17.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1612/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от В. П. В., подадена чрез пълномощник адв. Я. В. – САК, срещу въззивното решение № 6441 от 14.12.2023 г. по в. гр. д. № 13002/2022 г. на СГС по предявения иск по чл. 21, ал. 2 СК/отм./. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Моли въззивното решение да се отмени и да бъде постановено ново, с което предявения иск да бъде уважен, претендира разноски. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответната страна в производството И. С. Х., с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв. С. Д. от САК, оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Делото е за втори път пред касационната инстанция. С първото въззивно решение № 264352/30.06.2021 г. по в.гр.д. 16989/2018 г. на СГС, в резултат на отмяна на първоинстанционно решение № 478622/28.08.2018 г. по гр. д. № 73259/2016 г. на РС – София, е бил отхвърлен предявеният от И. С. Х. срещу В. П. В. иск с основание чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г. (отм.) за признаване за установено, че ищцата И. С. Х. е изключителен собственик на апартамент № 81, с идентификатор *****, находящ се в [населено място], ж. к. Л., ул. П. Г., № 27, вх. Г, ет. 7, със застроена площ от 65,20 кв. м., състоящ се от една стая, дневна, кухня и други сервизни помещения, при съседи – стълбище, [улица], В. и Е. Е. и двор, заедно с избено помещение № 20, при съседи – коридор, Т. и Х. Л. и [улица], заедно с 0,876 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, подробно описан в нотариален акт от 05.08.2003 г. на нотариус К. Б., вписан в Службата по вписванията, гр. София, с вх. рег. № 28291, акт 63, том LХL, дело № 21189/2003 г. С решение № 50109 от 06.12.2022 г. по гр. д. № 4845/2021 г. на ВКС, II г. о., горепосоченото въззивно решение е отменено, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С това решение на ВКС е прието, че покупната цена на процесния имот е заплатена със сумата, изтеглена от банковия влог на ищцата, че възражението на ответника за симулация на покупната цена е преклудирано, че представеният по делото документ от ОББ удостоверява постъпване на сумата 10 300 щ. долара по сметка на ищцата, че постъпилата по банковата сметка на ищцата на 12.07.2002 г. парична сума от 10 300 щатски долара, представлява нейни лични средства. Последното е обосновано с приетото доказателствено значение на направеното отбелязване на приетото по делото извлечение от сметка, че ищцата е неин титуляр, и с показанията на свид.Х.-брат на ищцата, че сумата е от продажната цена на наследствен имот и че свидетелят е дарил на ищцата неговата част, поради което оспорването от страна на ответника на доказателствената сила на извлечението от сметка и на показанията на свид. Х., респ. и допустимостта на тези свидетелски показания за дарението на сестра му, са приети за неоснователни. Направен е, обаче, извод за неяснота относно движението на суми по тази сметка на ищцата, поради което делото е върнато за ново разглеждане с указания да се изясни какви са фактическите твърдения на страните относно установеното движение по влога в периода 12.07.2002 г. – 21.07.2023 г., когато от него е изтеглена сума 7815,80 щатски долара, като им се даде възможност освен да направят такова уточнение, също и да ангажират доказателства, вкл. и чрез експертиза, ако такава е нужна, за изясняване на някои от фактическите им твърдения. При новото въззивно разглеждане на делото ищцата е посочила, че освен сумата 10 300 щатски долара, по сметката не са постъпвали други суми, а е имало само олихвяване на депозита от банката. Ответникът е направил възражения относно редовността на приетото по делото извлечение от сметка, оспорил е, че сумата 10 300 щатски долара има личен произход за ищцата, поискал е експертиза за установяване извършените операции по сметката в посочения период от време. Приети са основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза. С новото въззивно решение, постановено в производство по чл. 294 ГПК, е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 478622/28.08.2018 г. по гр. д. № 73259/2016 г. на РС – София (с което предявеният иск за установяване, че ищцата е изключителен собственик на процесния апартамент, е уважен), при посочване, че е допусната очевидна фактическа грешка при изписването на идентификатора на имота, който следва да се чете като *****. Според този изход на спора, ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски за първото и второто въззивно производство съответно 1050 лв. и 2500 лв., и за първото касационно производство 1500 лв., като с определение по чл.248 ГПК с № 996/23.01.2024 г. въззивното решение в частта за разноските е изменено, като в тежест на ищеца са възложени още 179,18 лв. разноски за първото касационно производство. Определението по чл.248 ГПК не е обжалвано самостоятелно. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК от 1985 г. (отм.), поради твърденията на ищцата, че по време на брака на страните на 05.08.2003 г., с лични средства на ищцата, е придобит описания апартамент в [населено място] с идентификатор *****. Тази правна квалификация на иска е обоснована с поддържаната от ищцата позиция както до приключване на първоинстанционното дело, така и във въззивното роизводство, че се претендира да бъде признато за установено, че процесният имот е нейна лична собственост, в който смисъл е бил и доклада на съда, по който доклад ищцата не е направила възражение, поради което не е приложим преклузивният срок по чл. 30 от СК /отм./. Изявлението на ищцата в молба от 2.10.2017 г. в първоинстанционното производство, че иска да се признае, че тя има по-голям дял във влога, е възприето като твърдение за личния характер на влога, респ. паричните средства по процесната сметка. По делото е било безспорно, че страните са сключили граждански брак на 26.01.1997 г., прекратен с прекратен с развод на 27.07.2008 г. с решение по гр. д. № 3888/2007 г. на СРС, III ГО, 87 състав. С решение от 23.02.2010 г. по в.гр.д. № 6425/2009 г. на СГС, първоинстанционното решение е частично отменено, като предоставянето на родителските права върху роденото от брака дете и ползването на съдебното жилище е предоставено на ответника. По време на брака, с договор, обективиран в нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 146/ 05.08.2003 г. дело № 360 на нотариус К. Б., ищцата е придобила собствеността върху процесния недвижим имот срещу цена от 13000 лева. По спорния въпрос за произхода на средствата за придобиването на процесното жилище, въззивният съд е приел следното: Бащата на ищцата е притежавал в [населено място] апартамент № 12, в[жк], [жилищен адрес] което жилище след смъртта му, ищцата и нейниоя брат, като единствени наследници при равни права, са продали с нот. акт № 102, дело № 93/2002 г. на нотариус М. П., на „Галиция“ ООД срещу сумата от 11500,00 щатски долара, платена предварително на купувачите според отразеното в същия нотариален акт. Кредитирани са показанията на свидетеля А. Х.-брат на ищцата, че неговата част от продажната цена е дарена на сестра му, и че сумата от продажбата на наследствения имот е била вложена от сестра му в банкова сметка, като са тези показания е прието да са подкрепени от данните по приетото извлечение от сметка и отразеното в нотариалния акт за продажбата на наследствения имот от 12.07.2002 г. Отчетено е и обстоятелството, че ответникът не сочи друг произход на паричните средства - спестяванията от трудова или търговска дейност, извършвана по време на брака, продажба на семейно имущество и прочие, нито твърди тази сума да е била изразходвана за друго, като предвид значителния за 2002 година размер от 10 300 щатски долара е счетено за житейски неоправдано сумата да е натрупана или изразходвана инцидентно, без настъпило по време на брака значимо събитие, за което ответникът да не знае и да не наведе доводи във връзка с него. От приетата при новото разглеждане на делото съдебно-икономическата експертиза е установено, че на 12.07.2002 г. служебно е открита разплащателна сметка № *** в щатски долара с титуляр И. В.(фамилията на ищцата преди развода) чрез прехвърлени средства в размер на 10300 щ.д., налични по предходна, неустановена, сметка на ищцата. По сметката е открит депозит в размер на 10 300 щатски долара на 26.07.2002 г. Впоследствие на 22.10.2002 г. сума от 2 500 щ.д. долара е била изтеглена от първоначалния депозит, след което на 25.11.2002 сума в същия размер е внесена по сметката, като последната е формирала нов, отделен депозит. Вещото лице е констатирало, че по депозит 1 (7 800 щатски долара) е акумулиран допълнителен нетен приход (лихва- такси) от 15.80 щатски долара, на 21.07.2003 г. е изтеглена сумата 7 815.80 щатски долара и този депозит е закрит. По депозит 2 (2 500 щатски долара) е акумулиран допълнителния нетен приход (лихва – такси) от 3.62 щатски долара, на 11.07.2003 г. е изтеглена сумата 2 503.62 щатски долара и този депозит също е закрит. Или за периода от месец юли 2002 г. до месец юли 2003 г. вкл. е била налична сума 10 300 щатски долара и допълнително получен нетен приход 19.42 щатски долара. От допълнителната съдебно-икономическа експертиза е установено, че в периода от 12.07.2002 г. до 21.07.2003 г. към банкова сметка № ***, ответницата е имала два депозита, като първоначално той е бил само едни депозит. Всички касови и безкасови транзакции са извършени от И. Х.. Обсъдени са подробно направените от ответника възражения срещу иска, поддържани с въззивната жалба, и същите са приети за неоснователни. Данните по приетото извлечение от сметка е посочено да са проверени от приетите при новото въззивно разглеждане на делото основно и допълнително заключение на съдебно-икономическата експертиза. По отношение на първоначалното салдо по сметката на ищцата от 10 300 щ.д. е прието, че то е лично имущество на ищцата като сбор от нейната част от цената на наследствен недвижим имот и от получени по дарение суми. След 26.07.2002 г. по сметката са се обслужвали два депозита на ищцата, както този с остатък 7800 щ.долара, останал след теглене на 22.10.2022 г. на сума от 2 500 щ.долара, така и втори депозит по същата сметка, открит на 25.11.2002 г. чрез внасяне на сума в размер на 2 500 щ.долара. По сметката, по която са били обслужвани и двата депозита, е имало движение само от начисляване на лихви и такси. Прието е, че макар да не се установява произходът на внесената на 25.11.2002 г. сума от 2 500 щ.д., което изключва личния им произход, то остатъкът от 7 800 щ.д. обособен в рамките на сметката в отделен депозит, запазва личния характер на средствата, и положителният баланс по този депозит в размер на 7 815.80 щ.долара с вкл. лихви и такси като граждански плодове, също е лично имущество, поради което цялата наличност по депозита от 7815.80 щ.д. има личен произход. Прието е, че тази сума от 7 815.80 щ.долара е изтеглена на 21.07.2003 г. и е използвана за заплащане цената на процесния апартамент, последното установено чрез показанията на свид.Х., ценени в съвкупност с другите събрани доказателства, въпреки че свидетелят не е очевидец на предаването, но с оглед дадения от ВКС с отменителното решение отговор на правния въпрос /обусловил допускане касационното обжалване на първото въззивно решение/. Обсъдено е, че сумата 7 815.80 щ.долара е изтеглена непосредствено преди изповядване на процесната сделка, ответникът не твърди изтеглената сума да е била използвана за други семейни или лични нужди, сумата е била достатъчна да покрие цялата покупна цена, тъй като левовата равностойност към момента на изтеглянето е възлизала на 13 546.97 лв. (при курс от 1,73328), а към момента на продажбата - на 13 488,35 лв. (при курс от 1,72578) според курсът на БНБ за тези дати. По възражението за влагане при закупуване на процесния апартамент на сума 6 000 лв., взети по договор за заем от 08.07.2003 г., сключен между ответника и Н. В. С., е прието, да не е доказано на такава сума на продавача по договора, а и че не е била необходима, доколкото изтеглените от ищцата щ.долари са били достатъчни според изложеното по-горе. От показанията на свидетелите на ответника - М. и В., е направен извод, че тези средства, ако са били дадени, са използвани за ремонт на процесното жилище, което е било в изключително лошо състояние, доколкото и двамата свидетели сочат, че са получили възнаграждение от ответника, в частност свидетелят В. сочи получена от него сума за труд само 2 000 - 2 500 лв., и нужните значителни разходи за строителни материали за такъв ремонт. Възражението на ответника за симулативност на договора за процесната сделка, в частта на уговорената в него цена- че е била в щатски долари, е посочено, че е преклудирано, като наведено едва с въззивната жалба. Молбата-декларация за отпускане на потребителски кредит, в която страните заедно са посочили, че процесният имот е тяхна съпружеска имуществена общност, е разгледана съгласно чл. 175 от ГПК, в контекста на съпружеските отношения между страните в момент на установяването им в ново семейно жилище, и така негодно да опровергае извода за личния характер на вложените средства за закупуването на процесния апартамент. Възражението на ответника за придобиване на имота по давност също е счетено за неоснователно. Посочено е, че нито договора за придобиването на процесния апартамент-по който ответникът не е и страна, нито бракоразводното решение-с което не се уреждат имуществени отношения между страните, могат да придадат на ответника качеството добросъвестен владелец. Евентуално е посочено, че дори да се приеме, че ответникът е владял идеална част от имота след прекратяване на брака, от влизането в сила на бракоразводното решение в тази част на 20.04.2010 г. до датата на исковата молба - 15.12.2016 г. не е изтекла общата 10-годишна придобивна давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на касатора са формулирани следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС и задължителната практика на ВС и ВКС, както и че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК: 1) Следва ли да се приложи, след прекратяване на брака по отношение на съпруга – осъществяващ владение върху своята 1/ 2 ид.част от семейното жилище, на когото е предоставено за ползване след прекратяване на брака, кратката придобивна давност по чл. 79, ал.2 от ЗС като добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70 от ЗС или в този случай съпругът е недобросъвестен владетел и следва да се приложи общата придобивна давност по чл. 79, ал.2 от ЗС, каквото становище в мотивите на обжалваното е решение е изложил решаващия съд.; 2) Може ли само по декларативно твърдение на лицето, че е извършило дарение на голяма парична сума, без представени доказателства, че дарената сума е предадена от дарителя на надарения, да се приеме, че е осъществен фактическия състав на дарението, както е приел решаващия съд. Следва ли в този случай, съдът да приеме, че е налице дарение след като няма събрани доказателства, съобразно изискването на чл. 225, ал.1 от ЗЗД, а именно: дарението да е извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписи или събрани други писмени доказателства, като б.б. за превод на сумата в полза на надарения или свидетелски показания – удостоверяващи акта на предаване на паричната сума?; 3) Следва ли решаващия въззивен съд, след като констатира, че ищеца е направил уточнения, представляващи изменение на исковата молба и първоначално предявения иск да предприеме процесуални действия в отговор на заявените промени във вече предявения с исковата молба иск?; 4) Налице ли са пороци на обжалваното решение, след като решаващия съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства така, както изисква чл. 236, ал.2 от ГПК и съставлява ли това основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение? Допустимо ли е след като решаващия съд изцяло кредитира приетата от съда СИЕ, да направи констатации, фактически и правни изводи, изцяло противоречащи на заключението на СИЕ, както и на обясненията и уточненията на вещото лице в о.с.з. на 25.09.2023 г.? Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК. Първите два въпроса няма характеристиките на общо основание за допускане на обжалването, защото са фактически, относими са към изводите на въззивния съд дали са се осъществили елементите от фактическия състав на посоченото оригинерно придобивно основание или тези на дарението на парична сума. В този смисъл отговорът им е предпоставен от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК не представляват правни въпроси по смисъла на горепосоченото ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., на ВКС, ОСГТК. Въпроси № 3 и № 4 обобщават оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение поради допуснати от съда нарушения на процесуалните правила при разглеждането на делото, формирането и обективирането на правораздавателната воля, като съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК такива оплаквания не подлежат на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите. По въпроси № 2 и № 3 следва да се има предвид, че съгласно чл. 295, ал. 1 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, поради което при повторното касационно обжалване не може да се разглеждат такива въпроси, които са били разгледани от касационната инстанция при първото касационно обжалване (въпрос № 3) или такива за допуснати процесуални нарушения преди първото касационно обжалване (въпрос № 4), поради които тези два въпроса не могат да се обсъждат. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане касационен контрол по тях, и препятства преценката дали е налице и някое от сочените специфични предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК, което е кумулативно изискване за селекция на касационната жалбата. Тези специфични предпоставки в случая и не са обосновани - не е посочена съдебна практика, с която въззивното решение по въпросите да влиза в противоречие (чл.280, ал.1, т.1 ГПК), нито е обосновано значението на поставените въпроси в контекста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, ако хипотетично се приеме, че въпросите са правни такива (което в случая не е налице), като е невъзможно едновременно наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по едни и същи въпроси. Когато се твърди основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване, според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Посочването, че въпросите са такива от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, и че липсва практика на ВКС, не е достатъчна обосновка на тази специфична предпоставка. Развитите с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи са оплаквания за неправилност и не могат да бъдат предмет на проверка в настоящето производство по чл.288 ГПК, в което съдът проверява само предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършената проверка за наличие на основанията по чл.280, ал.2 ГПК- която касационният съд прави служебно, дори и да няма такова оплакване от касатора, съгласно разясненията по посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се установяват белези, които да повдигат съмнение за нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на решението. В случая при първоинстанционното разглеждане на делото съдът не е допуснал по реда на чл.214 ГПК изменение на първоначално предявеният иск, който е с посочено основание за установяване пълна трансформация на лично имущество ( т.е иск по чл.21, ал.1 СК от 1985 г. (отм.), както е приел въззивния съд), поради което не е бил разгледан нито непредявен иск, нито за този иск е била приложима разпоредбата на чл. 30 СК от 1985 г. (отм.) - последната е относима към срока за предявяване на друг иск- на този по чл.28, ал.3 СК от 1985 г. (отм.), какъвто настоящият не е. Предвид изложеното, няма основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото, касаторът няма право на възстановяване на разноски, но следва да заплати на ответната страна по касация, направените и поискани от последната разноски за адвокатско възнаграждение за защита с отговора по първата касационна жалба, в размер на 1500 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК