Определение № 2959 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 893/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация – П” ЕООД, представлявано от адв. Г. М., и касационна жалба на „Енерджи Маркет Глобал” ООД, представлявано от адв. Е. Д., срещу решение № 646 от 17.12.2025г. по в.т.д. № 616/2025г. на САС, ТК, 3 състав.

Касаторът-ищец „Водоснабдяване и канализация – П” ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 647 от 09.05.2025г. по т.д. № 1342/2024г. на СГС, VI-4 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Енерджи Маркет Глобал” ООД иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 195 432,22 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 13.08.2021г. – 28.06.2024г.

Касаторът-ищец твърди, че въззивното решение в обжалваната от него част е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че при установените по делото факти е бил длъжен да кани ответното дружество да му заплати вредите, настъпили в резултат на едностранно преустановяване на изпълнението на договора от негова страна. Счита, че с преустановяване изпълнението си по договора и прехвърляйки го към доставчик от последна инстанция, ответното дружество е било наясно, че от това неоснователно действие за касатора ще бъдат реализирани вреди.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Твърди, че са налице и основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. При едностранно неоснователно преустановяване изпълнението на сключен договор следва ли неизправната страна да бъде канена по реда на чл.84, ал.2 ЗЗД за изплащане на обезщетение, за да бъде поставена тя в забава, при положение че при едностранното преустановяване на изпълнението на договора е било предварително известно размера на ежеседмичната вреда от неизпълнението, респ. размера на дължимото обезщетение – в случая разликата между по-високата цена на доставка на електроенергия от доставчик последна инстанция /респ. доставчик по нов договор за обществена поръчка/ и цената по нарушения договор? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл.235 ГПК? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, IV г.о.

„Енерджи Маркет Глобал” ООД е подал отговор на касационната жалба след изтичане на предвидения в чл.287, ал.1 ГПК срок, поради което така подаденият отговор не следва да бъде обсъждан.

Касаторът – ответник „Енерджи Маркет Глобал” ООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Водоснабдяване и канализация – П” ЕООД на основание чл.82 ЗЗД сумата 624 828,57 лева – обезщетение за вреди под формата на загуби от неизпълнение на задълженията по договор от 05.02.2021г. през периода 01.07.2021г. – 28.02.2022г., ведно със законната лихва, считано от 28.06.2024г. до окончателното плащане.

Касаторът – ответник поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд се е произнесъл по ненаведено от ищеца твърдение, че при хипотезата на чл.19, ал.1, предложение четвърто от договора страните са се съгласили същият да се прекрати, ако обективно, по независещи от нея причини, някоя от страните не е в състояние да изпълнява задълженията си по договора, с оглед на което е приел, че договорът не е прекратен от ответника на това основание. Касаторът сочи, че във връзка с твърдяната от него драстична промяна на цените на електрическата енергия, която обосновава приложението на чл.19, ал.1, предложение четвърто от договора, в исковата си молба ищецът излага доводи, че това повишение е било предвидимо и не е било съществено. Поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение и като не се е произнесъл по възражението му, че претендираното обезщетение няма договорно или друго основание, доколкото не е предвидено в договора. Намира, че формираните от въззивния съд изводи относно предвиденото в чл.19, ал.1, предложение четвърто от договора основание за прекратяване на договора са в противоречие с материалния закон и в частност с чл.20 и чл.20а ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд необосновано е приел, че с уведомление изх. № 140 от 28.06.2021г. ответникът не се е позовал на разпоредбата на чл.19, ал.1, предложение четвърто от договора, съответно не е прекратил същия.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът-ответник прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 477 от 23.01.2013г. по гр.д. №1648/2011г. на ВКС, ІV г.о., решение № 84 от 28.04.2016г. по гр.д. № 5960/2015г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 229 от 20.10.2011г. по гр.д. № 1456/2010г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 60144 от 08.07.2021г. по гр.д. № 3059/2020г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 34 от 29.01.2025г. по т.д. № 43/2014г. на ВКС, ІI т.о., решение № 205 от 19.01.2018г. по гр.д. № 896/2017г. на ВКС, І г.о., решение № 232 от 27.09.2016г. по гр.д. № 1083/2016г. на ВКС, ІV г.о., решение № 477 от 23.01.2013г. по гр.д. № 1648/2011г. на ВКС, ІV г.о., решение № 65 от 07.04.2020г. по гр.д. № 3568/2019г. на ВКС, ІV г.о., решение № 21 от 25.02.2015г. по т.д. № 412/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 292 от 16.10.2018г. по т.д. № 3148/2017г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 116 от 07.10.2020г. по гр.д. № 3896/2019г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 125 от 15.07.2013г. по гр.д. № 14/2013г. на ВКС ІІ г.о., решение № 229 от 20.10.2011г. по гр.д. № 1456/2010г. на ВКС, ІІ г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 192 от 29.01.2018г. по т.д. № 44/2017г. на ВКС, I т.о., решение № 257 от 13.12.2016г. по гр.. № 2436/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 217 по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 589 по гр.д. № 1359/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 78 от 19.08.2015г. по т.д. № 2271/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 154 от 24.08.2016г. по гр.д. № 3848/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 127 от 05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 3 от 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 52 от 07.06.2017г. по гр.д. № 3463/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 69 от 26.07.2019г. по т.д. № 2556/2018г. на ВКС, I т.о., ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 7 от 27.12.1965г., ППВС № 1/10.11.1985г.

3. Следва ли при тълкуване на договорите да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността? Касаторът намира, че по въпроса е налице противоречие с решение № 734 от 12.12.2024г. по гр.д. № 381/2024г. на ВКС, IV г.о., решение № 128 от 17.12.2019г. по гр.д. № 887/2019г. на ВКС, II г.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, I т.о.

4. Следва ли при прекратяване на договора страната, която го прекратява, да посочи разпоредбата на договора, на която се основава, или е достатъчно да посочи фактическия състав на основанието, на което се търси прекратяване, без да сочи конкретната разпоредба на договора? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

„Водоснабдяване и канализация – П” ЕООД е подал писмен отговор на касационната жалба на ответника, с който я оспорва. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че първият въпрос не съответства на фактите по делото; по втория въпрос не е налице отклонение от практиката на ВКС; направеното от въззивния съд тълкуване на договора е в съответствие с практиката по приложението на чл.20 ЗЗД, а по четвъртия въпрос не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен след проведена процедура по ЗОП договор с предмет доставка на нетна активна електрическа енергия и координиране на балансираща група. Посочил е, че по силата на договора ответникът се е задължил да доставя на ищеца необходимата му за период от 12 месеца електрическа енергия ниско и средно напрежение, а ищецът от своя страна се е задължил да заплаща същата по цените, уговорени в договора.

Намерил е за неправилен извода на първоинстанционния съд относно липсата на възможност изпълнителят по договора за обществена поръчка да разполага с възможността да прекрати договора, като е посочил, че в чл.118 ЗОП се предвижда прекратяването на договора от възложителя и на основания предвидени в самия договор, както и в определени в други закони случаи. Изтъкнал е, че изрично в чл.120 ЗОП е предвидено за всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и прекратяването на договорите за обществени поръчки да се прилагат разпоредбите на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите.

Въззивният съд е посочил, че ответникът е изложил твърдение за прекратяване от него на договора с отправянето на изявление, което се покрива с хипотезата на уговореното в чл.19, ал.1, пр. четвърто от договора - „в резултат на настъпили съществени промени в обстоятелствата за изпълнение на договора по причини, за които страните не отговарят“. Намерил е, че от представените по делото доказателства не е установено ответникът да е отправил изявление до ищеца, че прекратява договора между тях, нито като е посочил номера на конкретната разпоредба от договора, нито да го е уведомил, че счита това условие за осъществено. Обсъдил е оплакването на ответника „Енерджи Маркет Глобъл“ ООД, че е направил такова изявление, като не е бил длъжен да посочва разпоредбата от договора, на която прекратява същия, а е задължение на съда да даде правна квалификация, и е изложил съображения, че задължението на съда се състои в това да даде правна квалификация на претендираните пред съд права на страната. Намерил е, че в конкретния случай ответникът не само не се е позовал на конкретния текст от договора между страните, но и не е изложил конкретни твърдения, които да бъдат подведени под чл.19, ал.1, пр. четвърто от договора - „в резултат на настъпили съществени промени в обстоятелствата за изпълнение на договора по причини, за които страните не отговарят“. Посочил е, че в изпратеното писмо от 28.06.2021г. ответникът изрично е посочил, че не може да продължи да доставя електроенергия, тъй като цената й се е повишила драстично и това го поставя в условията на стопанска непоносимост, „поради което ежедневно генерира огромни загуби, които няма как да бъдат компенсирани и това противоречи на морала и добрите нрави“ (писмо от 12.07.2021г.), т.е. изрично е посочил, че прекратява договора поради наличието на стопанска непоносимост. Приел е, че тълкуването на чл.19, ал.1, пр. четвърто от договора - „в резултат на настъпили съществени промени в обстоятелствата за изпълнение на договора по причини, за които страните не отговарят“, съобразно другите уговорки в договора, както и с оглед други основания, предвидени за прекратяване на договора, води до извода, че страните са се съгласили същият да се прекрати, ако обективно, по независещи от нея причини, някоя от страните не е в състояние да изпълнява задълженият си по договора /аналогично на разпоредбата на чл.81 ЗЗД/. Изтъкнал е, че задълженията на ответника са били за доставка на електрическа енергия, като липсват доказателства, че той е бил възпрепятстван фактически или поради нормативна забрана да доставя такава на ищеца, и изпълнението на неговото задължение не е било невъзможно, а както твърди той, е станало твърде обременително за него. Заключил е, че не е била налице обективна пречка за изпълнение на задължението му по договора, поради което и с неговото изявление до ищеца договорът не е бил прекратен за в бъдеще на основание уговореното между страните.

По отношение на твърдяното наличие на предпоставките на чл.307 ТЗ е споделил извода на първоинстанционния съд, че страна по търговска сделка няма право с извънсъдебно изявление да се позовава на „стопанска непоносимост“. Посочил е, че настъпилото през действие на договора съществено и значително изменение в икономическите условия и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, което представлява „стопанска непоносимост“ по смисъла на чл.307 ТЗ, не подлежи на установяване инцидентно чрез възражение, а може да се въведе като предмет на делото само по исков ред - чрез специален конститутивен иск. Приел е, че стопанската непоносимост по смисъла на чл.307 ТЗ е основание за постигане на изменение или прекратяване на облигационната връзка, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването й според първоначалните условия създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните, като тази промяна се постига чрез намесата на съда по предявен иск от заинтересованата страна, който е констиутивен по характер. Намерил е, че тъй като такъв иск не е бил предявен от ответника, не следва да се обсъждат предпоставките за наличие на стопанска непоносимост, включително и твърденията на ответника, че не е могъл да предвиди настъпилото драстично увеличение на цените на електроенергията на борсовия пазар.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че не е настъпило прекратяване на договора, както и че не са налице други факти, които да освобождават изпълнителя от отговорност за неизпълнение на задълженията му. Намерил е за безспорно, че е налице пълно неизпълнение на договорните задължения на ответника след 01.07.2021г., поради което на основание чл.79, ал.1, пр. второ ЗЗД ищецът има право да претендира обезщетение за неизпълнението на договорното задължение на ответника. Счел е, че размерът на обезщетението се равнява на разликата между цената, която ищецът би платил по процесния договор, и цената, която той е платил по заместващите сделки, обслужващи същия негов икономически интерес, който е нарушен поради неизпълнението на ответника. Посочил е, че заместващите сделки са сключени от ищеца с „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД и с „К.“ ООД и от заключението на СТЕ, издадените от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД и от „К.“ ООД фактури, договор за възлагане на обществена поръчка от 09.11.2021г., както и от представените платежни нареждания се установява, че след преустановяване на изпълнението на задълженията на ответника по процесния договор възложителят е сключил с посочените дружества „сделки на покритие“, по които е закупил и платил цена за доставена от тях електроенергия на стойност общо 953 612,08 лева. Изтъкнал е, че ако ответникът бе изпълнил задълженията си по договора и бе доставил количествата електроенергия, които ищецът е закупил, последният би платил сумата 305 608,51 лева съобразно уговорената в процесния договор цена. Заключил е, че разликата в посочените стойности възлиза на 648 003,57 лева и формира размера на вредата, която подлежи на обезщетяване, защото е в пряка връзка и е обусловена от неизпълнението на задълженията на ответника. Намерил е, че от посочената разлика следва да се приспадне удържаната от ищеца сума по дадената като обезпечение на неизпълнението банкова гаранция в размер на 23 175 лева, като искът бъде уважен до размер на 624 828,57 лева.

По отношение на предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 195 423,22 лева - обезщетение за забавеното изпълнение на паричното задължение за обезщетение в размер на законната лихва за забава, въззивният съд е приел, че законната лихва е претендирана за периода от 13.08.2021г. до 28.06.2024г. върху цялото обезщетение, но вредите от разликата в цените са възникнали след плащането на всяка сума за всеки от месеците на неизпълнение. Приел е още, че ищецът не е твърдял и не е доказал, че е поставил ответника в забава да изпълни задължението за изплащане на обезщетението, като го е поканил да му заплати същото в претендирания размер. Намерил е за неоснователен довода във въззивната жалба, че ответникът е изпаднал в забава от самата дата на плащане на по-високата сума от ищеца, тъй като му е било „ноторно“ известно, че ищецът ще заплати електроенергията на по-висока цена, като е изтъкнал, че се касае за забава да се изпълни парично задължение, което не е с определен падеж, и на основание чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.

Настоящият състав намира, че са налице основания за частично допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По касационната жалба на ищеца „Водоснабдяване и канализация – П” ЕООД:

Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая относимите за разрешаване на поставения въпрос материалноправни норми на чл.86 и чл.84 ЗЗД са ясни и пълни и по прилагането им е формирана непротиворечива практика. Според така формираната практика при неизпълнение на парично задължение се дължи законната лихва от деня на забавата, като длъжникът изпада в забава съгласно чл.84 ЗЗД от деня, определен за изпълнението, а когато няма определен ден за изпълнение, забавата настъпва, след като бъде поканен от кредитора. При наличие на ясни правни норми и отсъствие на неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като, противно на твърдението на касатора, е обсъдил довода му, че ответникът е изпаднал в забава от самата дата на плащане на по-високата сума от ищеца, тъй като му е било „ноторно“ известно, че ищецът ще заплати електроенергията на по-висока цена, но го е счел за неоснователен. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая въззивното решение в обжалваната от ищеца част не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По касационната жалба на ответника „Енерджи Маркет Глобъл“ ООД:

Първият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради произнасяне по факти и възражения, които не са навеждани от ищеца. Поставеният въпрос не съответства на решаващата дейност на въззивния съд, който не се е произнасял по невъведени от ищците твърдения, а е формирал изводите си след извършено от него тълкуване на клаузата на чл.19, ал.1, предл.4 от договора. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до приложението на чл.236 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства е важен. По въпроса е формирана посочената по-горе съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, като е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите и твърденията на страните. Въззивният съд е изложил съображения за наличие на предвиденото в чл.79 ЗЗД основание за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца вреди от неизпълнение на договора от страна на касатора и по този начин не е споделил довода на касатора за липса на договорно или законово основание за обезщетяване на ищеца. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което касационната инстанция може да се произнесе след допускане на касационен контрол.

Третият материалноправен въпрос относно тълкуването на клаузите на договора е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод. По въпроса е формирана последователна и безпротиворечива практика на ВКС - както с цитираните от касатора решения, така и със служебно известните на настоящия състав решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д. №523/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 151 от 5.10.2010г. по т.д. №1035/2009г. на ВКС, II т.о. и решение № 157 от 30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, II т.о. Прието е, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. Съгласно приетото в решение № 133 от 15.03.2021г. по гр. д. №3595/2019г. на ВКС, IIІ г.о. и решение № 140 от 11.03.2025г. по гр. д. №930/2024г. на ВКС, IIІ г.о. съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявленията; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. Настоящият състав, като взе предвид мотивите на въззивния съд, намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с формираната практика по формулирания трети материалноправен въпрос:“ Следва ли при тълкуване на договорите да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?“

Четвъртият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд, който е приел не само че в изявлението на ответника за прекратяване на сключения договор не се сочи конкретната разпоредба от него, на което се основава, но и че не са изложени конкретни твърдения, които да бъдат подведени под чл.19, ал.1, пр. четвърто от договора. Поради това така поставеният въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът „Енерджи Маркет Глобъл“ ООД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 6389,39 евро с левова равностойност 12 496,57 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение