Определение № 699 от 06.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 992/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1083 / 22.06.2012 год. по т.д.№ 4446 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение - 5 състав, с което е отменено решение № 842 / 2010 год. по описа на СГС, ТО, VІ – 2 състав, в частта в която е отхвърлен предявеният от [фирма] против касатора иск с правно основание чл.229 КЗ - за заплащане застрахователно обезщетение от 26 064,70 лева, по договор, сключен със застрахователна полица № 070074000028 / 12.07.2007 год., с покрит риск „ Отговорност на международния автомобилен превозвач „ и вместо това е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] обезщетение в посочения размер. Касаторът оспорва правилността на решението с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.229 КЗ, чл. 227 вр. с чл.224 ал.1 КЗ, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В обосноваване последното, оспорва възприемането от въззивния съд на представената по делото частна по характер експертиза - експертен доклад от „ С. Е. Х. Л.. Ш. „, изготвен по възлагане на чуждестранен застраховател, като годно доказателствено средство в процеса, с материална доказателствена сила относно размера на присъденото обезщетение. Ответната страна – [фирма] - не е заявила становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск за възстановяване / чл.229 КЗ / от ответника в полза на ищеца, на основание сключен помежду им договор за застраховка по риска „ Отговорност на международен автомобилен превозвач „, заплатеното от ищеца обезщетение в полза на застрахователно дружество, обезщетило собственика на превозван товар, увреден по вина на лице, отговорност за чиито действия, в качеството на работодател носи ищцовото дружество, по силата на сключен помежду им застрахователен договор. Заплащането е извършено на основание влязло в сила решение на турски съд, по предявен от чуждестранното застрахователно дружество срещу [фирма] иск, като ищецът твърди, че не е бил призоваван и не е участвал в процеса, респ. ответното дружество не е конституирано като страна в същия. Ищецът се позовава на незабавно уведомяване на застрахователя към момента на узнаване за постановеното решение и заплащане на обезщетението. Ответникът, в отговора на исковата молба, е оспорил иска с твърденията, че не само въз основа на ОУ към сключения застрахователен договор, но и съгласно действащата и приложима нормативна уредба, застрахователното събитие съставлява „ изключен риск „. Позовава се на изтекла погасителна давност. Оспорва размера на претенцията, като прекомерен, с оглед обема на застрахования и увреден товар и неговата действителна стойност. За да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение и присъди претендираното обезщетение въззивният съд е приел, че макар невъведено своевременно в процеса / с отговора на исковата молба /, доколкото не е посочено изрично като съществено процесуално нарушение във въззивната жалба на ищеца, изпълнението на задължението му да уведоми застрахователя за щетата, в съответствие с условията на договора, с оглед последиците на чл. 16 от ОУ / отказ за заплащане на застрахователно обезщетение /, съставлява предмет на въззивното произнасяне, предвид наведени доводи по правилността на извода по същество. Въззивният съд е счел, че застрахователят - ответник е узнал факта относно настъпилото ПТП. Изводът е основан на съдържанието на изходящо от застрахователя решение № 1 / 22.10.2007 год.. Същевременно е приел, че застрахователят не е бил уведомен, нито узнал обстоятелства относно щета на товара. Въззивният съд, обаче, е счел последното ирелевантно, тъй като чл.16 от ОУ не въвежда, като основание за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, неизпълнение на задължението за уведомяване за настъпването на застрахователното събитие. Относно дължимия от ответника размер, въззивният съд е счел за основателно възстановяване на присъденото в тежест на ищеца и действително заплатено от него застрахователно обезщетение / 15 304, 65 щ.д. /, но не и присъдената върху същото с решението на турския съд 5 % лихва, на основание чл. 27 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари / CMR /. Размерът на обезщетението е обоснован с представения по делото експертен доклад от „ С. Е. Х. Л.. Ш. „, изготвен по възлагане на чуждестранен застраховател, в качеството му на частна експертиза от сертифицирани за тази дейност лица, като въззивният съд изрично е посочил характеристиката му на частен документ, „ доколкото не е известно да се ползва с доказателствена сила на официален документ в мястото, където е съставен „. Въпреки последното, докладът е ползван с материална доказателствена сила в процеса по отношение размера на щетата, предвид съдържащите се в същия неизгодни за самия ищец факти, какъвто факт въззивният съд сочи, че е установената с доклада причинна връзка между ПТП по вина на ищеца и обезщетената вреда. В приложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът не е формулирал конкретни, ясни и точни въпроси, като от обстоятелствената част се явява еднозначно изводим и следователно подлежащ на конкретизация от състава, в съответствие с правомощието, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, само въпросът относно „ доказателствената сила в процеса на частната експертиза „ / доколкото с оглед доказателствата не е установена в процеса характеристиката на официален документ, съгласно закона по местосъставянето, на експертния доклад от „ С. Е. Х. Л.. Ш. „ / .Въпросът покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК - включен е в предмета на спора и е обусловил решаващия извод на съда за уважаване на иска, като е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираното, единствено покриващо от посочените от касатора съдебни актове, хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение, постановено по чл. 290 ГПК, по идентичен правен въпрос: № 190 от 18.12.2009 год. по т.д.№ 364 / 2009 год. на ВКС, ІІ т.о.. Съдебните актове на въззивна инстанция, както и определенията по чл. 288 ГПК на касационна инстанция – нямащи сила на пресъдено нещо, не формират съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Пункт втори от изложението не позволява еднозначно извеждане на правен въпрос, в аспект на решаващия извод на съда относно липсата на основание за постановяване отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, съгласно чл. 16 от ОУ към застрахователния договор, предпоставил произнасянето относно размера на обезщетението - предмет на първи въпрос. Формално е посочен допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, без обстоятелствена част, сочеща на формирана неправилна съдебна практика по приложението на конкретна правна норма - непълна, неясна или противоречива, подлежаща на преодоляване или осъвременяване, с оглед промяна в законодателството или развитието на обществените отношения или необходимостта от създаване на такава практика по приложението на неясна, непълна или противоречива правна норма, с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото, формиращи общо основание за допускане на касационното обжалване. Пункт трети от изложението съдържа доводи относно неправилността на решението по въпроса за дължимото от ответника възстановяване на присъдената в тежест на ищеца лихва върху застрахователното обезщетение, на основание чл.27 от Конвенцията / CMR /. Дори да би бил формулиран изрично или достатъчно ясно изводим от изложението / аналогично на първия /, въпрос относно присъждането на лихвата, то същият не би могъл да обоснове основание за допускане на касационното обжалване, тъй като е относим към необжалвана от касатора, като постановена в негова полза и в този смисъл непредпоставяща правен интерес от обжалване, част от въззивното решение. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение