Определение № 201 от 18.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 3103/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК вр. с § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК - ДВ бр. 86/2017 г. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №1688/12.07.2017г. по в.гр.д.№1979/17г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №17490/17.10.14г. по гр.д.№10028/2013г. на Софийски градски съд,с което касаторът е осъден на основание чл.79 ал.1 предл.2 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД да заплати на Т. П. В. сумата 27044,11 лв.,представляваща обезщетение за претърпени вреди от неизпълнение на задължение на ответника по договор за банков влог от 01.11.07г.,изразяващи се в платена лихва по договор за заем с [фирма] от 16.06.08г. в периода 16.06.09г.- 20.07.11г. В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на апелативния съд,поради несъобразяване с материалния закон. Ответницата Т. В. не е взела становище по касационната жалба. Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: В исковата молба,въз основа на която е образувано производството пред СГС, ищцата е твърдяла наличие на възникнало на 01.11.07г. между нея и ответника правоотношение по договор за срочен /месечен/ влог с парична наличност в размер на 127 681,31 евро,като при поискване изтеглянето на средствата във връзка с належащо плащане по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, на 20.05.08г., било установено,че в сметката й няма налични суми; за да се разплати по сделката ищцата се принудила да сключи на 16.06.08г. договор за заем с трето лице с едногодишен срок за издължаване; оспорването на извършеното от служители на банката неправомерно изплащане на средствата по влога на неизвестно лице дало на ищцата основание да поиска разрешаването на възникналия спор по съдебен ред,като с влязло в сила на 12.07.11г. решение №6200/27.12.10г. по гр.д.№3607/08г. по описа на СГС ответникът бил осъден да й заплати сумата 127 681,31 евро, но тъй като реално сумата й била платена след като ищцата е била изпаднала в просрочие по договора за заем /на 20.07.11г./,претърпяла вреди,които според ищцата са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на банката и са в размер на платените от нея лихви по последния,формиращи и цената на иска. С постановеното от първата инстанция решение искът е уважен частично. По реда на въззивното обжалване от осъдената страна с решение №1482/08.07.15г. по гр.д.№2/15г. на САС,след споделяне направения от ответната страна отвод за сила на пресъдено нещо /предвид влязло в сила решение от 24.06.13г. по гр.д.№21711/09г. на СРС/, решението на СГС е обезсилено ,а производството – прекратено. С решение №24/19.04.17г. по т.д.№50147/16г. по описа на ВКСслед допускане на въззивния акт до касационно обжалване,същият е отменен и делото върнато за произнасяне по същество от друг състав на САС. При новото разглеждане на делото съставът на САС е споделил извода на първата инстанция /до който е достигнал и съставът на ВКС/ за липса на процесуална пречка /разрешен със сила на пресъдено нещо идентичен спор между същите страни/ за разглеждане на повдигнатия спор между страните. Изцяло е възприел фактическата обстановка по спора, установена в производството пред СГС.Съобразил е дадените от касационната инстанция задължителни за него указания да се произнесе по наведените във въззивната жалба на ответника доводи за противоречие на първоинстанционното решение в осъдителната му част с разпоредбата на чл.82 изр.1 ЗЗД,тъй като липсва причинно-следствена връзка между неизпълненото задължение на банката да плати сумата по влога и забавата на ищцата да погаси своевременно задължението си да върне заема, както и тъй като уговорената в договора за заем с третото неучастващо лице мораторна неустойка /лихва/ е непредвидима към момента на пораждане задължението на банката вреда. За да аргументира извода си за неоснователност на тези доводи, основан на такива за наличие на причинна връзка между неизпълнението и вредата и за предвидимостта на последната,САС е посочил,че неизпълнението на задължението на банката да предостави на влогодателя предоставените й за пазене парични средства по договора за банков влог има за последица поставянето на ищцата в невъзможност да погаси своевременно задълженията си по сключения от нея предварителен договор с имуществените й авоари в банката,на които тя е разчитала като безусловни и сигурни,което я е принудило да сключи договор за заем с друго юридическо лице. За последните й действия, в т.ч. за наличието на сключен от нея договор за заем със срок за връщане 16.06.09г. и уговорена неустойка за забавата, съдът е приел,че ответникът е узнал най-късно с получаването през 2008г. на исковата молба и приложенията към нея,въз основа на които е образувано производството по гр.д.№3607/08г. по описа на СГС. Предвидимостта на вредите към 16.06.09г. е обоснована от въззивния съд с аргумента,че след узнаването на тези обстоятелства банката е могла да уреди облигационните си отношения с ищцата с плащане на претендираната от нея сума по влога преди последната да изпадне в забава по договора за заем и по този начин да избегне вредите,които тя е претърпяла с плащането на неустойка за забавата след 16.06.09г. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя като значими за изхода на делото въпросите: 1.Съществува ли пряка и непосредствена причинна връзка между забавено изпълнение от страна на влогоприемателя по договор за срочен влог и претендираните от вложителя имуществени вреди,изразяващи се в платени от него лихви по сключен след сключването на договора за влог договор за заем?; 2.Към кой момент следва да се преценява наличието на предвидимост на вредите по чл.82 ЗЗД – към момента на сключването на договора,от който се пораждат съответните права и задължения на страните и чието неизпълнение се твърди да е причинило вредата или към друг,по-късен момент? и 3. Какво е точното значение на израза „да са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението“ в нормата на чл.82 ЗЗД? Според тезата на касатора, по въпроса за причинно –следствената връзка съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – обективирана в решение №245/31.07.17г. по т.д.№3625/15г. на първо т.о., а по тези,свързани с момента,към който следва да се преценява предвидимостта на вредата – в противоречие с решение №296/05.11.13г. по гр.д.№48/13г.,решение №190/12.08.14г. по гр.д.№6532/13г. – и двете на четвърто г.о. и решение №240/07.05.15г. по т.д.№317/14г. на първо т.о. Едновременно с това се излагат и твърдения за осъществена допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като отговорите на поставените въпроси биха допринесли за точното прилагане на закона и за развитието на правото,необходимостта от което се обосновава с възникващи затруднения на съдилищата при тълкуването и прилагането на правната норма на чл.82 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че първият от въпросите е по съществото на спора и отговорът му е обусловен от конкретиката на спора по всеки отделен случай.Третият не е бил обсъждан и разрешаван от въззивния съд,същият е с теоритичен характер.За обосновани както общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК,така и допълнителният критерий по т.1 на същия член следва да се приемат тези,по отношение на втория от поставените въпроси.Разрешаването на въпроса за предвидимостта на вредите с отнасянето му към момента на уведомяването на банката за сключения от ищцата заем /с получаването на преписите от исковата молба и доказателствата по делото,заведено срещу нея през 2008г./,което е обусловило и крайния му извод,че ако след този момент банката бе уредила взаимоотношенията си с ищцата,последната не би изпаднала в забава по заемното правоотношение и не би понесла вредите от заплащането на лихва за тази забава, въззивният съд е извършил в отклонение от задължителната съдебна практика,обективирана в представените от касатора решения на ВКС. Според възприетото в частта им по правните въпроси,по които е допуснато обжалването пред касационната инстанция, преценката за предвидимост се осъществява към момента на сключването на договора според обстоятелствата,които са били или са могли да бъдат известни на страните при полагане на дължимата грижа. Обжалването на въззивното решение следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. На касатора следва да се укаже да внесе такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1 на МП в размер на 541,84 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение