Определение № 3425 от 09.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по касационна жалба на С. А. Е. срещу определение №516/29.06.2023г., постановено по ч.гр.д.№433/2023г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение от №216/11.04.2023г., постановено по гр.д.№40/2023г. по описа на РС-гр.Ихтиман, с което е:

• ВЪРНАТА исковата молба, депозирана от С. А. Е. срещу Р. К. Е. и П. М. Е., които да бъдат призовани на съд и след установяване на истинността на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба да бъде постановено решение, с което на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде частично отменен Нотариалният акт № 144, том II; peг. № 3567, дело № 311/2019 година на нотариус Р. Г.;

• ПРЕКРАТЕНО е производството по гр.д. № 40/2023 г. по описа на РС – Ихтиман на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

В изложението на касационните основания към жалбата по чл.274, ал.1, т.3 от ГПК се твърди, че са налице следните основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване: по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.1, т.2 от ГПК – в тази насока са решение №343 по гр.д.№1379/2010г. на ВКС, ІІІ гр.о. и ТР№3/2012г. от 29.11.2012г. на ВКС, ОСГК – по този начин въпросът се явява решаван противоречиво от съдилищата – чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а в същото време по този начин в случая се явява един спор, което е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

Районен съд – Ихтиман е сезиран с искова молба от С. А. Е. срещу Р. К. Е. и П. М. Е., в която са изложени твърдения, че ищецът и покойният му брат М. А. Е. са съсобственици /двамата при равни права/ на основание придобивна давност на УПИ* – *, целият с площ от 352 кв. м., в кв. *по плана на [населено място], одобрен със Заповеди № № АБ – 134/1985 г. и ЛС – 01 – 1 1082/1991 г., който имот е идентичен с УПИ * – *, кв. *, по отменения план на населеното място, заедно с построената в имота къща.Правата им били удостоверени в нотариален акт № 169, том I, дело № 278/1981 г., издаден по реда на чл. 483 ГПК /отм./.

Ищецът твърди, че наскоро при справки по висящи съдебни спорове узнал, че на основание чл. 587, ал. 1 ГПК бил съставен нотариален акт № 144, том II, рег. № 3567, дело № 311/2019 г., с който покойният му вече брат М. А. Е. и съпругата му – ответникът Р. К. Е. – били признати за собственици на основание наследство, извършен законен строен в режим на СИО и съдебно решение за делба на втори етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], ведно с цялото таванско помещение на сградата, двете зимнични помещения, разположени откъм улицата, ведно с 67.24 % от общите части на сградата и поземления имот, в който е построена тя, а именно УПИ * – *, целият с площ от 352 кв. м., в кв. ***по плана на [населено място] баня, одобрен със Заповеди № № АБ – 134/1985 г. и ЛС – 01 – 1082/1991 година.

Със съставянето на нотариален акт № 144, том II, рег. № 3567, дело № 311/2019 г., е накърнено правото му на собственост върху УПИ *– *, целият с площ от 352 кв. м., в кв. ***по плана на [населено място], в частта, в която този акт признава права на ответниците над 1/2 ид. части от правото на собственост върху земята.Ето защо моли съда да обезсили нотариален акт № 144, том II, рег. № 3567, дело № 311/2019 година.

С разпореждане от 23.01.2023 г. районният съд е оставил без движение производството по делото, като е указал на ищеца да посочи какъв иск в защита на накърненото си право на собственост предявява и да формулира искане към съда, като е посочил, че отмяната/изменението на охранителен акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е последица от уважаване на иск за материално право, а не самостоятелна искова претенция.Районният съд е указал още на ищеца да впише исковата молба и представи по делото доказателства за платена държавна такса в размер на 1 % от данъчната оценка на имота, но не по-малко от 50 лева.

В срока за изпълнение на указанията ищецът е депозирал молба, в която е посочил, че единственото му искане е съдът да отмени онази част от нотариален акт № 144, том II, рег. № 3567, дело № 311/2019 г., в която на ответниците са признати права върху земята над 1/2 ид. ч. от правото на собственост.

С разпореждане от 11.02.2023 г. съдът отново е оставил исковата молба без движение с указания до ищеца да посочи какъв вещен иск предявява в защита на накърнените му имуществени права, посочвайки недопустимост на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК при липсата на такава претенция.Указанията са редовно съобщени на страната на 17.03.2023г./чрез адв. С./, като в рамките на предоставения срок, изтекъл по правилото на чл. 60, ал. 4 ГПК в края на работния 07.04.2023г., уточнение не е извършено. Приемайки, че липсва предявен вещен иск, последица от евентуалното уважаване на който да е искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, районният съд е върнал исковата молба поради недопустимост на производството и е прекратил същото.

Въз основа на горното въззивният съд е приел, че лице, което претендира правото на собственост, признато с констативен нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право.Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на прeсъдено нещо признава правата на ищеца по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на ищеца/Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК/.

Искането по чл. 537, ал. 2 ГПК няма самостоятелен характер. Ето защо при фактически твърдения, че не ответниците, а ищецът е собственик на съответните идеални части от земята на основание давностно владение, изтекло към 1981г., но при липса на заявено искане за защита на засегнатото право на собственост /за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е носител на правото на собственост върху спорната идеална част и/или за осъждането им да му предадат владението върху нея/, производството се явява недопустимо и следва да бъде прекратено.

Съдът като съобрази наведените в исковата молба твърдения намира за установено следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.

При служебна проверка настоящия съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.Обжалваното определението е валидно и допустимо.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

В процесния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, представляващ общо основание за селектиране на касационите жалби, което е формално основание да не бъде допуснато касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Ако се приеме, че се претендира очевидна неправилност на съдебния акт, независимо от краткото съдържание на изложението на касационните основания, то отново следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като атакуваното определение е изцяло съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС.Според Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК: „Лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право.Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на присъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице“.

Предвид горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение