Определение № 60430 от 15.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2405/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

П. Й. В. и Д. Г. А., чрез адвокат Е. М. В., обжалват решение № 70 от 15.09.20202 г. по т.д. 128/20 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено изцяло решението на първоинстнационния съд, с което са осъдени да заплатят на „К. транс“ ООД сумата от 30 000 лв., представляваща неизпълнено задължение, на основание договор за цесия от 04.01.2019 г. и договор за цесия от 21.01.2019 г. на задължение по договор за банков кредит № 11 от 7.12.2011 г. с „Уникредит Булбанк“ АД ведно със законната лихва от 03.05.2019 г. върху сумата 27 000 лв. и от 11.6.2019 г. върху 3 000 лв. до окончателното им изплащане и разноски от 3 500 лв.

Излагат съображения за наличие на отменителните основания, предвидени в чл. 281, т. 3, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от ГПК.

Считат, че с неотлагане на делото, на основание чл. 142, ал. 2 от ГПК при отправено искане, поради посочена невъзможност на някоя от страните и нейния пълномощник, поради препятствие, което не могат да отстранят, съществено се нарушава правото им на защита в процеса. Неучастието на пълномощника било препятствие, което страната не може да отстрани. Сочат, че адвокатът пълномощник бил ангажиран по друго дело. Твърдят, че по този начин е нарушено правото им на защита и на основание чл. 6 ЕКЗПЧОС.

Решението не било обосновано, защото съдът неправилно бил приел, че ответниците са не поръчители, а солидарни длъжници. При възникналия спор следвало да се прецени чрез тълкуване на отделните клаузи на основание чл. 20 от ЗЗД действителната воля на страните.

Твърдят, че липсвала солидарна отговорност. Правят подробен анализ на нормите от действащото право, както и на уговорките между страните, за да посочат, че преди всичко са били поръчители, а впоследствие изменението с Анекса не можело да породи задължение за замяна на досегашното лично обезпечение с нов вид обезпечение - встъпване в дълг, т.е. намерение за новиране. Обосновават, че искът е недопустим, тъй като е предявен след изтичане на 6 месечния срок, предвиден в чл. 147 от ЗЗД.

Молят да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочат следните въпроси:

1. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо неотлагането на дело при неявяване на страната или нейния пълномощник при наличие на препятствие, което страната не може да отстрани и при предварително уведомяване на съда за този факт?

2. Призоваването само на процесуалния представител на страната, който е в обективна невъзможност да се яви в съдебно заседание и е направил искане за отлагане на делото, на основание чл. 142, ал. 2 от ГПК, без изрично призоваване на страната и неотлагане на делото, нарушава ли правото на защита на страната по спора?

3. Разбирането, че обективна пречка за явяване в съдебно заседание следва да съществува кумулативно и за страната, и за пълномощника й, противоречи ли на разпоредбата на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, съобразно който всяко лице, при решаването на правен спор, относно неговите граждански права и задължения, има право на справедлив процес?

4. Стриктното прилагане на разпоредбата на чл. 142, ал.2 ГПК, изискваща като основание за отлагане на делото кумулативно наличие на препятствие за явяването и на страната, и на пълномощника й, би довело или до нарушаване правото на лично участие на страната в процеса/ако основанието е налице спрямо нея, но липсва по отношение на адвоката й и съдът откаже да отложи делото, или до нарушаване на правото й да ползва адвокатска защита /ако основанието е налице спрямо адвоката, но липсва по отношение на страната ,представлявана от него и съдът откаже да отложи делото?

5. В хипотезата, когато страната в процеса е възложила защитата на своите права на адвокат, който при наличието на възникнала пречка да представлява доверителя си в съдебно заседание и своевременно е уведомил съда за това и е заявил искане съдебната процедура да протече с негово участие, процесуално задължение за съда ли е да гарантира правото на справедлив процес и да отложи разглеждането на делото?

6. Какви са правилата, по които се тълкува волята на страните по договора и по въпроса следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника и в този случай съдът трябва ли да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 от ЗЗД?

7. Съществува ли солидарна отговорност „по принцип“, както и съществува ли договор за солидарна отговорност per se /сам по себе си?

8. Квалификацията „солидарен длъжник“ обща ли е, и тя дава ли информация за същината и характеристиките на отговорността на длъжниците към кредитора и за източника на солидарността?

Твърдят, че по отношение на солидарната отговорност, въззивният съд е постановил съдебно решение в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, конкретно с решение № 213 от 6.1.2017 г. по гр.д. 5864/15 г. на 4 ГО на ВКС и решение № 24 от 3.4.2013 г. по т.д. 998/11 г. на 1 ТО на ВКС.

Ответникът „К. транс“ ООД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. По отношение на въпроси 1- 5 счита, че разрешението на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС. По отношение на въпроси 6,7 и 8 счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, израз на която е решение № 213 от 6.1.2017 г. по гр.д. 5864/15 г. на 4 ГО на ВКС.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението е връчен на касаторите на 28.09.2020 г. Касационната жалба е постъпила на 28.10.2020 г. Следователно е подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок. Подадена е от легитимирани да обжалват решението на въззивния съд лица.

С обжалваното решение е потвърдено изцяло осъдителното решение на Окръжен съд – Сливен, с което Д. Г. А. и П. Й. В. са осъдени да заплатят солидарно, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, на „К. транс“ ООД сумата от 30 000 лв, която сума представлява неизпълнение на задължението, придобито от ищеца „К. транс“ ООД, на основание договор за цесия от 04.01.2019 г., по договор за цесия от 21.01.2019 г. на вземане по договор за банков кредит № 11 от 7.12.2011 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД, от една страна, и от друга страна, от Д. Г. А. и П. Й. В. като солидарни длъжници наред с кредитополучателя „С. Стар“ ООД, ведно със законната лихва за забава, считано от 03.05.2019 г. за сумата от 27 000 лв. и от 11.06.2019 г. за сумата от 3 000 лв. до окончателното им изплащане, както и 3 350 лв. разноски по делото.

Въззивният съд е приел, че предмет на търсената защита е частичен иск за вземане в размер на 30 000 лв, представляваща стойността на главницата, от прехвърлени вземания. Вземанията са възникнали по сключен между ответниците и „Уникредит Булбанк“ АД договор за кредит овърдрафт от 07.12.2011 г. Цесионерът - ищец е уточнил с молба от 11.6.2019 г., че е предявил частичен иск от вземане, което му е прехвърлено, съдържащо главница от 46 977,56 евро, лихви 6825,61 евро и разноски 75,08 лв. Съобразно уточнението, търсената сума, за която е предявен частичния иск е за сумата от 30 000 лв., от дължима главница от 46 977,56 евро.

Въззивният съд е приел за установено, че между „Уникредит Булбанк“ АД, от една страна и от друга страна кредитополучател „С. стар“ ООД и солидарни длъжници - касаторите Д. А. и П. В., е сключен договор за банков кредит овърдрафт 11 на 7.12.2011 г. Прието е, че размерът на получения кредит е 45 000 лв. Уговорена е договорна лихва към сключване на договора 12 %, като сбор от БЛП плюс 10,058 пункта надбавка. Въззивният съд е извършил тълкуване на договора и уговорките по отделно, в тяхната цялост и с оглед целта на договора и е приел, че касаторите са солидарни длъжници - поели задължение спрямо банката, така както кредитополучателят, да върнат получената в заем сума, заедно с уговорените лихви. Поетото задължение в качеството на солидарни длъжници, въззивният съд е приел, че е наред с кредитополучателя на основание чл. 304 от ТЗ вр. чл. 101 от ЗЗД. Прието е, че това е същото задължение, каквото е задължението на кредитополучателя. Отречено е наличието на поръчителство, направена е разлика в третирането между длъжниците, каквито са касаторите, и уговорките за поръчители в самия договор. Така е прието, че по силата на сключения договор за банков кредит между „Уникредит Булбанк“ АД, кредитополучателя „С. стар“ ООД и Д. Г. А. и П. Й. В., като солидарни длъжници, касаторите отговарят за връщане на получената сума, така както отговаря кредитополучателят към кредитодателя. Освен това е прието за уговорено между страните, че е налице сключване на 5 анекса към договора, като с последния от 30.10.2015 г. е определен нов срок за връщане на сумата на 29.10.2016 г.

Прието е от въззивния съд, че ищецът „К. транс“ ООД е легитимиран цесионер да получи вземането, като е придобил това свое право на основание сключен договор между него и „К. трейд 2000“ ЕООД от 4.1.2019 г. за прехвърляне на част от вземане от 27 000 лв. на обща стойност 105 326,85 лв., произтичащ от посочения договор за банков кредит, като с договор за цесия от 21.01.2019 г. е прехвърлена още една част от същото вземане на стойност 3 000 лв., част от същото вземане. Въззивният съд е проследил прехвърлянето на вземането от праводателя на „К. транс“ ООД, „К. трейд 2000“ ЕООД, като последният е придобил вземането от „Агенция за събиране на държавните вземания“ ЕАД в общ размер от 105 326,85 лв, съдържащо главница, лихва и разноски. От своя страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е придобила вземането от „Уникредит Булбанк“ АД, по силата на договор за цесия от 06.11.2017 г. Прието е, че длъжниците са редовно уведомени, като е било налице упълномощаване от първоначалния кредитор - банката на цесионера „Агенция за държавни вземания“ ЕАД, а впоследствие цесионерът, в качеството си на цедент, е прехвърлил вземанията на „К. трейд 2000“ ЕООД, като е уведомил длъжниците за първото и за второто прехвърляне. А също така и третото прехвърляне по силата на упълномощаване от „К. трейд 2000“ ООД на „К. транс“ ООД да съобщи цесията, като последният е съобщил прехвърлянето на длъжниците. Прието е за установено съществуването на вземането за главница, че е надлежно възникнало, прехвърлено и длъжниците са уведомени за прехвърлянето. Възраженията за липса на поето задължение, както и за поето задължение в качеството им на поръчители, на основание чл. 147 от ЗЗД, са отхвърлени. Прието е, че отговорността, така както е уговорена в договора, е за солидарно задължаване за връщане на цялата сума, така както кредитополучателя. Солидарната отговорност е възникнала на основание чл. 101 от ЗЗД, осъществено встъпване в дълг по договор между банката и длъжниците. От това основание произтича и предвидената и уговорена между страните солидарна отговорност на основание чл. 101, изр. 3-то ЗЗД, която според въззивният съд е и самостоятелно основание за възникване на задължение, породено от сключения договор между длъжниците Д. А. и П. В. и банката-кредитор.

Отхвърлено е възражението на длъжниците за погасяване на вземането за главница по давност, на основание чл. 110 от ЗЗД. С оглед падежа на задължението, уговорено с анекс към договора за кредит 29.10.2016 г., и предявяване на иска на 03.05.2019 г., е прието, че давността не е изтекла.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките на чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК Върховният касационен съд допуска служебно касационно обжалване, ако е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. Такива тежки пороци на обжалваното въззивно решение не се установиха при извършената служебна проверка. Поради това на посочените основания касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Извън посочените предпоставки, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК, касаторът следва да посочи и обоснове основание за допускане касационно обжалване.

В настоящия случай, касаторът в посочения първи въпрос, не обосновава правен въпрос. Въпросът за наличието на съществено процесуално нарушение е въпрос за правилността на съдебното решение. Съгласно тълкуването на чл. 280 от ГПК в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, правилността на въззивното решение не може да се преценява в производството по чл. 288 от ГПК. Правният въпрос следва да е от значение за изхода на конкретното дело и да е обусловил изводите на въззивния съд по предмета на спора. Но въпросите, свързани с правилността на съдебния акт, се разрешават едва след допускане касационно обжалване, при проверка наличието на посочените в касационната жалба отменителни основания. Соченият въпрос е свързан с преценка на предпоставките на чл. 142 от ГПК от въззивната инстанция. Поради това не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на посочените въпроси от втори до пети, настоящият съдебен състав намира, че в случая страните са уведомени чрез своя пълномощник за съдебното заседание. От тях не е отправено искане за отлагане на делото, поради препятствие, което не могат да отстранят. Поради това всички поставени въпроси, по начина, по който са формулирани, не са разрешени от въззивния съд и не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на посочения шести въпрос, настоящият съдебен състав намира, че извършвайки тълкуване на действителните уговорки между страните, въззивният съд е посочил, че касаторите са длъжници по сключения договор за кредит, поели същото задължение, както и кредитополучателя към кредитодателя – „Уникредит Булбанк“ АД. Основанието на тяхната солидарна отговорност е встъпването в същите задължения, които произтичат от договора за кредит за кредитополучателя. Въззивният съд, с оглед обективираната воля на длъжниците в сключения договор за банков кредит овърдрафт, е приел, че длъжниците Д. А. и П. В., са поели задължение, наред с кредитополучателя, да върнат получената сума. С оглед на това, е приел, че е осъществено встъпване в дълг по съгласие с кредитора. Въззивният съд, изследвайки клаузите на договора, е отграничил осъщественото обективно встъпване в дълг от поръчителството с оглед правната уредба на чл. 138 от ЗЗД. С оглед изразената воля и на основание нормите на чл. 101 ЗЗД и чл.138 ЗЗД, въззивният съд е отграничил осъщественото поето задължение от длъжниците от акцесорно задължение за поръчителство. Прието е, че липсва обективирана воля да се отговаря като поръчител за дълга на „С. стар“ ООД, а е обективирана воля да се поемат същите задължения, наред с поетите от дружеството-кредитополучател. В този смисъл, въззивният съд, за да установи действителното съдържание на договора е извършил тълкуване. Но даденото разрешение и осъществено тълкуване на уговореното в договора за банков кредит, обусловило и изхода и на спора, не е в отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, съобразно която при тълкуване на договора следва да се разкрие действителното съдържание на уговорките и същите да се тълкуват във връзка една с друга и с оглед общата цел на договора. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 347/11.10.2011 г. по гр.д. 290/11 г. на ВКС, 4 ГО, решение № 26/26.4.2017 г. по гр.д. 50246/16 г. на 3 ГО на ВКС, решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, 1 ТО, решение №115 от 01.11.2010 г. по т.д. № 939/09 г. на1 ТО, по т.д. № 523/2008 г.на ВКС, 2 ТО, по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, 2 ТО, по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, 4 г.о. и по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, 1 ТО. Поради това не е налице осъществено допълнително основание за допускане на касационно обжалване.

Посочените седми и осми въпроси са теоретични и не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Правният въпрос, следва да е включен в предмета на делото, да бъде разрешен от въззивния съд и конкретното разрешение да е обусловило изхода на спора. Теоретичните въпроси не отговарят на посочените критерии и не могат да са общо основание за допускане касационно обжалване. В случая липсва разрешение, че е налице квалификация солидарен длъжник. Въззивният съд, изхождайки от уговореното между страните, е приел, че касаторите, посочени като длъжници в договора за кредит са поели същите задължения, които е поел кредитополучателят – да върне на кредитодателя получената на основание сключения договор за кредит сума. Установено е постигнатото съгласие между страните, от една страна - банката, от друга страна - всеки от солидарните длъжници, по съществените елементи на договора – уговорената сума, както и задълженията за връщане. По този начин, съдът е установил основанието на задълженията на ищците в качеството им на длъжници, на основание чл. 101 от ЗЗД, а с оглед и на приетата правна квалификация на отношенията - наличието на солидарна отговорност, предвидена в договора и произтичаща от чл. 101 изр. 3-то ЗЗД. Това е разрешението, обусловило изхода на спора и решаващият мотив на въззивния съд.

Така както е формулиран осми въпрос не отговаря на вече посочените критерии, да не е общо теоретичен, а да е конкретен и да е обусловил изхода на спора. Разрешението е с оглед постигнатите уговорки между страните, преценени по отделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е установил основанието на възникване на отговорността на касаторите, източникът от който произтича. Поради това, не може да се приеме, че съдът е определи произволно наличието на поети задължения от касаторите.

Посоченият въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Посочените от касатора разрешения в трайната практика на ВКС, а именно решение № 213 от 6.1.2017 г. по гр.д. № 5864/15 г. на 4 ГО, както и решение № 24 от 3.4.2013 г. по т.д. № 998/11 г. на 1 ТО, не могат да обусловят извод за извършено от въззивния съд разрешение в отклонение от тази практика.

При този изход на делото на ответника по касационна жалба следва да се възмездят направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. На същия се дължи сумата 1 000 лв, защото е представил доказателства за заплащане в брой на адвокатско възнаграждение в посочения размер, съгласно удостовереното в договор за правна защита и съдействие от 30.11.2020 г., сключен между „К. транс“ ООД и адв. М..

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България