Определение № 4383 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1490/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Л. П. Х., подадена чрез пълномощника му адв.В. Г. - САК, срещу въззивното решение № 263049 от 29.09.2022 г. по в. гр. д. № 477/2021 г. на СГС, в следните части: 1/ в частта, в която, в резултат на частична отмяна на първоинстанциноното решение № 90989/18.05.2020г. по гр.д.№ 4783/2006г. на Софийски районен съд, 49-ти състав, е признато за установено по исковете на Столична община / правоприемник по чл.120 ГПК/отм./на починалия ищец А. Ч./ срещу Л. П. Х. с правно основание чл.108 от ЗС, че Столична община е собственик на основание на чл.16, ал.2 от ЗН по завет по саморъчно завещание от 31.10.2001г. на 1/2 ид.ч. от УПИ * с площ от 1610 кв.м., находящ се в [населено място], отреден за имот пл. № * в кв. 201а по плана Б., и на 1/2 ид.ч. от реална част от поземлен имот, отреден за улици, представляващ бивш ПИ *, кв. 201а по плана [населено място] с площ от 96 кв.м., заемаща лицевата част пред УПИ * в кв. 201а по плана [населено място], като е осъден Л. П. Х. да предаде на Столична община владението на 1/ 2 ид.ч. от първия от тези гореописани имоти, 2/ в частта, в която, в резултат на частично потвърждаване на първоинстанциноното решение № 90989/18.05.2020г. по гр.д.№ 4783/2006г. на Софийски районен съд, 49-ти състав, е признато за установено по исковете на Столична община /правоприемник по чл.120 ГПК/отм./ на починалия ищец А. Ч./ срещу Л. П. Х. с правно основание чл. 108 от ЗС, че Столична община е собственик основание чл. 108 от ЗС на останалата 1/ 2 ид.ч. от същите гореописани недвижими имоти, като е осъден Л. П. Х. да предаде на Столична община владението на другата 1/2 ид.ч. от първия от тези гореописани имоти, и респективно обусловената от този резултат отговорност за разноските в размер на 6843,43лв., които Л. Х. е осъден да заплати на Столична община. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Иска се в тези части въззиното решение да се обезсили и производството по исковете по чл.108 ЗС срещу касатора да се прекрати, евентуално да се отмени в тези части и исковете по чл.108 ЗС срещу касатора да се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК. Ответната страна по касационната жалба – ищец в производството Столична община /СО/ чрез адв.Р. В. – САК, с писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендират се разноски. Третите лица-помагачи на страната на касатора-ответник Л. П. Х., а именно М. П. Д., С. П. Я., К. П. Я., П. П. Я. / тримата наследници на П. К. Я./, Д. И. Т., и П. Л. Х., не са взели становище по касационната жалба. Въззивното решение в частите, в които съдът се е произнесъл по исковете за собственост на главно встъпилото в процеса лице Сдружение „Американски универститет в България“, предявени срещу СО и срещу Л. П. Х., за по 1/ 2 ид.ч. същите гореописани недвижими имоти, като ги е отхвърлил, не е било обжалвано с касационна жалба, влязло е в сила (чл. 296, т.2 ГПК) и не е предмет на касационното производство по чл.288 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Съдебното исково производство е образувано по искова молба от 23.02.2006 г. на А. К. Ч., починала в хода на процеса, и на нейно място конституиран по реда на чл.120 ГПК/отм./ наследникът ѝ по завет Столична община /СО/, срещу Л. П. Х., с която е поискала от съда на основание на чл.108 от ЗС да осъди ответника да ѝ предаде владението върху собствения ѝ имот УПИ *, кв. 201а по плана на [населено място] с площ от 1610 кв.м., както и върху реална част от поземлен имот, отреден за улици, представляващ бивш ПИ *, кв. 201а по плана на [населено място], с площ от 96 кв.м., заемаща лицевата част пред УПИ * в кв. 201а по плана на [населено място], и да бъде отменен нотариален акт № 33/2005г. на основание на чл.431 от ГПК /отм./. Ищцата твърди, че имотите били в местността Т. б. в масив над 250 дка, бивша собственост на майка й, който масив бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС. После собствеността върху този масив била възстановена на наследниците на Е. Ч. по реда на ЗВСОНИ, малка част по реда на ЗСПЗЗ. Наследници на Е. Ч. са децата ѝ А. Ч. и И. Ч., последният починал и оставил за единствен наследник сестра си А. Ч.. Твърди още ищцата, че е узнала за извършени разпоредителни сделки с наследственото имущество от пълномощника ѝ Г. Ц., като последната не е имала право да се разпорежда с имуществото нито на ищцата, нито с това на брата й. Оспорва ответникът Л. Х. да е собственик на процесните имоти, защото такива не са били неговите праводатели и предходни такива, считано от първата разпоредителна сделка от 1997 г. с продавач Ч. чрез пълномощник Г. Ц.. Твърди, че е нищожна първата сделка с нотариален акт № 155/21.03.1997 г., с която Ц. - като пълномощник на ищцата, е продала на дъщеря си М. Д. 46700/68700 ид.ч., на снаха си Й. Д. 2000/68700 ид.ч., и на Н. Г. 20000/68700 ид.ч. от реална част от празно дворно място в [населено място], съставляващо имот пл. № *, кад.л. №№ А-2-9-А; А -2-9-Б; А-2-10-Б целият с площ 227 815 кв.м. по плана в.з. Б.-И., а само продаваемата част с площ от 68700кв.м. по цена от 1,2 щ.д./кв.м., при цена към този момент от 25 щ.д./кв.м. За тази сделка, аналогично на други такива чрез пълномощник Г. Ц. в периода 1996-1999 г. за разпореждане със собствеността на ищцата и брат й, се твърди да е нищожна поради: липса на съгласие - пълномощникът нямал право да се разпорежда с имотите, отделно в пълномощното не било изрично и не можело да служи за продажба, ищцата нямала намерение да продава имоти в „Т. б.”, поради противоречие със закона - накърнен принципа на еквивалентност на престациите, изискуема с оглед на принципа за добросъвестност, поради противоречие с добрите нрави - Г. Ц. договаряла със свои близки с цел да ги облагодетелства за сметка на А. Ч., поради наличие и на порока по чл. 40 ЗЗД - цените по сделките били в пъти по-ниски от пазарните и очевидно пълномощникът се договорил във вреда на упълномощителя. Последващите други разпоредителни сделки не били проявили вещно-транслативен ефект и така ищцата била единствения собственик на процесните имоти към момента, а ответникът ги владеел имота без основание. Конкретно за процесните имоти е описана и хронологията на последвалите първата разпоредителна сделка от 1997 г. други такива сделки и разпореждания, вкл. и променения нов регулационен статут на имотите, която поредица сделки сочи ответника Л. П. като последен приобретател. СО като правоприемник, е поддържала иска и направените от първоначалната ищца твърдение и възражения. Ответникът Л. П. Х. оспорва иска, като възразява, че е придобил процесните имоти на правно основание, евентуално по давност, започнала да тече от първата сделка от 1997 г., като присъединява към своето владение и това на своите праводатели и на техните праводатели (според направеното уточнение пред въззивния съд с молба от 08.02.2021 г.). Оспорва да упражнява фактическа власт върху процесната част от 96 кв.м., попадащи под улица. Привлякъл е в процеса трети лица-помагачи, а именно М. П. Д., П. К. Я. /починал и заместен от наследниците си С. П. Я., К. П. Я., П. П. Я. /, Д. И. Т., и П. Л. Х.. С въззивното решение, в обжалваните пред касационната инстанция части, е потвърдено решение № 90989/18.05.2020 г. по гр.д. № 4783/2006 г. на СРС, в частите, с които е признато за установено по предявените от А. К. Ч., починала в хода на процеса на 28.07.2006г. и заместена по реда на чл.120 от ГПК (отм.) от СО срещу Л. П. Х., искове с правно основание чл. 108 от ЗС, че СО е собственик на 1/ 2 ид.ч. от УПИ * с площ от 1610 кв.м. находящ се в [населено място], отреден за имот пл. № * в кв. 201а по плана на [населено място], при съседи: улица, УПИ * /отреден за имот пл. № */, УПИ * /отреден за имот пл. № *, УПИ * /отреден за имот пл. № */ парцел *, отреден за саниториални сгради и УПИ *, и на 1/2 ид.ч. от реална част от поземлен имот, отреден за улици, представляващ бивш ПИ *, кв. 201а по плана [населено място] с площ от 96 кв.м., заемаща лицевата част пред УПИ * в кв. 201а по плана [населено място], при граници: от три страни улици и УПИ *, като Л. П. Х. е осъден да предаде на СО владението върху 1/2 ид.ч. от първия от горепосочените имоти и е отхвърлено искането за предаване владението на 1/ 2 ид.ч. от втория от горепосочените имоти. Също така, в резултат на отмяна на първоинстанционното решение по исковете на ищеца по чл.108 ЗС за останалите по 1/2 ид.ч. от същите тези два гореописани имота, като за втория имот само в установителната част на иска, и като последица от отхвърляне на исковете на главно встъпилото лице по чл.108 ЗС за същите тези по 1/ 2 ид.ч., е признато за установено, че СО, конституирана по реда на чл. 120 ГПК/отм./ на мястото на починалата А. К. Ч., е собственик по силата на завет по чл. 16, ал. 2 ЗН по саморъчно завещание от 31.01.2001 г. на останалата по 1/ 2 ид.ч. от същите тези два недвижими имота, като е осъден ответника Л. П. Х. да предаде на СО владението върху 1/2 ид.ч. от първия, а именно от УПИ * с площ от 1610 кв.м. находящ се в [населено място], отреден за имот пл. № * в кв. 201а по плана на [населено място]. Съответно е осъден ответника Х. да заплати на ищеца 6843,43 лв. разноски за двете съдебни инстанции. Въз основа на преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и новите такива, подробно описани всички в установителната част на въззивното решение - писмени доказателства, свидетелски показания, съдебно-техническа експертиза, съдът е формирал правните си изводи по предмета на делото. Прието е, че процесните имоти (като част от по-голям имот), са били в патримониума на Е. Ч. по дарение от 1941 г., отчуждени от нея след това по ЗОЕГПНС, към влизане в сила на чл.1 ЗВСОНИ са били налице предпоставките за реституцията им, в резултат на което към 25.02.1992 г. Е. Ч. се легитимира като техен собственик по реституция, а след смъртта й на 12.02.1995 г. собствеността е преминала към законните й наследници-деца А. и И. Ч.. Даденото от А. Ч. на Г. Ц. пълномощно с нотариална заверка на подписа от 15.08.1995 г., при тълкуване на изразената в него воля на упълномощителя, в съответствие и с решението по т.1 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т.д.№ 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е счетено да овластява надлежно Г. Ц. да продава от името на упълномощителя имотите й в [населено място], вкл. и процесните, при избрани от Г. Ц. купувачи и условия. Не е уважено твърденията на ищцата за пороци при упълномощаването, относими към знание за какво точно се дава представителна власт. Прието е, обаче, че И. Ч. не е упълномощил нито сестра си А. Ч., нито Г. Ц., да се разпореждат си възстановените му имоти, вкл. и тези, предмет на процесната сделка по нотариален акт № 155/21.03.1997 г., тъй като даденото от него пълномощно за сестра му А. Ч. изх.№ 646/28.03.1995 г. не включвало разпореждане с правата му, а представеното при процесната сделка пълномощно изх.№ 214022.09.1995 г. от И. Ч. в полза на сестра му, със заверка на консулската служба в П., не било изготвено в предписаната от закона форма- заверката на подписа не била направена от лице с възложени консулски функции. Така Г. Ц. при процесната сделка по нотариален акт № 155/21.03.1997 г. не се легитимира като пълномощник и на И. Ч.. Оплакванията на ищеца за нищожност на процесната сделка по нотариален акт № 155/21.03.1997 г., поради привидност - прикриваща договор за дарение, и поради противоречие с добрите нрави и закона - липса на еквивалентност на престациите, са приети от въззивния съд за неоснователни. Първото - защото не е проведено обратно доказване на удостовереното от страните с подписите им, че продажната цена е платена, второто - защото продажната цена, макар и не пазарна, е до данъчната оценка, което не обосновавало нищожност на сделката. Другото твърдение на ищеца за нищожност на процесната сделка от 1997 г. поради договаряне във вреда на представлявания - чл.40 ЗЗД, въззивният съд обаче е намерил за основателно. Изхождайки от разбирането, че такава нищожност е налице при наличие на обективен елемент - вреда на представлявания, преценена към момента на сделката, която вреда може и да не е настъпила, но да има сигурна възможност за обективно увреждане на представлявания и то да не е незначително, и субективен елемент - недобросъвестност на представителя и насрещната страна по сделката, при което и двамата осъзнават, че договорът обективно уврежда представлявания, като не винаги се изисква общ сговор и обща цел за увреждане на представлявания (с позоваване на тълкувателните мотиви по т.3 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т.д.№ 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС), са изложени съображения за наличие в случая на тези два елемента на недействителността по чл.40 ЗЗД. Вредата е обоснована с установеното по делото от данните по нотариалния акт и приетата СТЕ, че пазарната цена на имота по процесния нотариален акт от 1997 г. е десетки пъти по-висока от данъчната му оценка (25 щ.долара/ 1 кв.м. към 1166 неденоминирани лв./1 кв.м.), като продажбата е по втората цена. Тази разлика в цените, преценена в съвкупност с другите обстоятелства по сделката - липса на допълнителни и/или бъдещи условни задължения, нетипични за конкретния вид договор, са формирали извод за увреждащия характер на сделката. Установените по делото обстоятелства, че купувачите М. Д. и Й. Д. са роднини на пълномощника Ц., че същите две лица са участвали като купувачи в още 14 такива сделки, че продаваните имоти се намират в населено място с переспективно развитие и добра инфраструктура, че не е установено по делото продавачът да е имал спешна нужда от пари (показанията на свид.Г. Ц. за обратното не са кредитирани поради заинтересованост на свидетеля) и че продавачът е притежавал много недвижими имоти, са преценени като обосноваващи необходимост пълномощникът Г. Ц. да положи усилия да постигне близка до пазарната продажна цена. Като не е сторила това, пълномощникът Ц. не е действала в интерес на представлявания, не е била добросъвестна, договаряла е със свои близки и то за много изгодна за купувачите цена, което е обосновало извода, че е налице сговаряне във вреда на представлявания и е налице е фактическия състав на чл.40 ЗЗД - сделката е недействителна по отношение на продавачите. Като последица от това е прието, че процесната сделка по нотариален акт № 155/21.03.1997 г. не е произвела вещно - транслативен ефект по отношение на имотите на И. и А. Ч. и така двамата до смъртта си са останали собственици при равни права на процесните имоти. Отречено е вещното действие на последващата тази сделка доброволна делба, като извършена между несъсобственици, поради което тази делба не легитимира М. Д. като собственик на процесните имоти, съответно и последващите приобретатели до настоящия ответник Л. П., не на станали собственици на процесните имоти. От друга страна е прието, че А. Ч. със саморъчно завещание от 31.10.2001 г., и И. Ч. с нотариално завещание от 13.04.1995 г., са се разпоредили за след смъртта си с имуществото си в предвидената от закона форма. Завещанието на А. Ч. съдържа завет в полза на СО за имотите й в Т. б. [населено място]. По отношение на И. Ч., починал първи на 11.02.1999 г., завещанието му в полза на А. К. не е произвело действие, тъй като К. е била чужд гражданин, не е установено да е живяла в България, и не е могла да придобие по завещание недвижими имоти в страната по действащите към откриване на наследството норми на чл.22 от Конституцията и чл.29 ЗС, поради което не е могла и да прехвърли с договора за продажба на наследство от 2006 г. на Американския университет в България имуществото на И. Ч.. По тези съображения е отречено правото на собственост на Американския университет в България върху 1/ 2 ид.ч. от процесните имоти, която 1/ 2 ид.ч. на И. Ч. е преминала по наследяване към единствения му наследник-сестра му А. Ч.. След смъртта на А. Ч. собствеността на имотите й в Т. б. [населено място], вкл. и процесните, е преминала към заветника й Столична община. По защитното възражение на ответника Л. П., че е придобил по давност имотите, получени от него по дарение през 2005 г., въззивният съд е посочил, че не е установено той или неговият праводател да са завладели имотите в нито един момент до предявяване на исковата молба, за който извод се е позовал на показанията на свид.Г. Ц. в тази насока. Тъй като отвтеникът се е позовал на присъединяване владението на своите праводатели и техните такива назад до първата сделка от 21.03.1997 г., въззивният съд, като е приел, че първата сделка по нотариален акт № 155 от 21.03.1997 г. страда от порока по чл.40 ЗЗД, то правоприемниците по нея са недобросъвестни владелци, при което всяко присъединявано към това владение последващо такова води до отпадане възможността да се зачете добросъвестността на владението, т.е. в такава хипотеза, в която се присъединяват разнородни владения, за да се придобие имота чрез присъединяване на владение, ще е необходимо имотът да е владян 10 години, в който смисъл са цитирани решения на ВКС. Доколкото ответникът Л. П. сочи начален момент на придобивната давност 21.03.1997г., а исковата молба е подадена на 23.02.2006 г., то възражението му за придобиване по давност е прието за неоснователно. По изложените мотиви е формиран краен решаващ извод, че СО е собственик на процесните имоти, един от които само се държи от ответника П., и искът по чл.108 ЗС е уважен изцяло за УПИ *, а искът по чл.108 за реалната част от ПИ, отреден за улица-уважен само в установителната част, и отхвърлен за осъдителната част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи наличие на основанията за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, евентуално чл.280, ал. 2, предл.3 ГПК. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани процесуално-правни въпроси: За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като ги съпостави с едно друго и съпостави установените факти от всяко едно доказателство с останалите и посочи ясно кои от фактите приема за установени и въз основа на кои доказателства, съответно кои обстоятелства приема за неустановени; За задължението на съда да обсъди дадените отговори на поставените въпроси и разясненията, дадени в открито съдебно задедание от вещото лице; За задължението на съда да обсъди всички фактически и правни доводи на страните. Твърди се, че въззивният съд, при преценка на доказателствата и обсъждане доводите на страните, е процедирал в противоречие с посочена практика на ВКС/ВС по тези въпроси – с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., на ВКС съответно Решение № 408/07.11.2011 г. по гр.д. № 1347/2010 г. на I г.о., Решение № 346/30.12.2011 г. по гр.д. № 810/2010 г. на I г.о., Решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о., Решение № 315/25.10.2012 г. по гр.д. № 1189/2011 г. на I г.о., Решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д № 759/2010 г. на II г.о., Решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на IV г.о., Решение № 3/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 г. на III г.о., Решение № 63/24.06.2020 г. по гр.д. № 2763/2019 г. на I г.о., Решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г. на II т.о., Решение № 59/24.04.2020 г. по гр.д. № 3624/2019 г. на IV г.о. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са формулирани материално- правни въпроси: Когато ответникът се позовава на кратка 5-годишна давност, твърдейки че е добросъвестен, но упражняваното от него владение не му е достатъчно като срок, поради което заявява, че към своето владение присъединява добросъвестното владение на предходните приобретатели, 5-годишния срок от кога се брои – от предявяване на иска, с който давността се прекъсва, до 5 години назад във времето или 5 години от владението на първия добросъвестен владелец във веригата по праводаване?; Когато ответникът се позовава на добросъвестно владение, като изрично пояснява, че към своето владение присъединява владението на предходните владелци, които са добросъвестни, но съдът приеме, че първия владелец, който е установил фактическа власт върху имота е бил недобросъвестен (и то недобросъвестен по смисъла на чл. 40 ЗЗД), владението на първоначалния владелец опорочава ли владенията на последващите приобретатели, които ответникът е заявил, че присъединява към своето добросъвестно владение? Твърди се, че по формулираните въпроси не е известно да има произнасяне на ВКС и с произнасянето по тях ще се допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип на законност. Наличието на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е обосновано от касатора с твърдение за противоречие на мотивите на въззивния съд с чл.70 ЗС, към съдържанието на което за добросъвестност на владелеца недобросъвестността по чл.40 ЗЗД не се свързва, тъй като двете разпоредби изискват знание на различни факти. При преценката за наличие на основания за допускане касационното обжалване, касационният състав намира следното: Обжалваното решение не повдига съмнение на нищожност или недопустимост, като за последното касаторът прави изрично оплакване и с касационната жалба. Недопустимо е решение, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, когато не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим. Наведеното от касатора възражение за недопустимост на въззивното решение, поради неправилното конституиране на СО в качеството ѝ на частен правоприемник по завет на починалата в хода на процеса А. Ч., е неоснователно. В практиката на ВКС (напр. решение № 160 от 21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 967/2016 г., I г. о.) е прието, че когато страна се е разпоредила със спорния имот със завет, на основание чл.16, ал. 2 ЗН заветникът встъпва в материалното правоотношение, а също и в процесуалното, поради което той, а не наследникът по закон, следва да бъде конституиран като страна в процеса. В настоящия случай СО се е легитимирала като частен правоприемник по завет на починалата в хода на процеса А. Ч. и правилно само тя е била конституирана по реда на чл. 120 ГПК/отм./ като приемник на починалата ищца в процеса, а не наследникът по закон. По поставените въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не може да се допусне касационното обжалване. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, произтича от предмета на спора и е от значение за решаващата воля на съда, както и при наличие на някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Ето защо по тези въпроси не е налице общо основание за допускане на касационното обжалване, което прави безпредметно обсъждането дали е налице и специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е посочено с т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият от поставените въпроси в тази категория не е обуславящ, доколкото въззивният съд не е излагал мотиви относими към него, което го лишава от характеристиката на правен въпрос като общо основание за селекция, съгласно разясненията по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос в тази категория има отношение към мотивите на съда в случая, но по него не е налице специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд изрично се е позовал на посочена от него практика на ВКС по въпроса за присъединяване на разнородни владения, и в съответствие с нея е приел, че когато правоприемникът по първата сделка по нотариален акт № 155 от 21.03.1997 г. е недобросъвестен владелец, то всяко присъединявано към това владение последващо такова, дори и да е добросъвестно, води до отпадане възможността да се зачете тази последваща добросъвестност и така е необходим в случая на ответника 10 годишен период на владение, който до предявяване на иска не е изтекъл. Освен в цитираните от въззивния съд решения на ВКС, в същия смисъл е и решение № 33 от 20.03.2020 г. по гр.д. № 1962/2019 г. на I г.о. и цитираните в него и др. решения на ВКС. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е в съответствие, изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а и касаторът не е обосновал с изложението си кое налага изоставяне/промяната на така формираната практика на ВКС. Направеното общо твърдение, че те са въпроси от значение за развитието на правото и по тях на касаторите не е известна съдебна практика, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в горепосоченото ТР № 1/2010 г. Прочитът на въззивното решение не повдига съмнение за очевидна неправилност. Д. на касатора за наличие на такава, поради видимо противоречие с чл.40 ЗЗД и чл.70 ЗС, не може да бъде споделен, тъй като с тълкувателните мотиви по т.6 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т.д.№ 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че „когато договорът е недействителен на основание чл.40 ЗЗД, той не поражда насрещни права и задължения за страните по него, както и вещно-транслативен ефект по чл.24, ал. 1 ЗЗД, поради което недобросъвестната насрещна страна - третото лице, което е договаряло с представителя във вреда на представлявания, нито придобива облигационни и вещни права по силата на договора, нито упражнява добросъвестно владение, тъй като такъв договор не е правно основание, годно да го направи собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС.“. С оглед на изложеното касационното обжалване на въззивното решение в обжалваните от касатора Л. Х. части, не може да бъде допуснато. Касаторът следователно няма право на разноски, насрещната страна СО не е направила искане за разноски в настоящето производство. Ето защо Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК