Определение № 2868 от 04.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 935/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Релайънс“ ЕООД срещу решение № 1230/16.10.2023 г. по в.гр.д. № 1811/2022 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, в която е посочено, че решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК. Касаторът поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като образуваното дело е търговско, с цена на иска в размер на 25 000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формулира следния правен въпрос: „Подлежат ли на касационно обжалване решения по въззивни граждански дела с цена на исковата претенция над 5000 лв. и търговски дела с цена на иска над 20 000 лв., за които не са налице изключенията, посочени като основания за недопускане на касационно обжалване пред ВКС съгласно чл.280, ал.3, т.2 и т.3 ГПК?“. Въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/23.02.2022 г. по тълк.д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците по касацията „Балкантабако“ ЕООД, „Винарска изба Старосел“ ЕООД и „Старосел Ивест Груп“ ООД оспорват основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Настоящият състав на ВКС при преценка допустимостта на така подадената касационна жалба констатира следното: С въззивното решение, след отмяна на решение № 260312/12.05.2022г. по гр.д. № 9311/2020 г. на Пловдивски районен съд, са отхвърлени предявените от „Релайънс“ ЕООД срещу „Балкантабако“ ЕООД, „Винарска изба Старосел“ ЕООД и „Старосел Ивест Груп“ ООД субективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл.240, ал.1 ЗЗД за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 25 000 лв. – частичен иск от общо дължимата сума от 140 000 лв., което вземане произтича от договор за финансова помощ от 24.07.2013 г., сключен между ответниците и „ЕСБ-София“ ЕООД и което впоследствие е прехвърлено от „ЕСБ-София“ ЕООД на ищеца с договор за цесия от 07.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2020 г. до окончателното плащане. След постановяване на въззивното решение, в отговор на подадената от ответниците молба за допълване на решението в частта за разноските, ищецът е депозирал молба с вх. № 37448/05.12.2023 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение, в което вместо „решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване“ да бъде вписано „решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните“. С определение № 160/18.01.2024 г. по в.гр.д. № 1811/2022 г. ПОС се е произнесъл по молбата по чл.248, ал.1 ГПК, а наред с това и по искането за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка. Последното е оставил без уважение, тъй като указанието дали съдебният акт подлежи на обжалване не е сред грешките, които са отстраними по реда на чл.247 ГПК. Изтъкнал е, че ако отбелязването относно обжалваемостта е невярно поради обективно противоречие с чл.280, ал.3 ГПК, защитата на страната се реализира с касационна жалба, респ. с частна жалба срещу разпореждането за връщане на касационната жалба. Настоящият състав на ВКС, след като прецени данните по делото, намира касационната жалба за процесуално недопустима. В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.1-8 ГПК са уредени задължителните реквизити на решението, като според т.8 същото трябва да съдържа изрични указания дали подлежи на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. По своята същност тези указания са законова гаранция за надлежното упражняване на правото на жалба от страните, но нямат характеристиката на отделен, самостоятелен съдебен акт, респ. не подлежат на самостоятелно обжалване, тъй като с тях съдът не се произнася по въпроси, касаещи съществото на спора /те не са част от формираната от съда воля по спорното право/, нито с тях съдът решава самостоятелен проблем /подобно на произнасянето с определение/. Поради това жалба, с която се атакува само частта от диспозитива, касаеща обжалваемостта, респ. необжалваемостта на решението, е лишена от предмет, доколкото липсва съдебен акт, който да бъде обект на проверка от по-горестоящия съд. В допълнение, следва да се отбележи, че констатацията на съда, че постановеното решение не подлежи, респ. подлежи на обжалване, няма задължителен характер за страните, тъй като възможността за обжалване на съдебния акт е регламентирана в разпоредбите на процесуалния закон. Във връзка с това, ако настоящият касатор счита, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване, отбелязването в диспозитива не преклудира възможността му да подаде касационна жалба срещу самостоятелния съдебен акт – решението на ПОС. Именно при така подадена касационна жалба констатацията на въззивния съд за необжалваемостта на акта и преценката за спазване на преклузивния срок за подаване на касационна жалба са предмет на проверката за редовност и допустимост на последната. Подадената касационна жалба като недопустима следва да бъде оставена без разглеждане. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение