Определение № 311 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4649/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 903 от 27. 06. 2018 г. по гр. д. № 286/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, 7 гр. с-в, е отменено решение № 4021 от 19. 11. 2017 г. по гр. д. № 8846/2015 г. на ПРС в частта по извършване на делбата по реда на чл. 353 ГПК, вместо което е постановено решение, с което, на осн. чл. 350 ГПК, е обявен за окончателен проекта за разделителен протокол, съставен и предявен на страните в проведеното на 13. 06. 2018 г. съдебно заседание, според който допуснатите до делба имоти са разпределени в два дяла: а/. дял първи – апартамент, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 5., с площ от 42.20 кв. м., с прилежащо избено помещение № 7 с площ от 3.23 кв. м. и съответните прилежащи към обекта общи части от сградата и проценти от правото на строеж, с административен адрес: [населено място], [улица], етаж 5, на стойност 62500 лв.; б/. дял втори - апартамент, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ...., с площ от 59.90 кв. м., с прилежащо избено помещение № А10 на площ от 1.78 кв. м. и съответните прилежащи 2.30% ид. ч. от общите части от сградата, с административен адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 5, ведно с 10/572.80 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № ...., с административен адрес: [населено място], [улица], на стойност 97700 лв.

С постановено по реда на чл. 250 ГПК решение № 399 от 29. 03. 2019 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 791 от 20. 06. 2019 г., и двете постановени по в. гр. д. № 286/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, е допълнено решение № 903/27. 06. 2018 г. по в. гр. д. № 286/2018 г. на Пл. ОС, като е определено за уравнение на дяловете дял втори да заплати на дял първи сумата 17600 лв.

Подадени са три касационни жалби от В. Д. А., чрез адв. З. П. В., срещу решение № 903 от 27. 06. 2018 г., срещу постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 399 от 29. 03. 2019 г. и срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 791 от 20. 06. 2019 г., и трите по в. гр. д. № 286/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, 7 гр. с-в. Относно първото решение се поддържа неправилност на същото, поради противоречието му с чл. 350 ГПК (непосочване на сумите за уравнение на дяловете в решението по чл. 350 ГПК, несъответствие между броя на съделителите и броя на имотите, предоставяне на имот в общ дял на другите двама съделители, незачитане изразената воля на съделителите делбата да се извърши по реда на чл. 353 ГПК) и поради несъобразяване с със задължителните указания по приложение на цитираната норма, дадени с ППВС № 7/73г., т. 5 (твърди се, че е избран неприложим в случая способ за извършване на делбата, тъй като допуснатите до делба имоти се различават съществено един от друг по площ, обем, стойност, а дяловете на съделителите са различни), поради допуснати съществени процесуални нарушения (необсъждане на всички доводи на страните, несъставяне и непредявяване на проект за разделителен протокол). Относно решението по чл. 250 ГПК се поддържа недопустимост на същото, тъй като цитираната норма не допуска поправяне на непълнота на съдебен акт по служебен почин на съда. Излагат се и съображения за неправилността му, поради допуснато нарушение на чл. 350 ГПК, според която разпоредба сумите за уравнение на дяловете следва да се посочат в проекта за разделителен протокол и в решението, с което същият се обявява за окончателен по извършване на делбата. Твърди се и неправилно определяне на сумите за уравнение на дяловете. Относно решението по чл. 247 ГПК се сочи недопустимост на същото, тъй като с него недопустимо е подменена предварително формираната воля на съда относно начина на изчисляване на сумите за уравнение на дяловете. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решенията.

Съделителите Ц. К. П., чрез адв. М. П. К., и А. К. П., чрез адв. В. В., изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на решенията на въззивната инстанция и правилност на същите. Претендират присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

С влязло в сила решение № 3503 от 18. 11. 2016 г. по гр. д. № 8846/2015 г. на ПРС е допусната делба на процесните имоти, при квоти: 1/2 ид.ч. за В. Д. А., по 1/4 ид.ч. за Ц. К. П. и А. К. П.. Имотите били съсобствени, при равни права, на ищцата В. А. и на наследодателя на ответниците К. П., като двамата съсобственици ги били придобили чрез договори за покупко-продажба, сключени с н.а. № .... г., н.а. № .... г., н.а. № .... г.

Въззивният съд е приел за приложим способа по чл. 352 ГПК за извършване на делбата. Съобразил е, че съсобствеността между ищцата и наследодателя на ответниците e възникнала на основание сключени договори за покупко-продажба. Имотите са два, а съделителите са трима и не е възможно всеки съделител да получи самостоятелен дял в натура. Доколкото за съделителите Ц. и А. К. съсобствеността е възникнала в резултат на наследяване на съсобственика К. П., се формират две групи съделители: ищцата, притежаваща дял от 1/2 ид.ч. от обикновената съсобственост, и Ц. и А. К., притежаващи равни права в наследствения дял на К. П. от 1/2 ид.ч. от обикновената съсобственост, което осигурява възможност за получаване на дял в натура както за ищцата, така и за съделителите от коляното на К. П.. Прието е, че тегленето на жребий е основен способ за извършване на делбата, тъй като чрез него се постига по-пълна справедливост и безпристрастност при разпределяне на имуществото. Според разясненията, дадени с ППВС № 7/1973 г., този способ не се прилага само тогава, когато има невъзможност за теглене на жребий (когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни) или е налице голямо неудобство за образуване на дялове (напр. когато всеки от съделителите е направил в отделен дял значителни подобрения). Прието е, че в случая е изпълнима хипотезата на чл. 352 ГПК - до делба са допуснати два недвижими жилищни имота – апартаменти, има две групи съделители с равни права на всяка група, няма твърдения за извършвани значителни подобрения в някои от имотите, не съществува хипотетична възможност за възлагане по чл. 349 ГПК, тъй като съсобствеността между двете групи съделители е обикновена, всяка група от съделителите ще получи дела си в натура, а неравенството в стойността на дяловете ще се уравни парично. На страните е съставен и предявен проект за разделителен протокол в проведеното на 13. 06. 2018 г. заседание, срещу който съделителите не са възразили. С допълнителното решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК и поправено по реда на чл. 247 ГПК, е определено за уравнение на дяловете дял втори да заплати на дял първи сумата 17600 лв.

Не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на постановените решения по чл. 350 ГПК, чл. 250 ГПК и чл. 247 ГПК.

В жалбата срещу решението по чл. 350 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (първите четири въпроса) и 280, ал. 1, т. 3 ГПК (останалите три въпроса):

1. Какво следва да бъде необходимото, задължително по закон, съдържание на разделителния протокол при извършване на делбата.

2. Възможно ли извършване делба на два жилищни имота, между трима съделители, чрез жребий, ако един от имотите се възложи в общ дял на двама от съделителите.

3. Възможно ли е извършване на делбата чрез теглене на жребий, когато допуснатите до делба имоти съществено се различават един от друг по площ и стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи на страните.

5. Възможно ли е извършване на делба чрез теглене на жребий при предоставяне на общ дял и по какви правила ще бъде извършено тегленето на жребий от групата съделители, която ще получи един имот в общ дял.

6. Ако в последното проведено заседание пред районен съд страните са изразили съгласие относно законосъобразен способ за извършване на делбата, районният съд се е съобразил с желанието им, но след постановяване на първоинстанционното решение някои от съделителите заявяват, че предпочитат друг способ за извършване на делбата, неправилно ли е решението на районния съд.

7. Възможно ли е въззивният съд да постанови решение по чл. 350 ГПК, ако пред районния съд не е бил съставен проект за разделителен протокол.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първите четири въпроса.

Първият въпрос е поставен във връзка с оплакването на съделителката В. Д. А. в касационната жалба, че в решението по чл. 350 ГПК не е посочено какви суми за уравнение на дяловете следва да бъдат заплатени от съделителя/групата съделители, получили дял втори, на съделителя/групата съделители, получили дял първи. Съставът на ВКС, първоначално определен да разгледа делото и отведен на основание чл. 22,ал. 1, т. 6 ГПК, е преценил, че в тази част касационната жалба има характер на молба за допълване по реда на чл. 250 ГПК или за поправяне по реда на чл. 247 ГПК на постановеното решение по чл. 350 ГПК и делото е върнато на въззивната инстанция за квалифициране на искането и произнасяне по същото. Съставът на въззивния съд е квалифицирал искането по чл. 250 ГПК, приел е наличие на непълнота на постановения съдебен акт и е постановил допълнително решение, с което са определени сумите за уравнение на дяловете. По този начин са определени дяловете, включеното във всеки дял имущество, стойността на всеки дял, дължимите суми за уравнение. Тоест, въпросът е несъответен на извършените от въззивния съд, по реда на чл. 250 и чл. 247 ГПК, в съответствие с указанията на ВКС, процесуални действия за отстраняване непълнотата на решението по чл. 350 ГПК. След допълване на решението по чл. 350 ГПК, въпросът относно задължителното съдържание по закон на разделителния протокол не се явява разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателката решение № 296 от 29. 11. 2011 г. по гр. д. № 442/2001 г. на ВКС, 2 г.о.

Вторият въпрос не е решен в противоречие с решение № 100 от 27. 07. 2015 г. В същото е прието, че когато част от съделителите са поискали от съда да им разпредели имоти в общ дял, съгласно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, волята им трябва да бъде зачетена. Съобразявайки направеното групиране и изразено желание от тези съделители съсобствеността да не се прекратява безостатъчно, съдът следва да образува толкова дялове, колкото е броят на групите съделители. В случая, в устните състезания пред първата инстанция, пълномощникът на Ц. и А. К. адв. В. е заявила съгласие за получаване на общ дял от двамата съделители. На стр. 3 от въззивната жалба на Ц. К. (лист 5 от делото на окръжния съд) и на стр. 2 от въззивната жалба на А. К. (лист 10 от делото на окръжния съд) също е изразено съгласие от наследниците на К. П. за групирането им с цел получаване на един от делбените имоти в общ дял и извършване на делбата чрез теглене на жребий. Въззивното решение е обжалвано само от ищцата В. А.. Въззивният съд се е съобразил с изразеното от двамата съделители – наследници на съсобственика К. П. желание за групирането им с цел получаване на общ дял в натура, поради което действията му не противоречат на становището, изразено в посоченото от жалбоподателката решение на ВКС.

Третият въпрос не е решен в противоречие с ППВС № 7/1973 г. т. 5. Според дадените със същото разяснения, жребият като способ за извършване на делбата не би могъл да се приложи тогава, когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни, тъй като ако при такава хипотеза се пристъпи към разпределение на имотите чрез жребий, може да се получи така, че съделител с по-голяма част да получи по-малък дял и обратно. Тегленето на жребий трябва да се счете много неудобно в случаите, когато преди делбата съделителите са били във владение на отделни имоти и всеки е направил във владяния имот значителни подобрения, като построяване на сгради, големи пристройки, надстройки и преустройства, и въобще когато възлагането чрез жребий може да породи значителни имуществени спорове между съделителите. В случая предметът на делба включва два еднакви по вид и предназначение имоти – апартаменти, с несъществена разлика в площите (42, 20 кв.м. и 59, 90 кв.м.). Стойността на апартаментите е 62500 лв. и 97700 лв., но дяловете на двете групи съделители са равни, а не различни, и не съществува възможност съделител с по-голяма част да получи дял на по-ниска стойност. Разликата в стойността на дяловете от делбеното имущество ще се уравни парично, чрез плащане на сумата 17000 лв. от получилия дял втори на получилия дял първи. Имотите не са били във владение само на някои от съделителите, нито има въведени твърдения за извършени от някои от съделителите съществени подобрения, което би могло да породи между тях съществени имуществени спорове. При тези данни изводът на съда за приложимост на предвидения в чл. 350 и чл. 352 ГПК способ за извършване на делбата не противоречи на посочената от жалбоподателя задължителна съдебна практика.

Четвъртият въпрос не е решен в противоречие с решение № 113 от 18. 05. 2011 г. по гр. д. № 19755/10 г. на ВКС, 4 г.о. Въззивният съд е обсъдил всички доводи на страните, касаещи способа за извършване на делбата. Съобразил е, че допуснатите до делба жилищни имоти са два, че има две групи съделители с равни дялове (по 1/2 ид.ч.), че няма твърдения и данни за упражнявано владение върху някои от имотите от някои от съделителите и за извършени значителни подобрения в тях, което би породило съществени имуществени спорове, че няма основания за възлагане по чл. 349 ГПК, нито са предявявани възлагателни претенции, че няма законови основания за разпределяне на имотите по реда на чл. 353 ГПК, тъй като не е налице невъзможност или голямо неудобство за извършване на делбата чрез теглене на жребий, че изнасянето на имотите на публична продан е допустимо единствено в случаите, при които не съществува друга възможност за ликвидиране на съсобствеността. Тези изводи съдържат преценка за неоснователност на възражението на ищцата за неприложимост на способа по чл. 350 ГПК, тъй като дяловете на съделителите са неравни. Съдържат преценка за неоснователност и на възражението на ищцата, че делбата следва да се извърши по реда на чл. 353 ГПК, тъй като съделителите са изразили съгласие в този смисъл. Отделен е въпросът, че в първоинстанционното производство съделителите К. са изразили съгласие за получаване на общ дял в натура, но не и съгласие имотите да бъдат разпределени по реда на чл. 353 ГПК (по преценка на съда), а не по реда на чл. 350 ГПК (чрез теглене на жребий).

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по пети, шести и седми въпроси.

По петия въпрос има формирана практика на ВКС с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – решение № 45 от 31. 05. 2018 г. по гр. д. № 2145/2017 г., 1 г.о. и решение № 128 от 11. 05. 2016 г. по ч. гр. д. № 1589/2016 г., 1 г.о. Разяснено е, че не съществува установена в процесуалния закон забрана за теглене на жребий когато делбата се извършва по колена, като съделителите от съответното коляно следва по общо съгласие да определят свой представител, който да изтегли припадащия се на коляното дял. Ако такова съгласие не бъде постигнато, делът за съответното коляно се тегли от съда, а по отношение поредността на тегленето приложение следва да намери разрешението, дадено в определение № 128 от 11. 05. 2016 г. по ч. гр. д. № 1589/2016 г. на ВКС, 1 г.о. Настоящият състав споделя така формираната практика и не счита, че има основания същата да бъде променяна. Поредното обсъждане на поставения въпрос за възможността за извършване на делба чрез теглене на жребий при предоставяне на общ дял и по какви правила ще бъде извършено тегленето на жребий от групата съделители, които ще получат един имот в общ дял, не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Шестият въпрос не кореспондира с извършените от страните процесуални действия, обективирани в протоколите и в писмените становища по делото. Пред районния съд адв. В., пълномощник на ответниците Ц. и А. К., е заявила съгласие от тяхно име да получат в общ дял едно от жилищата. Условно, само ако се прецени за основателно искането на ищцата делбата да се извърши по реда на чл. 353 ГПК, е заявено желание в общ дял да им бъде разпределено по-голямото жилище. Желанието на ищцата също е било насочено към получаване в изключителна собственост на по-големия апартамент. Няма данни съделителите да са изразили съгласие ищцата да получи в дял по-големия, а ответниците да получат в общ дял по-малкия апартамент.

Обсъждането на седмия въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивният съд е оправомощен да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане само при нищожност или недопустимост на първоинстанционния акт. При неправилност на същия дължи произнасяне по съществото на спора, като го пререши. Когато не възприеме за законосъобразен избрания от районния съд способ за извършване на делбата по чл. 353 ГПК и прецени, че делбата следва да се извърши по реда на чл. 350 и 352 ГПК, е длъжен да спази императивната разпоредба на чл. 350 ГПК, като състави и предяви на съделителите проект за разделителен протокол. В този смисъл е формираната константна практика на ВКС.

Касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК следва да се разгледа преди разглеждане на касационната жалба срещу поправеното допълнително решение по чл. 250 ГПК, включително и във фазата по чл. 288 ГПК, тъй като решението по чл. 247 ГПК определя съдържанието на първоначалното решение (последното ще се счита за поправено от постановяването му, а не от влизане в сила на решението по чл. 247 ГПК). Във връзка с решението по чл. 247 ГПК. се поставят два процесуални въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Допустимо ли е по реда на чл. 247 ГПК съдът да измени постановеното от него решение и пререши правния спор, като поправи грешки, допуснати при формиране на изводите си от фактическа и/или правна страна.

2. Нищожно или недопустимо е решение по чл. 247 ГПК, с което се допуска поправка на очевидна фактическа грешка, без да са били налице предпоставките за това.

Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с решение № 321 от 26. 09. 2012 г. по гр.д. № 54/2012 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 318 от 29. 11. 2013 г. по гр.д. № 2009/2013 г. на ВКС, 3 г.о.

Въпросите са поставени във връзка с оплакването на касатора за нищожност или недопустимост на решението по чл. 247 ГПК, тъй като със същото е подменена предварително формираната воля на съда относно дължимите суми за уравнение на дяловете.

Противоречие не е налице.

В първото от цитираните по-горе решения е обсъждан въпросът налице ли е очевидна фактическа грешка тогава, когато с диспозитива съдът се е произнесъл по предявените искове по чл. 344, ал. 1, точки 1, 2 и 3 КТ, но в мотивите към решението е изложил съображения за незаконност на уволнението на друго лице, извършено от друг работодател, на друго основание. Прието е, че за да е налице очевидна фактическа грешка, следва от частта от мотивите, незасегната от грешката, да е възможно да се установи действителната воля на съда, а в коментирания случай никаква част от мотивите не е могла да послужи като безспорен израз на действителната воля на съда. Така разгледаният въпрос въобще не е обсъждан от въззивната инстанция.

Във второто решение е прието, че очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка представлява погрешното посочване на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума, погрешните пресмятания на суми, неотразяването в диспозитива на решението волята на съда, личаща от мотивите. Не представляват очевидни фактически грешки и не могат да бъдат поправени по реда на чл. 247 грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля. Поправянето на очевидна фактическа грешка никога не представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда. Решението за поправка на очевидна фактическа грешка, след като влезе в сила, се инкорпорира в първоначалното решение и те съставляват едно цяло, като първоначалното решение важи с поправеното съдържание от деня, в който е било постановено, а не от деня на поправката.

Не противоречат на това становище изводите в мотивите към обжалваното решение по чл. 247 ГПК. Съдът е приел, че в допълнителното решение по чл. 250 ГПК е допусната очевидна фактическа грешка, тъй като има несъответствие между действителната воля на съда – да се определи сумата за уравнение стойността на дела от делбеното имущество на съделителя, получил дял първи, от съделителя получил дял втори, и отразяването й в решението – определена е не сума за уравнение стойността на дела от делбеното имущество, а сума за уравнение на разликата между стойностите на имотите, разпределени в дял първи и в дял втори. Прието е, че се касае за техническа грешка в изчислението на сумата за уравнение на дяловете, която следва да се поправи по реда на чл. 247 ГПК. Този извод съответства на становището, изразено в мотивите към цитираното от жалбоподателката решение. Съответства и на практиката на ВКС, формирана във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 247 ГПК според която по реда на чл. 247 ГПК е недопустимо да бъдат поправяни грешки, които съдът е допуснал при формиране на волята си, както и да се замести вече формираната и изразена воля на съда. Не съставлява промяна на волята на съда нито правилно изчисление на дължими парични суми, нито поправка на отразена в диспозитива граница или друг индивидуализиращ белег на недвижим имот, посочен невярно заради допусната грешка в представен по делото писмен документ. (напр. решение № 171 от 5. 12. 2013 г. по гр. д. № 2373/13 г., 2 г.о., решение № 38/1. 02. 2012 г. по гр. д. № 343/2011 г., 1 г.о., решение № 72 от 14. 02. 2011 г. по гр. д. № 1647/2009 г., 1 г.о., решение № 207 от 30. 10. 2013 г. по гр. д. № 2961/2013 г., 2 г.о., решение № 199 от 15. 06. 2012 г. по гр. д. № 153/2012 г., 2 г.о. и др.).

В касационната жалба и изложението на основанията за допускане до касационно обжалване на решението по чл. 250 ГПК жалбоподателката се позовава на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – иска допускане до касационен контрол на решението за проверка на допустимостта му.

Позовава се и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което поставя следните въпроси:

1. Какво е задължителното съдържание на разделителния протокол – твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 296 от 29. 11. 2011 г. по гр. д. № 442/2011 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 30 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5379/14 г. на ВКС, 2 г.о.

2. Дали при определяне сумите за уравнение на дяловете следва да се съобразят само стойностите на имотите в отделните дялове или да се съобрази и стойността на дела на съделителя от допуснатото до делба имущество – твърди се разрешаването му в противоречие с решенията на ВКС, постановени по гр. д. № 350/2009 г., 2 г.о., гр.д. № 901/2010 г., 1 г.о., гр. д. № 3685/16 г., 1 г.о., гр. д. № 1064/2011 г., 2 г.о. и гр. д. № 183/15 г., 1 г.о.

3. Следва ли въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи, на които основава даденото разрешение на спора – твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 478 от 13. 06. 2019 г. по гр. д. № 4273/18 г. на ВКС, 1 г.о.

Настоящият състав намира, че не съществува вероятност решението по чл. 250 ГПК да е недопустимо, като постановено без надлежно сезиране на съда, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В решението по чл. 350 ГПК не са посочени сумите за уравнение на дяловете, които съделителят/групата съделители, получили дял втори, следва да заплатят на дял първи. В подадената от ищцата В. А. касационна жалба се съдържа оплакване, че с решението, с което се обявява за окончателен съставеният и предявен на страните проект за разделителен протокол, липсва произнасяне относно дължимото уравнение, което съделителя/групата съделители, получили дял втори, следва да заплатят на съделителя/групата съделители, получили дял първи. Това оплакване по съществото си се свежда до искане в съдържанието на решението по чл. 350 ГПК да се включи произнасяне и по този въпрос. По тези причини с определение № 62 от 18. 03. 2019 г. по настоящото дело, постановено от друг тричленен състав на ВКС, посоченото изявление на жалбоподателката е преценено като искане по чл. 250 ГПК или по чл. 247 ГПК, по което компетентен да се произнесе е въззивният съд. Настоящият състав споделя това становище. Производството по допълване на решението е инициирано от съделител, а не по служебен почин на съда. Допълнителното решение е постановено след надлежно сезиране от легитимирано лице и с допустима молба, подадена в преклузивния срок по чл. 250, ал. 1 ГПК, поради което не съществува вероятност същото да е недопустимо..

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по чл. 250 ГПК по поставените въпроси.

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с решение № 296 от 29. 11. 2011 г. по гр. д. № 442/2011 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 30 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5379/14 г. на ВКС, 2 г.о. След допълване на решението по чл. 350 ГПК, в съдържанието на окончателния разделителен протокол е включено произнасяне и по въпроса какви суми за уравнение са дължими между получателите на отделните дялове, който въпрос също ще бъде обхванат от силата на пресъдено нещо на решението.

Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с решение № 279 от 5. 07. 2010 г. по гр. д. № 350/2009 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 280 от 21. 06. 2011 г. по гр. д. № 901/2010 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 98 от 17. 07. 2017 г. по гр. д. № 3685/2016 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 134 от 31. 05. 2012 г. по гр. д. № 1064/2011 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 162 от 1. 10. 2015 г. по гр. д. № 183/2015 г. на ВКС, 1 г.о. Стойностното уравнение на дяловете е извършено след съпоставка на стойностното изражение на дяловете от общата делбена маса и стойността на имуществото, включено в съответния дял, а не само въз основа на разликата в стойностите на имотите, разпределени в отделните дялове. Стойността на 1/2 ид.ч. от делбените имоти възлиза на 80100 лв., стойността на имота в дял първи възлиза на 62500 лв., стойността на имота в дял втори възлиза на 97700 лв., при което паричното уравнение, дължимо от получилия дял втори на получилия дял първи е определено на 17600 лв.

Третият въпрос не е разрешен в противоречие с решение № 478 от 13. 06. 2019 г. по гр. д. № 4273/18 г. на ВКС, 1 г.о. Към допълнителното решение по чл. 250 ГПК и съставляващото неразделна част от него решение по чл. 247 ГПК са изложени мотиви от фактическа и правна страна, с които е обоснован и аргументиран решаващият извод на съдебния състав относно начина на изчисляване на сумите за стойностно уравнение на дяловете и размера им.

По изложените съображения настоящият състав намира, че постановените решения по чл. 350 ГПК, чл. 250 ГПК и чл. 247 ГПК не следва да се допускат до касационен контрол.

При този изход на делото В. Д. А. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Ц. К. П. сумата 350 лв. и на А. К. П. сумата 1667 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,