Определение № 50557 от 12.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2080/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.В. Волева съвместна касационна жалба на ответниците С. М. Е. и Х. Х. Е. срещу решение № 10 065 от 13.06.2022г. по възз.гр.д.№ 3937/2019г. на САС.Въззивното решение е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 3310/08.05.2019г. по гр.д.№ 956/2017г. на СГС в обжалваната част за осъждането на С. М. Е. и Х. Х. Е., на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ, да заплатят солидарно на „ОББ“ АД произтичащите от сключения договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 23.03.2005г. парични вземания за главница в общ размер 35 631.60лв. (от които сумата 8354.16лв. с настъпил падеж за периода 15.01.2012г.-15.01.2017г. и сумата 27 277.44лв. - предсрочно изискуема), ведно със законната лихва, считано от 17.06.2017г. до окончателното изплащане; договорна лихва в размер на 9051.32лв., начислена за периода 15.02.2014г.-15.01.2017г. и наказателна лихва по чл.6, ал.1 от договора в размер на 1066.54лв., начислена за периода 15.02.2014г.-15.01.2017г., и са присъдени разноски в тежест на касаторите в размер на 150лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение в обжалваната част - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.Преди всичко са релевирани доводи за нарушение на чл.126, ал.1 ГПК, предвид постановяване на обжалваното решение по време, когато е „висящо“ друго дело между същите страни със същия предмет /гр.д.№ 13 328/2016г. на СГС/ и по което към настоящия момент има влязло в сила осъдително решение.Според касаторите въззивното решение в частта, с която е уважен искът по отношение на ответницата Х. Е. е недопустим, тъй като тя не е поемала задължения по договора за кредит и допълнителното споразумение и по делото не е установено кредитът да е получен за задоволяване на текущите нужди на семейството.Освен това поддържат, че не са съобразени въведените от тях доводи, че вземането на банката е изцяло погасено посредством извършената по изп.д.№ 20128580401412 на ЧСИ Улияна Д. публична продан на ипотекирания имот, като оспорват правилността на извода, че сумата 46 272.15лв. им е възстановена.Считат, че не е имало основание за заплащане на погасителни вноски и за начисляване на договорна лихва по време на висящността на изпълнителното дело, тъй като издадената на основание настъпила предсрочна изискуемост заповед за изпълнение не е била отменена.Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част, като недопустимо и неправилно, и за присъждане на разноски пред трите инстанции. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите въвеждат основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.Допустим ли е осъдителен иск за присъждане на предсрочно изискуем кредит, при положение, че преди завеждането му е проведено заповедно производство по чл.417, т.2 от ГПК, въз основа на което е предявен установителен иск по чл.422 от ГПК, който е отхвърлен, поради липса на предсрочна изискуемост на кредита, и въз основа на този изпълнителен лист е продаден ипотекираният имот, събраната сума от публичната продан е върната на длъжниците, но банката ги е осъдила с влязло в сила съдебно решение по иск по чл.55 ЗЗД да заплатят обратно тази сума в пълен размер? 2.Настъпва ли погасителен ефект на плащането по кредита, в случай, че е продаден ипотекиран имот, служещ за обезпечение по кредита, събраната сума от публичната продан е върната на длъжниците, но банката е осъдила с влязло в сила съдебно решение длъжниците по иск по чл.55 от ЗЗД да заплатят обратно тази сума в пълен размер?Чрез последващ осъдителен иск допуска ли се двойно осъждане на длъжниците за едно и също задължение? Наред с това, са въведени основанията за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК –вероятна недопустимост и очевидна неправилност. В подадения чрез юрисконсулт Д. Х. К. писмен отговор ответникът по касация „ОББ“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 23.03.2005г. е сключен договор кредит за ремонт и строителство между кредитор „ОББ“ АД и кредитополучател С. Е., като договорът е подписан и от съпругата на кредитополучателя - ответницата Х. Е., а задълженията на кредитополучателя са обезпечени с учредената от двамата ответници договорна ипотека върху техен недвижим имот.Установил е, че по силата на договора за кредит банката е предоставила на ответника Ст.Е. сума в размер на 42 000лв., при ГЛП 10.5%, при приложим само за първата година промоционален ГЛП от 7.5%, със срок на издължаване 240 месеца (20 години), считано от 15.05.2005г. (краен срок 15.05.2025г.).Приел е, че в чл.5, ал.3 от договора за кредит е предвидена възможност за банката едностранно да променя лихвения процент, но от заключението на ССЕ по делото е установил, че за исковия период размерът на възнаградителната лихва не е променян едностранно от банката. По делото е установено, че с допълнителни споразумения към договора за кредит, които не са подписани от ответницата Хр.Е., лихвеният процент е намален от 9.75% на 9.25%, но същевременнно е предвидено начисляване на годишна такса за управление и обслужване на кредита в размер на 0.5 % върху остатъка от главницата. Въззивният състав е установил, че в чл.6, ал.1 от договора е уговорена наказателна лихва при забавено заплащане на месечните анюитетни вноски в размер на 5% над договорения лихвен процент, а в чл.16, ал.1 от договора е предвидена възможност за банката да обяви за предсрочно изискуем целия дълг при всяко договорно неизпълнение на кредитополучателя. Приел е за установено, че по подаденото заявление от банката против ответниците като солидарни длъжници въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК - извлечение от счетоводните книги е образувано ч.гр.д.№ 51735/2012г. на СРС и на 17.11.2012г.на банката е издадена заповед за изпълнение за произтичащите от договора за кредит от 23.03.2005г. парични задължения на ответниците за главница в размер на 35 631.60лв., ведно със законната лихва от 31.10.2012г., договорна лихва в размер на 2845.69лв. за периода 15.01.-30.10.2012г. и наказателна лихва в размер на 27.04лв. за периода 15.01.-30.10.2012г.Във въззивното решение е установено, че по образуваното от банката изпълнително дело въз основа на издадения й от заповедния съд изпълнителен лист е извършена публична продан на ипотекирания от ответниците недвижим имот и постъпилата сума от публичната продан в размер на 46 272.15лв. е преведена на банката, но след като предявеният по реда на чл.422 ГПК иск е отхвърлен с влязло в сила на 16.03.2016г. решение по гр.д.№ 2005/2014г. на САС, тъй като е прието, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението, е издаден обратен изпълнителен лист и събраната сума е преведена обратно на ответниците. Въз основа на заключението на ССЕ по делото въззивният съд е установил, че дългът не е обслужван, както и е установил и размерите на непогасените задължения за главница (падежирала и предсрочно изискуема), за възнаградителна лихва и за наказателни лихви към момента на предявяване на осъдителните претенции на банката на 24.01.2017г. Преди всичко въззивният съд е обсъдил и е приел за неоснователно възражението за недопустимост на иска.В тази връзка е посочил, че с влязлото в сила решение за отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК иск на банката не е формирана сила на пресъдено нещо по предявените осъдителни претенции, тъй като те са основани на обстоятелства, стоящи извън формираната СПН, а с влязлото в сила решение не е отречено изобщо съществуването на произтичащите от договора вземания, а единствено настъпването на предсрочната им изискуемост преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК.Относно поддържаните и в касационната жалба доводи във връзка с влязлото в сила решение по гр.д.№ 13 328/2016г. на СГС въззивният съд е приел, че с него е разгледан иск на друго, различно правно основание – чл.439 ГПК и чл.55 ЗЗД и друг предмет - установяване несъществуването на вземане, за което е образувано изпълнително производство и за връщане на събраната втори път сума. По основателността на иска във въззивното решение е прието, че е възникнала солидарна отговорност на двамата ответници - съпрузи, тъй като те двамата са подписали договора за кредит и кредитът е предоставент за ремонт на жилището им, предвид правилото на чл.32, ал.2 СК.Прието е, че солидарната отговорност на ответницата Хр.Е. е възникнала и поради даденото от нея обезпечение на дълга чрез учредяване на ипотека.По отношение на предсрочната изискуемост на кредита въззивният съд е приел, че банката е имала правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, а ответниците са уведомени за нея с връчване на препис от исковата молба.По тези съображения е уважен искът за главницата/ падежирала и предсрочно изискуема/ в рамките на установения размер от заключението на ССЕ.Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че липсва основание за приспадане на евентуално платени недължими суми в предходни периоди, поради липса на възражение за прихващане.Съобразил е, че установеният размер на главницата не е оспорен във въззивната жалба на ответниците.Искът за договорната лихва също е уважен за размера, установен от заключението на ССЕ по делото - варианта, при който са приложени уговорените лихвени проценти в договора и в допълнителните споразумения. Въззивният съд е обсъдил и е счел за неоснователен довода на ответниците за недължимост на анюитетни вноски за периода от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, основан на посоченото от банката в заявлението по чл.417 ГПК, че счита кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка във въззивното решение е прието, че, предвид ненастъпване на твърдяната в заявлението предсрочна изискуемост, не е настъпила промяна в отношенията между страните и те са продължили да се развиват по начина, установен с договора и измененията му, поради което ответниците е следвало да продължат да погасяват регулярно месечните вноски. За неоснователен е счетен и доводът за погасяване на дълга с публичната продажба на имота, като в тази връзка е прието, че сумата е върната на ответниците и не е осъществен погасителният ефект на плащането. Както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, обвързаността на касационната инстанция при допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В случая въпрос № 1 касае допустимостта на иска, съответно постановеното по него въззивно решение.Настоящият състав не констатира вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част. Изцяло следва да бъдат споделени изводите на въззивния съд, че по разгледаната и уважена с обжалваното решение осъдителна претенция на банката не е формирана сила на пресъдено нещо.С влязлото в сила решение между страните, с което е отхвърлен предявеният от банката по реда на чл.422 ГПК иск за произтичащи от същия договор парични вземания на банката по отношение на ответниците, вземането на банката по отношение на ответниците не е изобщо отречено, а само е прието, че не е настъпила предсрочната му изискуемост преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Въведените доводи във връзка с поемане на договорни задължения от ответницата касаят нейната материална, а не процесуалната й легитимация, поради което не могат да обосноват недопустимост на решението в обжалваните части. Не съставлява отрицателна процесуална предпоставка за развитие на производството продажбата на ипотекирания имот по образуваното въз основа на издадения от заповедния съд изпълнителен лист. Не съответства на приетото в мотивите на въззивното решение посоченото от касаторите, че са осъдени с влязло в сила съдебно решение по иск по чл.55 ЗЗД да заплатят обратно върната им сума в пълен размер. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване и по двата формулирани въпроса произтича от необосноваване от касаторите на въведената по тях допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Както е изяснено в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по т. д.№ 1/2009 г. ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или е налице необходимост от осъвременено тълкуване на приложимата норма, с оглед изменението на законодателството и обществените условия и за развитието на правото защото нормите от закона са непълни, неясни или противоречиви, за да се осъвремени съществуващата практика по прилагането им предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.В случая касаторите не са въвели доводи попадащи в нито една от дефинираните хипотези. Не е налице и приложното поле и на въведеното от касаторите основание за допускане на директен достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Съдебната практика на касационния съд приема, че, като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим обективно и пряко от мотивите към решението, без същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГПК.Изведени от съдебната практика на касационния съд, примерни хипотези на очевидна неправилност са прилагане от въззивния съд на закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решаване на спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, неприлагане на императивна правна норма, нарушаване на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формиране на изводите по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Съдебната практика приема, че всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите на въззивния акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност не е обосновано.Въведените от касаторите доводи съставляват основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 ГПК и не попадат в приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. От мотивите на обжалваното въззивно решение настоящият състав не констатира въззивният съд да е нарушил основополагащи нормативни принципи и правила, да е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика или да е налице друга проявна форма на очевидна неправилност, според изведените от съдебната практика критерии, посочени по-горе. Поради всичко изложено, не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед на този изход на производството на касаторите не се дължат разноски. На ответника по касация се присъждат, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 100лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: