Определение № 3292 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4749/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Университет по хранителни технологии - П., представляван от ректора проф. д-р П. М., чрез адв. В. З., против въззивно решение № 1110 от 3 август 2023 г., постановено по в.гр.д. № 1931/2023 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 2481 от 31 май 2023 г., постановено по гр.д. № 340/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, за уважаване на исковете на Т. Е. К. за отмяна на заповед № ..../17.11.2022 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и на заповед №..../18.11.2022 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, и за възстановяване на К. на заеманата преди уволнението длъжност „организатор – ръководител сектор“ в сектор „МТС и автотранспорт“ в УХТ, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че решението е незаконосъобразно поради неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, съдът е приел, че ищецът е извършил нарушения на трудовата дисциплина, но неправилно е приел, че тези нарушения не отговарят по степен на наложеното наказание дисциплинарно уволнение. Съдът подробно е обсъдил събраните в производството писмени и гласни доказателства, но е достигнал до неправилен извод. Твърди се, че мотивите на въззивния съд се задоволяват да преповторят мотивите на първоинстанционния, но не са обсъдени оплаквания на касатора по съществото на спора, както и във връзка с доказателствата по делото. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, и се поддържа очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Т. Е. К., чрез адвокат Б. П., в писмен отговор оспорва наличието на основание както за допускане на касационното обжалване, така и за неправилност на обжалваното решение. Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ – за признаване на незаконно на уволнението на Т. К. и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. По делото е установено, че между страните е сключен безсрочен трудов договор от 2012 г., като последната заемана от работника длъжност е “организатор-ръководител сектор“, сектор “МТС и автотранспорт“; трудовото правоотношение е прекратено със заповед № ..../18.11.2022 г. на ректора на университета, чрез налагане на дисциплинарно наказание “уволнение“ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, връчена на работника при отказ на 18.11.2022 г. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът приема за неоснователно възражението на работодателя, че при правилно вникване в съдържанието на доказателствата е следвало да се стигне до други правни изводи, тъй като е налице е системно неизпълняване на трудовите задължения на работника; същият е ръководно лице в университета; притежава опит, който да не позволява да злепоставя работодателя си, а неговите действия и бездействия говорят за пренебрежение и нехайство, граничещо със съмнение за съзнателно незачитане волята на работодателя. Въззивният съд отбелязва, че по делото не се установява работникът да е имал наложени дисциплинарни наказания, поради което системността е отречена; по делото не са се събрали никакви доказателства за това работникът да е извършвал действия и бездействия, които да сочат пренебрежение и нехайство, граничещо със съмнение за съзнателно незачитане волята на работодателя; не се доказва и възражението за уронване на доброто име на работодателя и злоупотребата с доверието му. Прието е, че К. носи някаква частична вина за неизпълнението на заповедта на ректора на УХТ П. от 14.10.2022 г. за извършване на екскурзия на служителите на университета в следващите два дни, като е съгласувал тази заповед със свой подпис, но причините за това неизпълнение на заповедта са извън волята на работника и се дължат на обективни обстоятелства, върху които работникът не може да въздейства и еднолично да преодолее в длъжностното си качество, а именно - необходимост от множество транспортни дейности в университета при наличие на само двама шофьори и законови ограничения, които пречат на същите да работят всеки ден и без седмична почивка. Посочено е още, че К., в качеството му на ръководител на сектора, е продължил да организира транспорта в предприятието с риск да се наложат административни наказания за неспазване на законодателството за полагане на труд от шофьорите, което е било в интерес на работодателя, защото е обслужвало неговите служебни дейности, за сметка на интересите на работниците. Затова са приети като неоснователни възраженията, че К. е действал срещу интересите на работодателя, било поради небрежност, било поради умисъл. Съдът обсъжда обстоятелството, че К. не е написал доклад за фактическо положение и трудностите, свързани с полагането на труд от шофьорите, до ректора на университета, но това само по себе си не може да се квалифицира като особено тежко дисциплинарно нарушение, чиято тежест да налага уволнението на работника, при условие че с този проблем отдавна е бил сезиран юрисконсулт при университета, за проблема е знаела и организаторката на служебната екскурзия гл.ас. Т. И., видно от нейните обяснения за случая, обективирани в докладна записка от 20.10.22 г. Съдът достига до извод, че не може да се обоснове тежест на нарушението, налагаща уволнение на ищеца К., доколкото не може да се установи силно укоримо субективно отношение на работника и системност на нарушенията. Допускането на касационното обжалване не се обосновава. Касаторът поставя два въпроса: при наличие на три несанкционирани дисциплинарни нарушения налице ли е системност по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ относно третото наложено дисциплинарно наказание със заповед, предмет на съдебния спор; при извършване на нарушения на трудовата дисциплина за кратък период от време, независимо от относителната тежест на всяко едно от тях, наложеното най-тежко дисциплинарно наказание съответства ли на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, и следва ли да се отграничи нарушението на отговорностите на ръководна длъжност от тази на останалите работници и служители по своята тежест. В случая, още с отговора на исковата молба работодателят е посочил и други три нарушения на работника, извършени съответно през 2018 г. и две през м. септември 2022 г., а и в самата оспорена заповед за дисциплинарно уволнение се твърди извършването за период от една година на три или повече нарушения, което обуславяло системност на нарушенията на трудовата дисциплина. От работодателя са представени две докладни записки за неизпълнени заявки, съответно от 28.03.2022 г. и от 26.09.2022 г., за които първоинстанционния съд е отбелязал, че по тези нарушения не са наложени наказания, за тях не са искани обяснения на работника, и при извършено от работника оспорване за извършването им (още с исковата молба), лицата, изготвили докладите, не са разпитани, поради което е счетено, че твърдяната от работодателя системност като основание за уволнението не е установена. Тези изводи на съда са станали предмет на оплакване във въззивната жалба, но съдът изрично е посочил, че по делото не са събрани доказателства за това работникът да е извършвал действия или бездействия, които да говорят за пренебрежение и нехайство, граничещо със съмнение за съзнателно незачитане волята на работодателя, както и че не се доказва твърдението за уронване на доброто име на работодателя и злоупотреба с доверието му. По тези съображения не е споделено виждането на работодателя за системно неизпълнение на трудовите задължения от страна на ищеца. Противно на сочените изводи, отправените от касатора питания предпоставя установени по делото три или повече несанкционирани дисциплинарни нарушения. Макар да е вярно, че в практиката си ВКС приема, че дисциплинарно наказание „уволнение“ може да се наложи и за системни нарушения на трудовата дисциплина, за никое от което преди това не е налагано друго дисциплинарно наказание на ищеца, то изрично се сочи, че общите правила за доказване на всяко от тях – чрез главно пълно доказване на всички конкретни спорни обстоятелства, чрез които съгласно изложеното в заповедта за дисциплинарно уволнение, е осъществено всяко едно от тези дисциплинарни нарушения, обуславящи системност по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, важат и в тази случай (сравни решение № 60329 по гр.д. № 838/2021 г., ІV г.о., ВКС). Ето защо, поради липсата на необходимото доказване от страна на работодателя на съответните твърдени от него обстоятелства, въпросите са неотносими към конкретния спор. Що се отнася до последната част на втория въпрос, касаеща необходимостта ли да се отграничи нарушението на отговорностите на ръководна длъжност от тази на останалите работници и служители по своята тежест, следва да се отбележи, че подобен довод е заявен от работодателя едва чрез въззивната жалба. Въззивният съд обаче е обсъдил и това оплакване, като е счел, че на работодателя е било известна необходимостта от множество транспортни дейности, при само две лица, работещи като шофьори, и че на ищеца са му били ясни законовите ограничения, пречещи на същите да работят всеки ден и без седмична почивка, като в тази връзка той е отправил запитване до юрисконсулта на работодателя още през 2021 г., без да е установено дали е получил отговор; в качеството му на ръководител на сектор ищецът е продължил да организира транспорта в предприятието с риск да се наложат наказания за неспазването на разпоредбите за полаган от шофьорите труд, което е било в интерес на работодателя и е обслужвало неговите служебни дейности – така ищецът е охранявал интересите на ръководството на университета, за сметка на работниците. Съдът е приел, че не се установява ищецът да е действал срещу интересите на работодателя било поради небрежност, било поради умисъл, и дори, както е в случая, да не е написал изричен доклад до ръководството, то е било наясно с проблема, поради което сама по себе си липсата на доклад не може да се квалифицира като особено тежко дисциплинарно нарушение, налагащо уволнение. След като съдът е изложил съответните съображения по питането и е дал разрешение по твърденията на страните, не се разкрива необходимостта от допускане на касационното обжалване по това питане. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като този особено тежък порок на въззивното решение следва да е явен от мотивите му, без да е необходимо касационният съд да преценява твърденията на страните и доказателствата по спора. Нито една от горните хипотези не се разкриват по отношение на обжалваното решение. При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,