Определение № 486 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 98/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. П. срещу решение №.145/25.09.19 по г.д.№.313/19 на Апелативен съд Пловдив, ІІ гр. с. - с което е потвърдено решение №.357/21.03.19 по г.д.№.1358/18 на Окръжен съд Пловдив в частта за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ за сумата над 1500лв. до пълния предявен размер от 26000лв. Прокуратурата на РБългария не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 1500лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ - тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.211 ал.1 пр.3 вр. с чл.209 ал.1 НК /за това, че на 20.10.08 при условията на опасен рецидив (извършил е престъплението след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от 1г., изпълнението на което не е отложено), с цел да набави на себе си имотна облага, е възбудил и до м. 11.08г. е поддържал у Д. Т. Д. заблуждение и с това е причинил имотна вреда в размер на 2800лв./ - производството по което е било прекратено поради липса на данни за съставомерни признаци на извършено престъпление. От фактическа страна е прието, че на 21.05.09 срещу ищеца е било образувано досъдебно производство по обвинение по чл.209 ал.1 НК; на 11.08.09 то е било спряно, тъй като лицето, срещу което се води производството, не може да бъде открито; на 3.09.09 е възобновено поради установяването му; на 18.09.09 П. е привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл.211 вр. с чл.209 НК, като му е взета мярка „парична гаранция“ от 1000лв. /обжалвана и потвърдена с определение от 29.09.09/; извършено е процесуално действие разпит на обвиняем; последният е бил призован да се яви на 2.10.18 във ІІРУ на МВР Пловдив, като представи и вносна бележка за платената гаранция; поради неявяването му и укриването му, на 3.11.09 е бил обявен за общодържавно издирване и производството е било спряно; впоследствие е било възобновено /на 30.09.14/ и отново спряно /на 1.12.14/; на 16.02.18 отново е било възобновено, мярката за неотклонение „парична гаранция” е била променена на „подписка” и е бил проведен разпит на обвиняемия; на 19.04.18 производството е било прекратено. Във връзка с установяване на търпените неимуществени вреди съдът се е позовал на заключение на съдебно-психологична експертиза, според която няма данни за негативни последици за психосоматичното състояние на П.-вещото лице сочи, че воденото наказателно производство не се е отразило негативно на общото му психологическо състояние, на семейните му взаимоотношения и контактите и взаимоотношенията му с близки и приятели; събитията са причинили стрес и са били травмиращи, но към момента състоянието е напълно преодоляно. Обсъдил е и показанията на двамата разпитани свидетели, които установяват, че ищецът им споделил, че преди 7-8 години някакъв човек - негов клиент, който не бил доволен от работата му, го заплашвал по телефона, че ще го унищожи; бил много притеснен, страхувал се и затова единият свидетел му помогнал да се укрие – дал му ключа от гаража на баща си, за да спи вътре, и понякога му помагал с пари; другият свидетел също знаел, че П. се крие в гараж най-вече от този клиент; било му известно и, че е бил обвинен в престъпление и полицията го търси да го арестува; на първия свидетел също било споделено, че ищецът е обвиняем за измама и се притеснявал. При тези фактически обстоятелства съдът е приел, че незаконното обвинение е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания от ищеца. За да определи дължимото обезщетението, е съобразил продължителността на производството - която е значителна /около 8г. 11м./, но от друга страна в по-голямата си част то е било спряно, като причината за спиранията е фактът, че обвиняемият се е укривал и разследващите органи не са успявали да го открият на известните им адреси, тежестта на обвинението /за тежко умишлено престъпление/, взетите мерки за неотклонение – най-леките, като първата (парична гаранция) въобще не е била изпълнена, а втората е подписка, малкото на брой процесуално-следствени действия с участието на обвиняемия /реално извършените са били само няколко, като през по-голямата част производството е било спряно/, вида, продължителността и интензитета на търпяните болки и страдания /на база свидетелските показания и заключението на експертизата съдът е приел, че ищецът е търпял стрес и притеснения, но в същото време свидетелите установяват, че те са били свързани не толкова с наказателното производство, колкото със заплахите за саморазправа, като към момента стресът е напълно преодолян и липсват отражения върху психиката, социалната адаптация, отношенията с близкия семеен и приятелски кръг/. При тези обстоятелства е прието, че обвинението не е довело до съществено засягане на социалния живот, средата и контактите на ищеца. Прилагайки принципите на чл.52 ЗЗД, съдът е присъдил обезщетение в размер на 1500лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност, позовавайки се на чл.281 т.3 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10/. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Само за пълнота следва да се посочи, че дори да се приеме, че е налице годно общо основание във връзка с въпрос за задължението на съда да прецени доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, твърдяното отклонение от задължителната практика, установяваща това задължение, не е налице. Въззивната инстанция е обсъдила както писмените доказателства – установяващи продължителността, спиранията, причините за тях и процесуални действия, вкл. извършените с участието на ищеца, в наказателното производство, респективно вида и тежестта на обвинението, така и свидетелските показания и заключението на психологическата експертиза, изследвайки ги поотделно и общо и излагайки подробни мотиви, които не са произволни. Съобразила е релевантните обстоятелства, -както тези, която влияят по посока завишаване размера на дължимото обезщетение/продължителност на производството, тежест на обвинението/, така и тези, които, предвид особеностите на случая, обосновават намаляването му /факта, че през по-голямата част (повече от 8 години и 2 месеца) производството е било спряно, и то по вина на ищеца, който не е могъл да бъде открит и е бил обявяван за общонационално издирване; най-леките мерки за неотклонение, от които наложена на практика е била само „подписка“ и то за незначителен период преди прекратяването на производството /2 месеца/; малкото процесуални действия с участие на ищеца през времето, през което производството не е било спряно /малко повече от 8 месеца и половина/, респективно вида и тежестта на търпяните болки и страдания /вкл. обстоятелството, че по-голямото притеснение е било от заплахите за саморазправа от недоволен клиент, липсата на отражения върху психиката, социалната адаптация, отношенията с близкия семеен и приятелски кръг и преодоляването на стреса/ - в това число предвид своевременно направеното възражение по чл.5 ЗОДОВ за съпричиняване /с твърдения за изключителна вина на ищеца за продължителността на производството с оглед спиранията поради укриването му и наведения довод за шесткратното му осъждане, вкл. без към момента на привличането му като обвиняем да е бил реабилитиран за половината от осъжданията/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,