Определение № 2500 от 13.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3157/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Х. Х. от [населено място] срещу въззивно решение № 3147 от 22.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12100/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 13234 от 27.07.2023 г. по гр. д. № 24036/2022 г. на Софийския районен съд, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между К. Х. Х. и М. З. Е. на апартамент №*, находящ се в [населено място],[жк], бл. № *, вх. *, ет. *, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 88,43 кв. м, ведно с избено помещение № 9 и 5,155 % ид. части от общите части на жилищната сграда и идеалните части от правото на строеж върху държавна земя, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР, при квоти: по 1/2 ид. част за всеки от съделителите. Въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, които по силата на договор за покупко-продажба са придобили по време на брака им процесния апартамент. С решение № 70 от 12.06.2020 г. по гр. д. № 16/2020 г. на Маданския районен съд на основание чл. 51 СК е одобрено постигнатото между тях споразумение и е прекратен бракът им, като в споразумението е посочено, че придобитите през време на брака недвижими имоти остават обикновена съсобственост между тях. Спорът между страните е съсредоточен върху това дали процесният апартамент е притежаван от тях при равни дялове, или ответникът притежава по-голям дял от него поради частична трансформация на лично имущество, в това число като се стреми да докаже симулация на посочената в нотариалното производство продажна цена на имота. С договор за посредничество при покупка на недвижим имот от 16.02.2007 г. К. Х. е възложил на „Орбита - недвижими имоти“ ООД да посредничи срещу възнаграждение за закупуването на процесния апартамент, при обявена офертна цена в размер на 57 500 евро, която не подлежи на промяна. На същата дата е сключен и предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съгласно който „Финлийз“ АД, в качеството на продавач, се е задължило да продаде на ответника, като купувач, процесния недвижим имот най-късно до 28.03.2007 г. Продажната цена на имота е определена в размер на 57 500 евро, платима от купувача със собствени средства и с кредит за закупуване на имот, предоставен от „Първа инвестиционна банка“ АД, като е отбелязано, че така уговорената цена е окончателна и не подлежи на промяна. Уговорено е още заплащането на задатък /капаро/ в размер на 5000 евро от страна на купувача към момента на сключване на договора, за удостоверяването на което обстоятелство изрично е посочено, че подписаният между страните договор има характера на разписка. От представения договор № 68КР-АА-0684/13.03.2007 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД, като кредитодател, и К. Х., в качеството на кредитополучател, е установено, че на ответника е предоставен кредит при условията на овърдрафт по разплащателната сметка при максимално допустим размер от 60 000 лв. за закупуване и ремонт на процесния апартамент. В нотариалния акт за продажба на имота от 20.03.2007 г. е посочена продажна цена в размер на 50 000 лв., дължима в седемдневен срок от вписване на договорна ипотека върху имота в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД, учредена с нотариален акт № 67/20.03.2007 г. Кредитът е усвоен, като с преводно нареждане за кредитен превод от 28.03.2007 г. К. Х. е наредил в полза на С. И. Б. сумата в размер на 60 000 лв., при посочено основание за плащането покупко-продажба на недвижим имот по нот. акт № 66/20.03.2007 г. От представената по делото разписка от 20.03.2007 г. е установено, че С. И. Б., в качеството на изпълнителен директор на „Финлийз“ АД /дружеството продавач/, е получил от К. Х. сумата от 20 500 евро, както и сумата от 2500 лв. С оглед на това съдът е приел, че действителната цена на имота възлиза на сумата от 57 455,74 евро, представляваща сбор от сумите 31 955,74 евро /равностойност на сбора от сумите от 60 000 лв. - продажна цена по нотариалния акт и 2500 лв., получени от св. Б./, сумата от 20 500 евро, също получена в деня на сделката от св. Б., както и сумата от 5000 евро, получена като задатък при подписване на предварителния договор. За опровергаване на презумпцията за съвместен принос чрез установяване на произхода на твърдените като извънсемейни средства за закупуването на процесния имот ответникът е представил два договора за дарение. Първият е сключен на 23.04.2006 г., в [населено място], между Й. Х. /майка на ответника/, в качеството й на дарител, и К. Х., в качеството на дарен, за сумата от 20 000 евро. Вторият договор е от 12.02.2007 г., сключен в [населено място], между Х. Х. /баща на ответника/ - дарител, и К. Х. - дарен, съгласно който на ответника е предоставена сумата от 14 000 лв. В заключението на приетата по делото съдебно-графологическа експертиза не е посочено времето на произход на използваните хартия и химикални пасти, нито е изследван въпросът за датирането на представените документи. При съвкупния анализ на показанията на разпитаните свидетели В. Б., С. Б. и Л. Е. и приложените по делото писмени доказателства, съдът е приел за установено, че С. Б., като представляващ „Финлийз“ АД, е сключил с ответника предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, след което се е явил пред нотариуса за нотариално изповядване на сделката, където е получил в брой сумата от 20 000 евро и сумата от 2 000 - 2 500 лв. от К. Х., в качеството му на купувач, доколкото посочените обстоятелства съответстват на приложената по делото разписка от 20.03.2007 г. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите В. Б. и Л. Е. единствено в частта, в която разкриват симулацията по отношение на продажната цена за апартамента, но не и в частта относно произхода на вложените средства за разликата над получената по договора за кредит сума до пълния размер на платената цена по договора. Извън тази им част показанията на свидетеля Б. не са кредитирани, като е посочено, че те са непоследователни и вътрешно противоречиви, тъй като той първоначално е заявил, че покупката е извършена в средата на м. февруари 2007 г., като месец по-късно, тоест през м. март 2007 г., получил обаждането от ответника, който го е уведомил, че носи голяма сума пари за закупуване на апартамента, и на следващия ден заедно с ответника посетили нотариуса. След така представената информация свидетелят е заявил, че след като се прибрал от Р., няколко дни по-късно /което времево предхожда посещението на ответника в [населено място]/, разбрал от ответника, че има предварителен договор. Съдът е посочил, че макар свидетелят да описва събитията към момента, съответстващ на съставянето на документите, изложените от него данни са разпокъсани, а не хронологично подредени с оглед хода на тяхното настъпване. Житейски логично е първо да се сключи предварителен договор и едва след това да се премине към окончателното изповядване на сделката, която прехвърля собствеността върху имота, а от разпита на този свидетел се извежда обратна последователност. Това обстоятелство би могло да се обясни с изминалия дълъг период от време, считано от датата на събитията /2007 г./ до момента на провеждане на разпита в откритото заседание през 2023 г., ако свидетелят не излагаше толкова ясни и конкретни данни за начина на получаване на паричните суми, тяхното преброяване и конкретния им размер, което не кореспондира с объркването му по отношение на останалите факти и обстоятелства относно разпоредителната сделка. С оглед на това съдът е приел, че свидетелят не е бил конкретно наясно със случващото се, а това само по себе си дискредитира достоверността на изложената информация. Отчетено е още и обстоятелството, че свидетелят Б. не споменава в нито един момент присъствието на свидетеля Л. Е. в апартамента му вечерта преди нотариалното изповядване на сделката, нито в кантората на нотариуса, което сочи за избирателно подбраната информация, която да бъде изложена пред съда, а в тази връзка и очевидния стремеж на свидетеля да опише процесните събития по начин, който счита, че е най-благоприятен за неговия приятел. С оглед на това въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля, че е присъствал на реалното предаване на парични средства в размер на 14 000 - 15 000 лв. от бащата на ответника. Не са кредитирани и показанията на свидетеля Й. Х. /брат на ответника/ по отношение на твърденията, че лично е възприел предаването на сумата в размер на 20 000 евро от неговата майка в полза на ответника, предвид възможната му заинтересованост в полза на брат му, а и с оглед на обстоятелството, че същите са изцяло противоречащи на формалната житейска логика, както и нелогични, видимо пристрастни и резултат не на действително възприети обстоятелства, а на предварително подготвена линия на защита на ответника по делото. Що се отнася до показанията на разпитаната пред въззивния съд свидетелка Л. Е., съдът е констатирал несъответствия между представената от същата информация и останалия събран по делото доказателствен материал. Майката на ответника споделила на свидетелката, че е предоставила на ответника всичките си спестявания от дългогодишната си работа в Гърция, което не кореспондира на изложените от свидетеля Й. Х. данни, че и на него са обещани пари за ремонт на къщата, както и че и друг път е получавал пари от родителите си. Изложеното свидетелства за доброто финансово състояние на родителите и възможността им да осигуряват парични средства и на двете си деца, като, доколкото не става дума за изолиран случай, съдът е приел, че отстъпените безвъзмездно суми от родителите в полза на ответника и на неговия брат имат характера на обичайни дарения. Съществено различни са и оценките, които двамата свидетели дават за състоянието на ответника вечерта преди нотариалното изповядване на сделката - свидетелят В. Б. обяснява притеснението на ответника с обстоятелството, че носи голяма сума пари в себе си и с това, че го било страх да отиде сам при нотариуса, тъй като не познавал София, докато свидетелката Л. Е. свързва притеснението му с реалната продажна цена за апартамента и тази посочена в нотариалния акт. Съдът е отчел още и обстоятелството, че след прекратяване на брака между страните адв. Е., като представител на ответника, е образувала две заповедни производства за неплащане на консумативи и разноски за процесния имот срещу ищцата, което също демонстрира нейната заинтересованост в полза на ответника по делото. Установено е също така, че тази свидетелка няма преки впечатления за непосредствено получаване от ответника на парични суми от неговите родители, като изложената в този смисъл информация има производен характер. Посочването от нея на изключително подробни обстоятелства във връзка с точния размер на предаваните суми, точните думи на ответника и майка му, които са настъпили преди 17 години, при това касаещи един от всичките й клиенти, съдът е приел за нелогично и резултат не на действително възприети факти, а на предварително подготвена защитна линия на ответника. С оглед на това въззивният съд е кредитирал нейните показания единствено във връзка с предаването на сумите на С. Б. съгласно разписка от 20.03.2007 г. С оглед на така установеното въззивният съд е приел, че в настоящия случай трансформацията на лично имущество при закупуване на процесния апартамент не е установено при условията на пълно и главно доказване. Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 2 ЗЗД договорът за дарение може да бъде сключен като формален или като реален договор. Следователно, за да породи правно действие, договорът следва да бъде сключен или в писмена форма с нотариална заверка на подписите, или действието му се поражда при реалното предаване на дареното имущество, в който случай не е обусловено от наличието или липсата на писмен документ. Същевременно, предвид възражението за антидатиране на документите, доколкото ищцата има качеството на трето лице, датите на съставяне на процесните договори трябва да бъдат установени с всички допустими от закона доказателствени средства от страната, която се ползва от тях, т.е. в случая от ответника. От показанията на разпитаните по делото свидетели обаче не се установява при условията на пълно и главно доказване нито даването на самите парични средства, нито конкретният момент на тяхното извършване, доколкото съдът не е кредитирал показанията на свидетелите В. Б. и Й. Х. в тази част. При съвкупния анализ на събрания по делото доказателствен материал, въззивният съд е приел, че оспорените договори за дарение са съставени за целите на съдебния процес. Достоверността на поддържаната от ответника защитна теза се разколебава и от обстоятелството, че страните са упражнявали търговска дейност по управление на магазини, в който смисъл са показанията на всички разпитани в хода на производството свидетели, близки до страните. Самият факт, че ответникът е имал отворени три магазина в различни населени места, обосновава извода, че те са генерирали приходи, което обуславя и възможността за натрупване на спестявания за закупуване на жилище, каквито данни се извличат от показанията на Л. Е.. Включително братът на ответника потвърждава, че и ищцата е работила в магазина, което от своя страна също обуславя вероятността от заделени парични средства. По тези съображения съдът е приел, че процесният апартамент е придобит от страните изцяло в режим на съпружеска имуществена общност, като след прекратяването на брака дяловете им са равни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. За задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован; За начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите съвкупно с целия доказателствен материал по делото; 2. Следва ли съдът да посочи защо възприема за достоверно казаното от една група свидетели и да посочи кои доказателства подкрепят казаното от тези свидетели; Необходимо ли е съдът да изложи съображения за обективността на свидетелите и на двете спорещи страни в хипотезата на чл. 172 ГПК; Може ли съдът да преиначава свидетелските показания, или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други или друга част относно релевантни за спора факти; 3. Длъжен ли е въззивният съд да прецени и изложи мотиви във връзка със заинтересоваността на свидетелите; Когато приема заинтересованост на някой от разпитаните по делото свидетели, следва ли съдът да конкретизира тази заинтересованост в мотивите на решението си, да обсъди техните показания и да обоснове, защо не им дава вяра; 4. Кои са предпоставките за уважаване на иска по чл. 23 СК съответно доказването на кои факти е в тежест на ищеца по установнтелния иск за трансформация на лично имущество; 5. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, а също и доводите на страните, които имат значение за решението по делото, както и да спазва логическите, опитните и научните правила; 6. Ако дарението е обичайно, има ли то характер на дарение и взема ли се предвид като предпоставка за реализиране на искане за пълна или частична трансформация; 7. Дали следва да се приемат за доказани факти, за които съдът е указал на страната, която ги твърди, че следва да бъдат установени, но те останат недоказани в процеса, и следва ли страната да понесе неблагоприятните последици от недоказването и съдът е длъжен да приеме, че правните последици на тези факти не са се осъществили; 8. За дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства - писмени и гласни, след обсъждане доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора; 9. За да се уважи иск за трансформация на лично имущество, възможно ли е пълното доказване да се постигне не само чрез пряко, но и чрез косвено доказване. Ответната страна по жалбата М. З. Е. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси /№№ 1, 2, 3, 5 и 8/, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора, според която при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Както е прието в посочената от касатора практика на ВКС, съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания, като съдът се е позовал на тези, които са подкрепени и от събраните по делото писмени доказателства. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения във връзка с преценката на достоверността на гласните доказателства (чл. 172 ГПК), като в допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично излагане на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Доводите на касатора за неправилност на формираните изводи не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК. Четвъртият поставен въпрос също не обуславя допускането на касационно обжалване на въззивното решение доколкото същият е общотеоретично формулиран според доводите на касатора, че част от средствата за закупуване на процесния имот са придобити по дарение от неговите родителите, което не е прието за установено от въззивната инстанция. Шестият въпрос се отнася до един съпътстващ, а не решаващ мотив на съда, респ. няма обуславящо изхода на спора значение, нито по отношение на него е налице визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Следващият въпрос е поставен във връзка с довода на касатора, че по делото не е доказано ищцата да е имала спестявания, респ. за техния размер, поради което и този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, тъй като според практиката на ВКС обстоятелството, че имотът е закупен частично с негови лични средства е следвало да бъде установено от него. Последният въпрос е твърде общо формулиран, за да може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, като по отношение на него следва да се отбележи, че според практиката на ВКС (решение № 154 от 26.10.2015 г. по гр. д. № 1425/2015 г., I г. о. и др.) релевантният за спора факт подлежи на пълно доказване от страната, която носи доказателствената тежест, което може да се проведе успешно и чрез установяването на косвени факти, които следва да са свързани в такава система, която да изключи всяка вероятност, но да създаде сигурност, че релевантният факт се е осъществил. В случая въззивният съд е приел, че не е налице поредица от косвени доказателства, които сочат на категоричен извод, че е налице частична трансформация на лично имущество, поради което на ответника да бъде определена по-голяма квота от процесния имот. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответната страна по касация направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 600 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 306,78 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,