Определение № 118 от 22.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4075/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 260206/9.09.2020 г., подадена от М. М. М. и З. Р. М., чрез адвокат В. К., срещу решение № 101 от 27.07.2020 г. по гр. д. № 64/2020 г. на Окръжен съд – Разград, с което е отменено решение № 351 от 23.12.2019 г. по гр. д. № 49/2019 г. на Районен съд – Исперих, като вместо това е постановено друго, с което въззивният съд е признал за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на М. М. М. и З. Р. М., че Р. К. Я. и Д. М. Я. са собственици на поземлен имот, с начин на трайно ползване - дворно място, находящо се в строителните граници на [населено място], обл. Р., с административен адрес: [улица], представляващо УПИ * в кв. 22, с площ от 971 кв. м, образувано от имот пл. № * и придаваемо място № 212 от имот пл. № *, с площ от 100 кв. м - неуредено, по ЗРП на селото, одобрен със заповед № 242/3.12.1987 г. на кмета на община Исперих отреден за жилищно застрояване, при граници и съседи: УПИ * от кв. 0, УПИ * от кв. 22, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, последните от кв. 22, и поземлен имот, с начин на трайно ползване - дворно място, находящо се в строителните граници на [населено място], обл. Р., с административен адрес: [улица], представляващо УПИ * в кв. 22, с площ от 872 кв. м, образувано от имот пл. № *, придаваемо място № 211 от имот пл. № *, с площ от 9 кв. м - неуредено и придаваемо място № 210 от имот пл. № *, с площ от 101 кв. м - неуредено, по ЗРП на селото, отреден за жилищно застрояване, при граници и съседи: УПИ * от кв. 0, УПИ *, УПИ *и УПИ * последните от кв. 22, ведно с построените в същия имот: 1. Гараж, с декларирана застроена площ от 9 кв. м; 2. Едноетажна жилищна сграда, с декларирана застроена площ от 64 кв. м, с прилежащо към нея избено помещение, с декларирана застроена площ от 16 кв. м; осъдил е М. М. М. и З. Р. М. да отстъпят собствеността и предадат на Р. К. Я. и Д. М. Я. владението върху гореописаните недвижими имоти; отхвърлил е като неоснователен и недоказан иска по чл. 124 ГПК, предявен от М. М. М. и З. Р. М. срещу Р. К. Я. и Д. М. Я., за установяване правото им на собственост върху същите имоти; отхвърлил е искането на М. М. М. и З. Р. М. по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения по обстоятелствена проверка нотариален акт № 111/5.09.2018 г. по нот. д. № 475/2018 г. по описа на нотариус Пл. А..

Въззивният съд е посочил в решението си, че делото пред първоинстанционния съд е образувано по следните искове: 1. Иск по чл. 124, ал. 1 ГПК - за установяване на обстоятелството, че ищците М. М. М. и З. Р. М. са собственици на възмездно придобити през 1992 г. недвижими имоти, индивидуализирани като: поземлен имот, с начин на трайно ползване - дворно място, с площ от 971 кв. м, находящо се в строителните граници на [населено място], обл. Р., с административен адрес: [улица], представляващо УПИ * в кв. 22, отреден за жилищно застрояване, при граници и съседи: УПИ * от кв. 0, УПИ * от кв. 22, УПИ * УПИ *, УПИ * и УПИ *, последните от кв. 22 по плана на селото, и поземлен имот, с начин на трайно ползване - дворно място, с площ от 872 кв. м, и построените в него едноетажна жилищна сграда, с декларирана застроена площ от 64 кв. м, с прилежащо към нея избено помещение, с декларирана застроена площ от 16 кв. м и гараж, с декларирана застроена площ от 9 кв. м, находящ се в строителните граници на [населено място], обл. Р., с административен адрес: [улица], представляващо УПИ * в кв. 22, по плана на [населено място]; 2. Иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издаден по обстоятелствена проверка констативен нотариален акт № 111/5.09.2018 г. по нот. д. № 475/2018 г. по описа на нотариус Пл. А., легитимиращ ответниците Р. К. Я. и Д. М. Я. като собственици на описаните по-горе имоти по давностно владение.

Визирал е, че интереса си от така заявената защита ищците са обосновали с наличието на документ, доказващ правото им на изключителни собственици на процесните имоти по договор за покупко-продажба, сключен в изискуемата се за валидността на сделката нотариална форма на 22.04.1992 г. с трети за делото лица, както и с факта на предприети от ответниците действия по оспорване правото им на собственост върху имотите с издадения им в производство по обстоятелствена проверка констативен нотариален акт за собственост.

С отговора по чл. 131 ГПК Р. К. Я. и Д. М. Я. са оспорили предявените срещу тях искове, твърдейки придобиване на спорните имоти на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, започнала да тече от датата на упълномощаването им на 6.06.1995 г. до 31.12.2018 г., когато М. М. и З. М. предприели неправомерни действия по отстраняването им от имота и се настанили в същия. Ведно с отговора, по реда и в срока на чл. 211 ГПК, ответниците са предявили насрещен ревандикационен иск за имотите.

Окръжен съд – Разград е приел за установено следното:

От нотариален акт № 96/22.06.1992 г. по нот. д. № 151/1992 г. е видно, че на посочената дата М. и З. М. са придобили чрез покупко-продажба, в режим на семейна имуществена общност, спорните недвижими имоти.

В обстоятелствената част на исковата си молба М. и З. М. са заявили, че през 1994 г. са напуснали страната и са установили местоживеенето си в Република Турция, където закупили двор и започнали да строят къща. Трябвали им средства, затова решили да продадат процесните имоти. За целта снабдили Р. Я. с пълномощно, делегиращо му правото да продаде имотите от тяхно име.

От представеното по делото пълномощно, нотариално удостоверено от турските власти на 6.06.1995 г., се установява волеизявлението на М. и З. М. по упълномощаване на Р. Я. с правото от тяхно име и за тяхна сметка, когато поиска, на когото пожелае и на каквато стойност той намери за добре, да извърши покупко-продажба на собствения им недвижим имот, индивидуализиран в пълномощното като: едноетажна къща с дворно място и градина, намиращи се в границите на [населено място], на [улица]. В правомощие на пълномощника Я. е предоставено снабдяването с всички необходими за сделката документи, включително и разрешение от МФ, както и да получи сумата от извършената продажба; да състави и подпише от тяхно име договора за продажбата; да заплати вместо тях дължимите данъци и разходи. В пълномощното не е предвидена възможност упълномощеният да договаря сам със себе си.

По делото не се твърди и не се доказва оттегляне или друг от визираните в чл. 41 ЗЗД способи за прекратяване на пълномощията. Съгласно изложеното в исковата им молба, М. и З. М. поддържали интереса си от резултата по упълномощителната сделка периодично, в продължение на 2-3 години, като получавали отговори от ответниците за липса на купувачи или че явилите се такива не били съгласни с цената.

В исковата си молба М. и З. М. заявяват, също така, че с тяхно съгласие и във време, относимо към датата на издаване на цитираното по-горе пълномощно, Р. и Д. Я. започнали да ползват къщата и двора за отглеждане и сушене на тютюн. Съобщават за периодични завръщания в България, при които твърдят засвидетелстван интерес към имота, както и съгласието си за ползването му от ответниците - лично или чрез трети, допускани в обитание на имота лица. При идването си през 2016 г. уведомили Р. Я. и Д. Я., че имат намерение трайно да се завърнат в страната и да заживеят в имота. Били помолени от последните да изчакат още две години, докато те активно се занимават с отглеждането на тютюн. През м. август 2018 г., в отсъствие на ответниците Я., М. и З. М. влезли в имота, започнали да го почистват и подготвят за ремонт. На тавана и в гаража намерили оставените от Я. низи с тютюн. На 11.09.2018 г. заминали за Турция. През м. януари 2019 г. се завърнали и нанесли в имота. Тогава установили, че ответниците били изнесли тютюна си, както и че на 5.09.2018 г. са се снабдили с нотариален акт за собственост на процесните имоти по давност.

Въззивният съд е кредитирал като важно доказателствено средство направеното от М. и З. М. изявление, че насрещните страни са във фактическа власт на имотите от 1995 г., тъй като това изявление съдържа неизгодни за ищците факти, релевантни за спорното право, и има характер на признание. Освен това, по този въпрос е налице съвпадане с фактическите твърдения на Р. Я. и Д. Я..

Окръжен съд – Разград е посочил, че в отговора си по чл. 131 ГПК Я. също са заявили, че са във фактическа власт на имотите от м. юни 1995 г., т. е. от датата на упълномощителната сделка, но като основание на установената върху имотите фактическа власт са се позовали на неформално сключен с М. и З. М. договор за покупко-продажба на имотите. Твърдят възмездно придобиване на имотите срещу договорената и заплатена на два транша цена, съответно, 400 000 лв. (стари) през м. септември 1994 г. и 900 щ. д. през пролетта на 1995 г. През следващия период, продължил над 20 години, сочат, че са осъществявали фактическата власт върху имотите трайно, непрекъснато и необезпокоявано по начин, демонстриращ намерението им за владеене на същите като собствени - обработвали градината, отглеждали зеленчуци и тютюн, съхранявали тютюн за сушене, изграждали съоръжения за съхраняването на тютюна (шатри), давали го за живеене на трети лица, заплащали всички данъци, такси и консумативи, като прехвърлили партидите за тяхното електроснабдяване и водоснабдяване на свое име. Твърдят, че през тези години М. и З. М. са идвали в селото, но не са заявявали претенции и интерес към имотите, както и че никога не са възразявали срещу предприетите от Я. действия върху имотите. Поставили единствено въпроса да си ги закупят обратно, на което ответниците отговорили, че това не може да стане до 2023 г., предвид отглеждането на тютюна. Твърдят, че през м. януари 2019 г. М. влезли и се установили в имотите неправомерно.

Въз основа на така изложеното въззивният съд е заключил, че от м. юни 1995 г. до есента на 2018 г. Р. Я. и Д. Я. са били във фактическа власт на имотите.

Приел е, че спорът по делото е съсредоточен върху въпросите: придобити ли са имотите от Р. Я. и Д. Я. по давност и към кой момент; законно ли е основанието, на което понастоящем М. М. и З. М. се намират в имота.

Окръжен съд – Разград е изложил съображения, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт, тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Именно такъв, според въззивния съд, е настоящият случай.

Окръжен съд – Разград е визирал, че по делото са разпитани две групи свидетели.

В показанията си свидетелите на М. и З. М. твърдят следното: Н. Н.: „З. остави къщата на Д. да я наглежда. Със З. се уговориха да живеят там и да гледат къщата. След това Д. пусна квартиранти. Тя лично вземаше наем, първо... – 40 лв., после го вдигна на 60 лв. З. не е казвала да знае за тези квартиранти. ...Р. и Д. от 2007 г. започнаха да гледат тютюн в къщата, правиха на празното място лехи. ...Направиха и шатри, и там сушаха тютюн. И вътре в къщата имаше низи тютюн. Аз съм ходила вътре и видях как Д. навсякъде е направила дупки да суши низи, даже и на тавана. В една стая живееха квартиранти. До 2018 г. живя квартирантът в къщата, там почина. Не знам Д. и Р. да са давали пари на З. и М.... З. пет години след заминаването им Турция не се е връщала. З. започна да се връща редовно в България, но в къщата не можа да влезе, защото имаше навързани низи с тютюн и в едната стая имаше квартирант. З. отсядаше в [населено място] при майка си… Сега З. живее в къщата, изчисти градината, развали шатрите... От Нова година (2018/2019) З. и мъжът й редовно идват.“; С. М.: „Дадоха пълномощно на Р. да продадат къщата. Имало клиенти, но Р. и Д. не са договаряли с тях, защото искали тази къща да остане за тях безплатно... Пуснали квартиранти, без да знае сестра ми и прибирали наема от квартирантите... Р. и Д. никакви пари не са давали на сестра ми. Тази година З. и М. решиха да се върнат да живеят в България... През лятото беше, миналата година - подредиха къщата, за да живеят, ремонт правиха, купиха някои работи, купиха мрежа за ограда, мазаха, почистиха.“; Ф. Р.: „Аз не живея в Лъвино. Не поддържам връзка с хора от Лъвино. Чувала съм от другите, че Д. и Р. сеели тютюн вътре в имота. В къщата дали са живели не знам, но градината работиха... Кой ги е пуснал, не знам. Колко време са работили градината, също не знам. Къщата беше хубава, сега казват нищо не е останало... Повече от пет-шест месеца, откакто се върнаха З. и Р.… Направиха ремонт, изчистиха. Две-три години не съм ходила в [населено място].“.

Свидетелите на Я. заявяват следното: А. Ф., племенница на Д. Я.: „Леля ми работи тютюн. ...Те направиха ремонт, стегнаха оградата, изсъхналите дървета отсякоха, изчистиха и го стопанисваха… Освежиха стаите, стегнаха оградата, платиха тока.... Имаше боб, лехи за тютюн, картофи и др. Зеленчуци сяха от 1995 до 2018 г. Всяка година е работен имотът. В къщата те всяка зима след 1995 г. живяха, понеже там правеха тютюн... хем пазят къщата, хем продукцията… Пуснали един самотен дядо да живее в къщата… В празния парцел имаше две големи шатри. ...Низите ги закачаха в къщата, складираха ги... З. след 1995 г. всяка година идваше на гости..., срещаха се, нямаше претенции, въобще не е ходила да види къщата, не я е гледала. В началото на 2019 г. З. и М. се появяват и влизат в къщата, без да питат Д. и Р. ...изхвърлят им багажа навън. От леля чух, че разбили вратите и са влезли… Оттогава мисля живеят в този имот...“; Зв. А.: „След 1995 г. Д. и Р. ползвали тези имоти... По едно време живяха в този имот, ремонт правиха. Мазаха горе стаите. В празния парцел сееха зеленчуци, боб, картофи, разсад правеха. Тютюн гледаха... шатри имаха, вътре в къщата държаха низи тютюн… Къщата има две стаи и един салон… Един дядо живееше в този имот, бай М. се казваше... Преди две-три години той почина в тази къща, до смъртта си той там живя... В едната стая горе живее дядото, а Р. и Д. живееха в мазата... З. нямаше никакви претенции към Д.... В началото на тази година (2019) научихме, че З. и М. искали да влязат в къщата... В момента са изхвърлили всичко, каквото са имали Д. и Р. вътре… направили ремонт, мазилка и сега живеят там.“; И. М.: „Знам, че Р. и Д. имат два имота в Л., единия от бащата на Р., а другия са го купили от М. и З.. Д. и Р. си работят този парцел. Тютюн отглеждат там повече. Има шатри, оставят го да съхне там, на зима пак правят низи. Д. и Р. поддържат къщата, те стоят вътре. Даже последно едно старче почина там. Оставиха го там да има човек. З. и М. се връщат всяко лято. З. питала Д.... дали няма да й я продаде къщата обратно. Когато З. се е връщала, не сме чували да е имала претенции за този имот. Сега там живеят З. и М., през февруари - март разбрах, че се настанили в тази къща.“.

Окръжен съд – Разград е намерил, че внимателният прочит на гласните доказателства сочи, че в действителност няма две групи противоречиви свидетелски показания. От анализа на последните е приел, че за времето от лятото на 1995 г., когато са влезли във фактическа власт на имотите, до есента на 2018 г. Р. Я. и Д. Я. пред всички са се държали като техни собственици. Демонстрирали са, че нямат намерение да ги продават, обработвали са ги, ползвали са ги, включително и чрез трети лица, от които са събирали наем, без да възмездяват собствениците им. Видимо за съселяните си, както и за периодично връщащите се в България ищци, са монтирали в имота съоръжения, подновили са ограда, извършвали са ремонти. Самите ищци, в депозираната от тях искова молба, са признали, че са влезли в имотите в отсъствие на ответниците и въпреки техния отказ да ги освободят и върнат. По показания на ангажираните от тях свидетели, те са предприели самоуправни действия по демонтиране на шатрите, изградени в имота от Р. и Д. Я.. Последните са заплащали, считано от 2006 г., дължимите за имотите данъци; в периода 2014-2018 г. са предприели действия по прехвърляне на абонатните партиди за доставяните ел. енергия и ВиК услуги на тяхно име. На 5.09.2018 г. Я. са инициирали производство по обстоятелствена проверка и са се снабдили с приложения по делото нотариален акт № 111/5.09.2018 г. по нот. д. № 475/2018 г. на нотариус Пл. А., признаващ ги за собственици на имота на основание изтекла придобивна давност. Снабдяването с констативния нотариален акт е било предприето непосредствено след като ищците влезли в имотите без тяхно съгласие и преди изтичане на визирания в чл. 81 ЗС срок.

Окръжен съд – Разград е изложил, че разпоредбата на чл. 68 ЗС определя владението като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Приел е, че установените по делото действия на осъществяваната от Р. Я. и Д. Я. фактическа власт, изразяващи се в снабдяване с констативен нотариален акт по давност през 2018 г., ползването на имотите само за себе си, включително и чрез отдаване под наем и получаване на наемите, обективират намерението им (анимуса) за своене. В случая става дума за недобросъвестно владение, като същото е продължило явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години, през което време Я. са манифестирали намерението си за своене спрямо действителните собственици на имотите, които до 6.06.2005 г. - датата на изтеклата придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, не са се противопоставяли по начин, обезпокояващ установеното владение върху имотите. Съдът се е позовал на нормата на чл. 69 ЗС, установяваща оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя до доказване на противното, като е направил извод, че тази презумпция не е била оборена по делото. Ето защо, въззивният съд е приел, че към датата на предявения от тях иск по чл. 124 ГПК, М. М. и З. М. са били изгубили правото на собственост върху имотите, предвид оригинерното им придобиване от Р. Я. и Д. Я., което обуславя отхвърляне на предявения с исковата молба установителен иск за собственост и уважаване на насрещната ревандикационна претенция.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за нищожно, неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. М. и З. М. са позовали на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви към решението си, в които да обсъди исканията и възраженията на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото, във връзка с възраженията и доводите на страните;

2. От кой момент фактическата власт, която пълномощникът упражнява по отношение на имот на основание издадено пълномощно от собственика, се превръща във владение, годно да го направи собственик на този имот.

Във връзка с първия въпрос жалбоподателите сочат, че въззивният съд не е обсъдил представеното пълномощно от 6.06.1995 г., съгласно което всички действия, които упълномощеният е могъл да извършва, са за сметка на упълномощителите, като същият е нямал право да договаря сам със себе си. Заявяват, че по този въпрос Окръжен съд – Разград е действал в противоречие с приетото в: решение № 149/3.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 27/2.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и др.

По отношение на втория въпрос жалбоподателите твърдят, като отново се позовават на даденото от тях пълномощно от 6.06.1995 г., че осъществяваната фактическа власт върху имотите от страна на Р. Я. и Д. Я. не е владение, годно да ги направи собственици, а е държане, установено на основание полученото пълномощно, което освен клаузи за разпореждане, дава право на осъществяване на действия по управление на имотите. Затова в хода на делото ответниците Я. е следвало да докажат промяната в отношението си към имотите – че са започнали да ги владеят за себе си. М. М. и З. М. считат, че такива доказателства не са налице по делото, както и доказателства промяната да е била манифестирана ясно и недвусмислено и да е достигнала до знанието на ищците. Позовават се на съдебната практика, съгласно която, за да може държателят на един имот да стане негов владелец с едностранни действия, е необходимо той да е предприел такива активни действия, които по смисъл и съдържание да отричат правата на собственика, и да престане да държи вещта за него, а да започне да я държи за себе си. Наред с това е необходимо действията на държателя да са достигнали до знанието на собственика, като това ново отношение към вещта следва да бъде ясно, недвусмислено и категорично манифестирано (решение № 1300/9.12.2008 г. по гр. д. № 5861/2007 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 1154/3.10.2008 г. по гр. д. № 5078/2007 г. на ВКС, V г. о.). Като не е отчел горните обстоятелства, жалбоподателите намират, че съдът, не само че е действал в противоречие с практиката на ВКС, но е и постановил едно очевидно неправилно решение (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК).

От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Действително, съгласно нормите на ГПК и формираната трайна съдебна практика, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В конкретния казус Окръжен съд – Разград е действал съобразно разпоредбите на ГПК и съдебната практика. Същият е обсъдил представеното пълномощно, като изрично е визирал и какви правомощия са били дадени с него на Р. Я.. Доколкото с пълномощното не е предоставено правото на пълномощника да упражнява фактическа власт върху имота (да го ползва), съдът е заключил, че Я. са установили фактическа власт върху спорните имоти при липса на правно основание, поради което е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и не е необходимо да бъде демонстрирана спрямо собственика промяна в намерението за своене. Т.е. от самото начало е налице владение, а не държане от страна на ответниците по установителния иск за собственост. Същевременно аргументирано Окръжен съд – Разград е заключил, въз основа на събрания доказателствен материал, че Р. Я. и Д. Я. са упражнявали явно за всички, включително за периодично връщащите се в България М. М. и З. М., владение. Същото е продължило необезпокоявано и непрекъснато за период, по-дълъг от 10 години, през който ответниците по касационната жалба са демонстрирали поведение на собственици. С оглед тези изводи на въззивния съд, за изхода на спора е и без значение на какво основание е била установена първоначалната фактическа власт от страна на Я..

Предвид горното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка с първия от въпросите в изложението.

Вторият въпрос от изложението, така както е формулиран, не съответства на фактическата обстановка по делото и на приетото от въззивния съд, поради което е правно ирелевантен. В случая Р. Я. и съпругата му не са започнали да ползват имота въз основа на правата, дадени им с процесното пълномощно, доколкото с последното същите са били оторизирани да извършват други правни действия.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба не са направили искане за присъждане на разноски пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,