Определение № 205 от 16.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4196/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Е. Н. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Л. П. от АК – Велико Търново, срещу решението с № Р-62 от 7.05.2021 год. по въззивно гр. д. № 183/2020 год. на Окръжен съд – Велико Търново, с което

• е потвърдено решение № 80 от 8.04.2019 год. по гр. д. № 1114/2018 год. по описа на Районен съд – Горна Оряховица в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Е. Н. срещу Д. Ц. К. иск по чл. 21, ал. 4, т. 1 СК за установяване липсата ѝ на принос в придобиването на право на собственост върху процесните, придобити по време на брака им недвижими имоти и движими вещи, предмет на иска, и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът е осъден да заплати на ответницата разноски в размер на 500 лв. и

• е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Е. Н. срещу Д. Ц. К., при условията на евентуалност иск по чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял на касатора, ищец в размер на 9/10 ид. ч. от придобитото по време на брака на страните имущество и в частта, с която са присъдени разноски на ответницата за горницата над 500 лв. до присъдените 800 лв., като производството по делото в тази му част е прекратено поради процесуална недопустимост на иска по чл. 29, ал. 3 СК поради предявяването му извън срока по чл. 31 СК и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК са присъдени разноски на ответницата в размер на 300 лв.

В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение в частта по иска по чл. 21, ал. 4 СК поради допуснати съществени процесуални нарушения по допускане и преценка на свидетелските показания, както и необоснованост на направения въз основа на тях извод за неоснователност на предявения иск. Касаторът счита, че въз основа на събраните доказателства за изключителен негов принос в придобиването на недвижимите имоти е следвало да се направи извод за основателност на иска поне за тези обекти. Счита за неправилен и извода на въззивния съд за просрочие на иска за определяне на по-голям дял от общото имущество, с оглед данните по делото за влизане в сила на решението за прекратяване на брака на 6.06.2017 год., считано от която дата тече срокът по чл. 31 СК. Неправилността на този извод е толкова съществена, че може да се констатира без необходимост от анализ и съпоставяне на съображения, което обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Отделно от това счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси, свързани с разпита на свидетелите на ответницата: 1. „При липса /незаявяване/ на конкретни ответни възражения в защита срещу главния иск по чл. 21, ал. 4, т. 1 СК, но в същото време бланкетното му оспорване като неоснователен, представлява ли това основание за допускане на свидетелски показания на ответницата?“; 2. „Допустимо ли е свидетелски показания, поискани от ответницата за установяване на факти и обстоятелства по предявен с отговора на исковата молба иск за делба и неконкретизирани, да бъдат допуснати за установяване на незаявени по главния иск факти и обстоятелства?“; 3. „Заплащането на сумата 50 000 лв. при покупката на жилището и погасяването на заема само от единия съпруг установява ли трансформация на негово лично имущество при придобиване на недвижимия имот по време на брака?“ – с позоваване на противоречие с практиката на ВКС, конкретно решаването на последния въпрос противоречи на ТР № 5/2013 год., т. 4 на ОСГТК на ВКС.

В изложението се поставят и процесуалноправни въпроси, свързани с датата на влизане в сила на решението за прекратяване на брака – при различие в датата на решението и датата на обявяването му в регистъра „кой е началният момент на влизане в сила на решението“, с довод за противоречие в произнасянето на съда с ТР № 1/2012 год. на ОСГТК на ВКС, както и с „трайно непротиворечивата практика на ВКС“- определение № 570 по т. д. № 524/2020 год. на ВКС. Поставен е и въпросът „Възможно ли е да се приеме за влязло в законна сила съдебно решение, което не е постъпило в деловодството на съда, не е обявено в срочната книга на съда, както и не е изпълнено императивното изискване на чл. 235, ал. 5, изр. 2 ГПК“. Касаторът поддържа и евентуално становище за значението на тези въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото при приемане за неотносима сочената съдебна практика, тъй като в същата не е даден категоричен отговор на същите, обосновавайки наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответницата Д. Ц. К., чрез пълномощника й адв. П. П. от АК – Велико Търново, оспорва касационната жалба в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като излага съображения за липса на посочените основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, респ. оспорва жалбата по същество. Претендира присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 21, ал. 4 ГПК въззивният съд приел, че страните са бивши съпрузи, сключили брак на 15.10.2004 год., който е прекратен със съдебно решение от 22.03.2016 по гр. д. № 1142/2015 год. на Горнооряховския районен съд, влязло в сила с потвърждаването му в тази част с въззивното решение от 21.04.2017 год. по гр. д. № 449/2016 год. на Великотърновския окръжен съд, съгласно чл. 296, т. 1, вр. с чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК. Установено е, че и двата недвижими имота – дворно място в [населено място], застроено с жилищна сграда и апартамент в гр. Г. О., са придобити на възмездно основание по време на брака на страните, като купувач по сделките е ищецът. Въз основа на представените писмени доказателства и заключение на приетата експертиза се установява, че цената на придобития апартамент е платена от банкови сметки на името на ищеца, като включва освен лични средства и заемни средства по отпуснат банков кредит, съдлъжник по който е и ответницата.

Въз основа на събраните по делото многобройни писмени доказателства съдът е приел за установено, че и двете страни са работили по трудово правоотношение, като не е било и спорно, че получаваните от ищеца доходи са по-големи от тези на ответницата. Ищецът е плащал разноски по издръжката на семейството, като такси за ел. енергия, данъци, детска градина, почивки, както и закупувал редица движими вещи. Ищецът е погасил отпуснатия банков кредит, като впоследствие ответницата е правила вноски в негова полза, но въпреки това участието на ищеца в погасяването му е неколкократно по-голямо от това на ответницата.

Въззивният съд посочил, че съгласно чл. 21, ал. 1 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо на чие име са придобити. Позовал се е на установената в чл. 21, ал. 3 СК презумпция, че съвместният принос се предполага до доказване на противното, както и на чл. 21, ал. 2 СК относно формите на съвместния принос. Оборването на установената в закона презумпция за съвместен принос се осъществява само по съдебен ред чрез предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 21, ал. 4, т. 1, предл. 2 СК, при който предмет на доказване е пълната липса на принос от страна на единия съпруг. Не е достатъчно установяването на значителен превес на приноса на единия пред този на другия – това не изключва съвместния принос, тъй като законът не изисква равен такъв от страна на двамата съпрузи.

В настоящия случай съдът приел, че твърдението на ищеца за липса на принос от страна на ответницата в придобиването по време на брака им на процесните недвижими имоти и движими вещи не се подкрепя и се опровергава от събраните по делото доказателства, в частност гласните такива чрез показанията на разпитаните свидетели на ответницата, установяващи косвения й принос в придобиването им чрез полаганите от нея грижи за децата и работа в домакинството, който не е незначителен, доколкото законът в чл. 21, ал. 2 СК не дава приоритет на някоя от формите, в които може да бъде изразен приносът на единия съпруг.

Въз основа на събраните писмени доказателства съдът приел още, че ищецът има пряк материален принос чрез влагане на парични средства в придобиването на недвижимите имоти и описаните движими вещи. Установено е и отпускането на банков кредит за тези нужди на семейството, длъжник по който са и двамата съпрузи, съгласно чл. 32, ал. 2 СК. Без значение за вещните права е обслужването на заема от страна само на единия съпруг, както и погасяването му изцяло от него, тъй като това касае облигационните отношения между солидарните длъжници, но не и придобиването на имуществото в съпружеска имуществена общност с оглед установения характер на вложените в него средства. Поради това и твърдението за липса на принос от страна на ответницата е неоснователно, като съдът се е позовал и на показанията на ангажираните от ответницата свидетели А. и Р. за полагани от ответницата грижи за децата и труд в домакинството като форми на изразяване приноса й по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК. За неоснователно е прието оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение при допускане на горните свидетели, с оглед направеното в срока по чл. 131, ал. 3 ГПК искане за това. Независимо от липса на заявени конкретни възражения по предявения иск за липса на съвместен принос, с оспорването му ответницата е поддържала обратното становище на това на ищеца, за което е и поискала допускане на гласни доказателства. Не е констатирано и противоречие в техните показания, както и с тези на другата група свидетели, относно полаганите грижи за децата.

Съдът е приел за неотносимо към предмета на предявения отрицателен установителен иск по чл. 21, ал. 4 СК наличието на трансформация на лично имущество на ищеца в придобиването на имотите, тъй като последното не означава липса на принос на другия съпруг. Касае се за две различни основания за възникване на лична собственост, които не се припокриват и не следва да се смесват.

С оглед на изложените съображения и направените от въззивния съд фактически констатации за полагани и от двете страни грижи за благополучието на семейството и децата, съобразно възможностите им, имущество и доходи, съгласно чл. 17 СК, същият е заключил, че в случая не може да се направи извод за пълна липса на принос на ответницата в придобиването на процесното имущество, поради което предявеният главен иск по чл. 21, ал. 4 СК е неоснователен, като потвърдил в тази му част обжалваното решение.

Изводът на решаващия съд за неоснователност на предявения иск за липса на съвместен принос на ответницата е обоснован от съображенията за наличието на доказателства за такъв, изразяващ се в полаганите от ответницата по време на брака грижи за децата, работа в домакинството, както и във влагане на получените заемни средства в закупуването на апартамента по време на брака. Установените по делото факти за проявните форми на приноса на ответницата в придобиването по време на брака на страните имоти и вещи изключва основателността на предявения срещу нея отрицателен иск по чл. 21, ал. 4 СК.

Поставените от касатора в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с разпита на свидетелите на ответницата / т. 1 и т. 2/, макар и да са обуславящи за направения извод за принос на ответницата, не могат да обосноват наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като предмет на касационна проверка е въззивното решение, а не първоинстанционното. Формулирайки горните въпроси, всъщност касаторът се позовава на допуснати процесуални нарушения пред първоинстанционния съд, които е релевирал в подадената въззивна жалба със съображения за преценка на събраните свидетелски показания съобразно поддържаната от него теза. В хода на въззивното производство не е поискал събиране на доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК с оглед отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, поради което и поддържането отново на същите доводи относно допускането на свидетелите на ответницата по своята същност представлява оплакване за неправилност на извода на въззивния съд. Освен това, същият е обоснован и въз основа на събраните по делото писмени доказателства, както и на приетото заключение относно платената цена на апартамента, поради което и поставените процесуалноправни въпроси относно допускане на свидетелските показания не могат да обосноват релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – освен липсата на общата предпоставка, липсват и допълнителните такива - противоречива съдебна практика не се сочи, нито се обосновава значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /доколкото последното е поддържано с оглед съдържанието на изложението/.

Поставеният въпрос № 3 „Заплащането на сумата 50 000 лв. при покупката на жилището и погасяването на заема само от единия съпруг установява ли трансформация на негово лично имущество при придобиване на недвижимия имот по време на брака?“ не е обуславящ извода по предявения иск по чл. 21, ал.4 СК, при който предмет на спора е липсата на съвместен принос от единия съпруг. Искът за преобразуване на лично имущество по чл. 23 СК е различен, както правилно е посочил въззивният съд, и такъв не е предявен от касаторът. Поради неотносимостта на въпроса за трансформация на платената от него сума, както и относно погасяването на заема, сочената съдебна практика не е относима. В т. 4 на ТР № 5/2013 год. на ОСГТК на ВКС е разгледан въпрос относно възможността да се установява трансформация на лично имущество при придобиване на недвижим имот по време на брака от двамата съпрузи, но както се посочи такъв въпрос в случая не се поставя. Относно погасяването на заема, усвоен за заплащане на част от цената на апартамента, въззивният съд е изложил съображения за неотносимостта на този факт към придобиването на имота в съпружеска имуществена общност с оглед съвместния принос на съпрузите, които отговарят солидарно за дълга - чл. 32, ал. 2 СК. Породените от неравното участие в погасяването на заема облигационни отношения между тях не са предмет на обсъждане при придобиването на вещното право върху имота.

Недоволството от този извод, намерило израз в поставения от касатора въпрос, не може да обоснове правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постановеното решение е съобразено с определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита. Същото е валидно като постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на въззивния съд, постановено е в писмена форма, подписано е от съдиите, участващи в разглеждане на делото и съдържа ясно, пълно и точно волята на съда, изразена в мотивите и диспозитива на съдебния акт. С оглед съображенията на касатора за неправилност на извода на въззивния съд за просрочие на евентуално предявения иск за определяне на по-голям дял от общото имущество, при данните по делото за влизане в сила на решението за прекратяване на брака на 6.06.2017 год., считано от която дата тече срокът по чл. 31 СК, е релевирано основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 СК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в тази му част.

И това основание не е налице, поради следните съображения:

Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е налице, когато е допуснато видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без да е необходимо да се анализират събраните доказателства и да се излагат съответни съображения. Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието му при самия му прочит. Такъв порок в случая не е налице, тъй като от данните по делото се установява, че въззивното решение от 21.04.2017 год. по гр. д. № 449/2016 год. на Великотърновския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прекратен брака между страните като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата, е влязло в сила на същата дата, съгласно чл. 296, т. 1, във вр. чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК.

От данните по делото не се установява твърдението на касатора, че въззивното решение е обявено на по-късна дата – 6.06.2017 год., нито се опровергава съдържанието на решението като официален документ, поради което и ползващ се с материална доказателствена сила относно датата на постановяването му. Освен това, датата на обявяването на решението има значение само по отношение на неговата неоттегляемост, но няма значение за началния момент, от който тече срока на обжалването му /в случая, че то подлежи на обжалване/. Изпращането на съобщение до страната предполага, че решението е обявено, но не установява датата на обявяването му, както неоснователно поддържа касаторът.

Извън горните съображения, въззивното производство по бракоразводното дело между страните е образувано по жалба на А. Н., същият е участвал в него лично и чрез пълномощник, поради което и доводът му, че постановеното в това производство решение е с дата 6.06.2007 год. е недоказан. Това е датата на изпращане на съобщението до страната, тъй като въззивното решение е подлежало частично на касационно обжалване /производството по гр. д. № 3609/2017 год. на ІІІ г. о. на ВКС, в което ищецът отново е жалбоподател срещу това въззивно решение, постановено на 21.04.2017 год./. В частта на решението, която не подлежи на обжалване поради забраната на чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 ГПК, същото е влязло в сила с постановяването му на посочената в него дата.

Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените в тази връзка процесуалноправни въпроси: Възможно ли е да се приеме за влязло в законна сила съдебно решение, което не е постъпило в деловодството на съда, не е обявено в срочната книга на съда, както и не е изпълнено императивното изискване на чл. 235, ал. 5, изр. 2 ГПК? и Когато изписаната дата на изготвяне на съдебното решение предхожда значително датата на обявяване на решението в срочната книга на съда и датата на ред 4 на титулната страница на Приложение № 11 към чл. 2, т. 11 от Наредба № 7/2008 год., кой е началният момент на влизане в сила на неподлежащо на обжалване решение? Въззивният съд не е приел такива факти – нито, че делото не е постъпило в деловодството на съда и не е обявено в срочната книга, нито, че датата на постановяването му значително предхожда датата на обявяването му, както и тази, на която е изпратено съобщението до страната. За да обоснове извода си за процесуална недопустимост на евентуално предявения иск по чл. 29, ал. 3 СК въззивният съд приел, въз основа на данните по делото, че същият е предявен извън срока по чл. 31 СК /на 4.06.2018 год./, считано от прекратяването на брака с влязлото в сила на 21.04.2017 год. съдебно решение, съответно изтекъл на 21.04.2018 год. Поставените от касатора въпроси представляват обосноваване на недоволството му от този извод, но не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по тях съдът не се е произнасял, още по-малко същите да са обосновали изхода по спора. Поради това и представеното определение № 570 от 3.11.2020 год. по т. д. № 524/2020 год. ІІ т. о., освен, че не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е и относимо, както и соченото ТР № 1/2012 год. на ОСГТК на ВКС.

Поради тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи заплащане на направените от ответницата по касационната жалба разноски в размер на 800 лв., съгласно представените договор за правна защита и съдействие и списък.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.,