Определение № 620 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 836/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. О. Д. срещу решение №2/04.01.2024 г. по т.д.№663/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на решение №260243/17.02.2023г. по т.д.№920/19 г. по описа на Софийски градски съд в частта по насрещния иск, касаторът, в качеството му на наследник на О. Д. Д., е осъден на основание чл.145 ТЗ да заплати на „Форс комерс“ООД сумата 128 050 лв., представляваща вреда, за дружеството, причинена му от О. Д., в качеството му на управител на същото,изразяваща се в получени, но неотчетени и невъзстановени на дружеството негови парични средства, ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на постановеното от апелативния съд решение в обжалваната му част, поради недопустимо, с оглед разпоредбите на чл.372 ал.2 ГПК вр. чл.214 ал.1 ГПК, произнасяне на съда по предявен с допълнителната насрещна искова молба нов иск с правно основание чл.145 ТЗ, както и за неговата неправилност, поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Според касатора, съставът на апилативния съд е допуснал съществено процесуално нарушение,като не е извършил собствен анализ и не е изложил собствени и конкретни мотиви за наличието на установените по делото счетоводни нередовности, обсъждайки ги във връзка с направените възражения на страната, нито е отговорил на наведените оплаквания и доводи във въззивната жалба; не е отчел различията в междинния счетоводен баланс и в баланса, изготвен от вещото лице, сочещи на нередовно водено счетоводство и неправилни вписвания в счетоводните книги; не е съобразил наведените от касатора възражения за обективна невъзможност да отчете направените разходи ,поради внезапната смърт на наследодателя му, настъпила на 13.04.2019г.; не е обсъдил установения със свидетелските показания и експертиза факт,че в дружеството няма назначен касиер, като „касова наличност“ са били всички парични средства, държани „в брой“ от двамата съдружници и управители в дружеството; не е отчел признатия от дружеството факт,че към 01.01.2018г. и към 13.04.2019г. няма констатирана касова наличност и/или пълна имуществена проверка на имущественото състояние на дружеството; не е коментирал възражението му,че нито към момента на вземане на решението от 18.04.2018г. за преобразуване на дружеството от ООД в ЕООД, нито към момента на приемане на ГФО за 2018г. е било взето решение за предявяване на иск срещу бившия управител на дружеството О. Д., поради което правото да се търси отговорност за причинените от него вреди не е възникнало в патримониума на преобразуваното дружество.По тези и други, подробно изложени в касационната жалба съображения, се претендира обезсилване, евентуално - отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и прекратяване на производството по предявения срещу касатора насрещен иск, респ. отхвърлянето му с присъждане на направените разноски във всички инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита,че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационен контрол на основанията по чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК – поради неговата недопустимост и очевидната му неправилност, както и при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, тъй като с него съдът се е произнесъл по следните въпроси, от които зависи решаващият извод за формиране на волята му: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими факти, обстоятелства, доказателства, доказателствени средства, искания, твърдения и възражения и да изложи конкретни мотиви по всяко едно от тях за точното прилагане на закона относно отговорността при „управленски деликт?; 2. Процесуално допустимо ли е приемането за разглеждане насрещна искова молба /чл.367 ал.4 ГПК/ и допустимо ли е решението на съда по търговски спор, когато са предявени обективно евентуално съединени искове /3 броя – чл.240 ЗЗД, чл.55 ЗЗД и чл.59 ЗЗД/ и при оспорени факти и оспорени основания на всички евентуално съединени искове /чл.367 ал.1 ГПК/, с допълнителната насрещна искова молба /чл.372 ал.2 ГПК/ се оттегли главният иск /чл.240 ЗЗД/, посочат нови факти и обстоятелства и вместо него се формулират в обстоятелствената част и петитум друг иск и наред с това се предяви нов евентуален иск /чл.145 ТЗ/, различен от първоначално предявените евентуални искове /чл.55 ЗЗД и чл.59 ЗЗД/?; 3. Към кой момент трябва да е налична абсолютната процесуална предпоставка по чл.137 ал.1 т.8 ТЗ за предявяване на иск по чл.145 ТЗ ако решението за реализиране на отговорността е взето: 3.1 след предявяване на исковата молба /в хода на съдебния процес/ и може ли това последващо решение да „санира“ тази първоначална липса на абсолютната процесуална предпоставка? 3.2.когато е оспорена материалната доказателствена сила /достоверността на съставяне/ на протокола на общото събрание на съдружниците, респ. протокола- решение на едноличния собственик и ползващият това доказателство не е доказал достоверността на датата на съставяне? Във връзка с първия от поставените въпроси касаторът поддържа,че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение в отклонение от възприетите разрешения, както в задължителната практика, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №4/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и ППВС №1/1985г., така и в решенията по чл.290 ГПК, постановени по гр.д.№4054/18г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№7175/13г. на ІV г.о. на ВКС и гр.д.№1469/20г. на ІІ г.о. на ВКС. Вторият от въпросите касаторът счита за разрешен от въззивния състав в противоречие с приетото в решенията на ВКС по гр.д.№4863/17г. на ІV г.о., гр.д.№333/18г. на ІІ г.о., т.д.№1596/21г. на І т.о, гр.д.№2048/21г. на ІV г.. и гр.д.№3198/20г. на І г.о. Разрешаването на третия от поставените в изложението въпроси, според касатора, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Основанието „очевидна неправилност“ на обжалвания въззивен съдебен акт касаторът обосновава с доводи за „фрапантна процесуална липса на анализ на доказателствата по делото“ и за „алогичност“ на правните изводи на състава на Софийски апелативен съд. Ответната по касационната жалба страна „Форс комерс“ЕООД, в представен чрез процесуалния й представител писмен отговор, е оспорила наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навела доводи за неоснователност на изложените в нея оплаквания и направеното искане. Претендира да й бъдат присъдени разноските за производството пред касационната инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да отмени първоинстанционното решение в частта по предявения от ответника по главния иск насрещен иск по чл.145 ТЗ и уважи същия, съставът на Софийски апелативен съд, е приел,че правната му квалификация, изхождайки от изложените в исковата молба фактически твърдения, е по чл.145 ЗЗД, а не по чл.284 ЗЗД,според твърдяното от въззивника- ищец по насрещния иск. Аргументирал се е с трайно поддържаното в практиката на ВКС,че правоотношенията между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител произтичат от трудов договор, договор за възлагане на управление или от оправомощаване от ОСС, ако управителят е и съдружник, като специалната правна норма на чл.145 ТЗ урежда имуществената му отговорност в случай на причинени от него на дружеството вреди вследствие изпълнението/неизпълнението на задълженията му като управител. Посочил е,че законодателят е овластил дружеството, в лицето на върховния му орган, да прецени дали да търси такава отговорност от управителя, като вземе решение за предявяването на иск срещу него на основание чл.137 ал.1 т.8 ТЗ, наличието на което представлява предпоставка за предявяване на иска. Развил е съображения,че отговорността на управителя по чл.145 ТЗ е неограничена и резултатна и доколкото същата настъпва в имущественото състояние на търговеца, подлежащо на счетоводно отразяване и отчитане, доказването й е в тежест на ищеца по иска, който следва да установи не само извършеното от него счетоводно отразяване, но и,че то е редовно и документално обосновано. Съобразявайки практиката на ВКС, въззивният състав е приел,че, тъй като ГПК не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които може да бъде установена липсата като вреда, вследствие на недостиг на стоково-материални ценности или парични средства, тя може да бъде установявана както със съответните първични счетоводни документи /инвентаризационен опис, протокол за резултат от инвентаризация, сравнителна ведомост, приходни и разходни ордери и др./, въз основа на които е извършено осчетоводяването на липсата, така и чрез експертиза, назначена и изслушана в хода на съдебното производство, която следва да извърши цялостна проверка за движението на активите и пасивите на предприятието въз основа на съставени преди и към момента на установяване на липсата счетоводни документи, от които пряко може да бъде установено несъответствие между документалното и фактическото състояние на имуществото на управляваното дружество към релевантния момент от управлението на представляващия. В конкретния случай съдът е отчел,че ищецът по насрещния иск е основал същия на твърдения за намаляване на имуществото, което е установил след проверка на счетоводните отразявания на дружеството, констатирайки,че счетоводните записвания са резултат от съществуването на първични счетоводни документи /за теглени от управителя Д. от банкови сметки на дружеството суми/ и липса на доказателства за тяхното заприходяване на каса и/или плащане на задължения на дружеството към негови кредитори. Взел е предвид становището на ответника по насрещния иск, поддържано в оспорване на същия, с оглед наведените от него доводи за наличие на „черна каса“, от която са изплащани допълнителни възнаграждения на работниците и служителите. Приел е,че с тези твърдения по същество ответникът е оспорил верността на счетоводните записвания,но това оспорване не е доказано по делото, тъй като в производството пред първата инстанция са назначени и изслушани две единични експертизи, чиито заключения са категорични,че счетоводството на ответника е редовно водено в съответствие с изискванията на ЗСч, а установената от втората експертиза неправилност на някои от счетоводните записвания, е обоснована единствено с факта,че счетоводството се води от външна фирма, която приема и осчетоводява документите към момента, в който й бъдат представени. Като безспорен и категорично установен по делото съдът е приел факта, че в периода от 29.06.2018г. до 11.03.2019г. починалият управител е теглил с писмени нареждания от сметките на дружеството в две банки суми, възлизащи в общ размер на 128 050 лв., които не са заприходени на каса, за тях липсват съставени приходни касови ордери и квитанции, нито са представени каквито и да било доказателства с тези средства да са придобити активи на дружеството и/или да са погасени негови задължения. Отказал е да кредитира представените от ответника по насрещния иск листове от ведомости на няколко основания: че в тях липсва посочване, че сумите са изплатени от този управител; че изплащането на сумите,посочени в тях, като твърдян факт, се опровергава от събраните по делото гласни доказателства, според които сумите са само договорени като бонуси, платими в бъдещ период; че същите касаят период,различен от периода,в който управителят е теглил средствата от банковите сметки, както и че сумарно липсва съвпадение между тях и изтеглените от управителя парични средства. Показанията на част от разпитаните по делото свидетели - служители на дружеството- ищец по насрещния иск, съдът е преценявал през призмата на евентуална тяхна заинтересованост, при което е намерил липса на основания за отказ показанията им да бъдат кредитирани, тъй като, съпоставени с показанията на неангажирания по конкретно правоотношение с дружеството свидетел К., се потвърждават изцяло. Въз основа на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода,че ответникът по насрещния иск не е установил при условията на пълно и главно доказване твърденията си,че изтеглените от починалия управител суми са изразходвани за покриване на задължения на дружеството.От това е намерил за доказани настъпилите за търговското дружество вреди в размер на 128 050 лв., изразяващи се в намаляване на патримониума му с посочената сума. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на така постановения въззивен съдебен акт до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Извън тези основания за касационната инстанция съществува служебно задължение да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо, за да бъде извършена съответна проверка с решението по същество. Постановеното от Софийски апелативен съд решение не е недопустимо. Според разясненията в т.9 от ППВС №1/1985г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос, когато липсва положителна процесуална предпоставка или е налице процесуална пречка - например при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне или отказ от иска, когато не е поискано възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна, при неподведомственост или родова неподсъдност на спора, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание и се е произнесъл по искане и по начин, за които не е бил сезиран. Предпоставката на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК касаторът е обосновал с доводи за недопустимо предявяване на нов главен насрещен иск /по чл.145 ТЗ/ с допълнителната насрещна искова молба, който съдът е разгледал и по който се е произнесъл по същество. От фактическа страна такъв довод не намира подкрепа в обстоятелствата по делото. Според данните в делото пред първата инстанция ответникът по главния иск /по чл.125 ТЗ/ е предявил срещу ищеца по него с подадена от същия насрещна искова молба главен осъдителен иск за сумата 128 050 лв., дължима, според изложените в насрещната искова молба обстоятелства, на договорно основание – по договор за заем, евентуално – на извъндоговорно основание – по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД или чл.59 ЗЗД. С допълнителната насрещна искова молба, с оглед заявената от ответника по насрещния иск позиция в отричане наличието на договор за заем между наследодателя му и управляваното от него дружество, насрещният ищец е изменил основанието на иска,като е въвел твърдения, че посочената сума /като сбор от теглени от сметки на дружеството суми/ представлява средства на дружеството, които управителят е изтеглил, но не е отчел като разходвани в интерес на дружеството,с което същият е причинил вреда на патримониума му. Макар в допълнителната насрещна искова молба насрещният ищец да е посочил,че предявява първи главен иск по чл.284 ЗЗД и втори – по чл.145 ТЗ, съдът е приел,че се касае до един иск по чл.145 ТЗ, с оглед заявеното качество на наследодателя на насрещния ответник на управител на дружеството, който именно е разгледал по същество като главен. При тези обстоятелства настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не е налице твърдяният от касатора порок на въззивното решение, обуславящ обезсилването му. От една страна, дори съдът да се е произнесъл по иск, въведен в предмета на делото в противоречие с процесуалните правила за предявяване на нов иск в хода на висящ процес, това не води до недопустимост на произнасянето му по същество на този иск, доколкото не представлява въздигната в закона процесуална пречка, при наличието на която се забранява на съда да даде разрешение на поставения пред него гражданско-правен спор. Правните последици от постановяване на решение при последващо обективно съединяване на искове в противоречие с процесуалните правила не са тъждествени на тези при недопустимост на иска, тъй като в първия случай съдът, след извършване на преценка за липса на предпоставките на чл.210 ал.1 ГПК, следва да отдели последващо предявения иск за разглеждане в отделно производство, но не и да откаже да се произнесе по същество.Аргумент в подкрепа на това се съдържа и в практиката, посочена от касатора, която дава разрешение именно в посочения смисъл, приемайки,че съдът дължи произнасяне по същество на предявения в отклонение от процесуалните правила иск, като го отдели в отделно производство. Наред с изложеното, в случая не се касае до два предявени с допълнителната насрещна искова молба иска /единият от които – в изменение на основанието от чл.240 ЗЗД на чл.284 ЗЗД, а другият – въведен като нов /, въпреки посоченото от насрещния ищец,че предявява претенцията си на две основания – като произтичаща от неизпълнение на задължение по мандатно правоотношение по чл.284 ЗЗД и като вреди, причинени от управителя Д. на дружеството, за които носи отговорност по чл.145 ТЗ. Наведените при изменението с допълнителната насрещна искова молба фактически твърдения за обстоятелствата, на които се основават и двете „претенции“ – за неотчитане на усвоените от управителя парични средства като разходвани в полза на имуществото на управляваното от него дружество, сочат на един иск, правилно квалифициран от двете инстанции под разпоредбата на чл.145 ТЗ, поглъщаща общата норма на чл.284 ЗЗД. Сочената от ищеца квалификация не обвързва съда. Изложеното мотивира настоящия състав да направи извод за липса на вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, а последното предпоставя отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК. Не се установява и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на този критерий. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. В изложението си касаторът, обосновава приложимост на хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК с твърдения, че въззивният съдебен акт е постановен при „фрапантна процесуална липса на анализ на доказателствата по делото“ и за „алогичност“ на правните изводи на съда, „довели до недопустимо приемане за разглеждане на нов иск … и неправилно приложение на материалния закон“, които оплаквания по същество представляват такива за приложимост на основанията за отмяна по чл.281 ГПК, по които в настоящата фаза на производството касационната инстанция не може да се произнася, като не обосновават нито една от примерно изброените хипотези, позволяващи да бъде приложено основанието за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Не може да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение и на основание посочените в чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК обща и допълнителни предпоставки за селектиране на касационната жалба. Първият от поставените в изложението въпроси, доколкото е свързан с оплакванията на касатора за нарушение на процесуалното задължение на съда да обсъди всички доказателства, излагайки свои мотиви по фактите, формирайки свои правни изводи и отговаряйки на наведените от страните доводи и възражения, може да се приеме за принципно обуславящ, но само когато непроизнасянето на съда по съответното доказателство, довод или възражение е в обуславяща връзка с крайните му решаващи изводи. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от тази практика на касационната инстанция, като е обсъдил всички доказателства, относими към приложението на материално-правните норми, релевантни за разрешаването на правния спор, с оглед установената съдебна практика, и е взел предвид съществените доводи и възражения на страните, които имат значение за произнасянето му. Оплакванията на касатора, към които се отнася поставеният въпрос, се заключават в твърдения за липса на подробен анализ от страна на въззивния съд на доказателства, свързани с редовното водене на счетоводството на дружеството, в т.ч. на констатация на вещото лице за липса на осчетоводяване на две фактури за платено гориво, на противоречия в показанията на свидетелите, на писмени доказателства /без да се конкретизират същите и да се сочи какво е значението им за постигане на различен резултат по делото/; за безкритично възприемане на констатацията на счетоводната експертиза за редовно водено счетоводство; за непроизнасяне по наведени от касатора възражения за обективна невъзможност да се отчетат направени от управителя разходи, поради внезапната му смърт; за несъобразяване на установените от свидетелите факти,че в дружеството липсва назначен касиер, каса и касова наличност, че всички парични средства са държани в брой от двамата съдружници; за липсата на анализ и мотиви,свързани с липсата на изходни и крайни данни за касова наличност за целия период от дейността на дружеството; за липса на произнасяне по възражението за липса на данни решението за завеждане на иска срещу управителя да е взето преди завеждането на делото. Липсата на нарочно произнасяне от съда в посочения смисъл не е от характер да обоснове съществено процесуално нарушение, допускането на което да е обусловило изхода на делото, доколкото искът за вреди е основан на безспорния между страните и доказан факт за извършени действия на управителя по теглене на суми от банковите сметки на дружеството при липса на тяхното осчетоводяване като разход на дружеството, т.е. – твърди се състояние на безотчетност, при което от обстоятелство като евентуално нередовно водено счетоводство /изведено от отделни констатации,но при наличието на крайно заключение на вещите лица за обратното/ не може да бъде направен ползващ ответника по насрещния иск извод за доказаност на твърдяния от него положителния факт, че с изтеглените суми са погасени конкретни задължения на дружеството към трети лица. Последното следва да бъде установено от него в условията на пълно и главно доказване, докато всички доказателства, за които се поддържа,че не са анализирани и обсъдени от съда, могат да установят единствено предположения за извършвани от управителите безотчетни разходи, на които предположения не може да бъде основан съдебният акт. Неправилна е интерпретацията от касатора на мотивите към решение №142/28.07.2017г. по т.д.№1945/16г. на І т.о. на ВКС /съобразени от въззивния съд при постановяване на решението му/, според смисъла на които ищецът по иска по чл.145 ТЗ носи тежестта да установи,че извършеното от него осчетоводяване на липсата на парични средства почива на съответни първични счетоводни документи, а не че липсата на документи за заприходяването на изтеглени от сметки на дружеството суми като средства на каса или за покриване на негови задължения, или за придобиване на активи на дружеството, може да обоснове извод за липса на вреда. В случая липсата е осчетоводена на базата на платежни документи за теглене на суми от банковите сметки на дружеството, които са останали неотчетени като разход за сметка на дружеството, докато решението по т.д.№1945/16г. на І т.о. на ВКС е постановено в хипотеза на осчетоводена без първични счетоводни документи липса на средства от касата на дружеството. Вторият от въпросите е свързан с оплакването на касатора за недопустимост на въззивния акт, мотиви в която насока настоящият състав е изложил по-горе, с което отпада необходимостта от нарочно произнасяне по него. Третата група въпроси е по приложението на нормата на чл.137 ал.1 т.8 ТЗ, конкретни разрешения, във връзка с която въззивният съд не е излагал, но фактически е приел за правилни мотивите на първоинстанционния съд,че взетото от едноличния собственик на капитала на дружеството в хода на производството по предявен иск по чл.145 ТЗ, решение на ОСС за предявяването на такъв /доколкото оспорването на датата на протокола е намерено за успешно проведено/, не е предпоставка за неговата недопустимост, като и двете инстанции са разгледали същия по същество. Такъв извод, макар и неформално обективиран в решението на въззивния съд, е в унисон с практиката на касационната инстанция - решение №50141/10.01.2024г. по т.д.№1977/22г. на І т.о. на ВКС, според чиито мотиви датата, на която е взето решението на ОСС на търговското дружество за воденето на иск срещу управителя е изначално напълно ирелевантна, след като самото му материализиране /при автентичност на подписите на съдружниците, която в случая не е оспорена/ е безспорно към датата на приключване на устните състезания във въззивната инстанция, като дори да се оспори успешно верността на посочената в протокола дата, това не води до опровергаване на съдържанието на документа в диспозитивната му част – взетото решение. Наличието на такава практика, която настоящият състав споделя, изключва необходимостта от произнасянето му при приложението на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, сочен от касатора с така поставените от него въпроси. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба претендира да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 11 726,40 лв., но по делото липсват данни сметката на упълномощеното за представителството адвокатско дружество да е заверена с посочената сума. Поради това такива не следва да се присъждат. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение