Определение № 956 от 03.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2279/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД срещу решение № 64 от 17.05.2022 г., постановено по в.гр.д. № 434/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 159/29.06.2021 г. по гр.д. № 145/2021 г. на Русенки окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което „ЗК Лев Инс“ АД е осъден да заплати на [община] сумата от 77 024 лв., ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018 г. и разноски по делото, е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че увреденото при застрахователното събитие имущество е собственост на [община]. Сочи се, че нито в предходното производство по предявения от общината частичен иск, нито в настоящото производство, ищецът не е доказал собствеността си върху увреденото имущество. Излагат се доводи за неправилност на извода на въззивния съд за непререшимост на спора за собствеността, като се твърди, че възраженията на застрахователя не са били обсъдени в предходното дело. Оспорва се становището на съда, че с приложението на разпоредбата на чл. 300 ГПК, се установява, че увреденото имущество е собственост на общината. Позовавайки се на нормата на чл. 30 от Закона за пътищата, касаторът поддържа, че „Агенция пътна инфраструктура“ АД е легитимираното лице да претендира процесното застрахователно обезщетение. Отделно се твърди, че в нарушение на процесуалните правила, първоинстанционният и въззивният съд, не са допуснали до разпит като свидетел виновния за злополуката водач А. С., с което са нарушили принципите, прокламирани в чр. 9 и чл.10 ГПК. На последно място се сочи, че искането на общината да получи обезщетение едновременно от виновния водач и от неговия застраховател, е незаконосъобразно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са шест материално и прозцесуално правни въпроса, без да се излагат конкретни съображения за това, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. „ Явява ли се непререшим въпросът относно собствеността на увреденото имущество, с оглед факта, че по делото не е доказана чия собственост е увреденото имущество, за което се претендират имуществените вреди?“;

2. „Следва ли съдът да обсъди релевираните възражения на ответника, инкорпорирани още в отговора на исковата молба, касаещи собствеността процесното на увредено имущество и явява ли се решен правния спор при липса на формиране на мотиви на съда по възраженията?“;

3. „Как следва да се тълкува чл. 300 от ГПК и кои аспекти от влязлата в сила присъда на наказателния съд са задължителните за гражданския съд и по-конкретно задължително ли е за гражданския съд установената собственост на процесното увреденото имущество в наказателното производство или гражданския съд трябва да изследва въпроса за собствеността в гражданския процес?“;

4. „Извлечението от инвентарна книга след датата на настъпване на процесното ПТП, изготвено от счетоводител на Общината и подписано от кмета, доказва ли, че процесното увредено имущество е било собственост на Общината към датата на ПТП?“;

5. „Извлечението от инвентарна книга, изготвено от счетоводител на Общината и подписано от Кмета, явява ли се доказателство, че процесното увредено имущество е собственост на Общината?“;

6. „Явяват ли се нарушени принципите в чл. 9 от ГПК и чл. 10 от ГПК, с оглед недопускането от страна на първоинстанционния съд и на въззивния съд, на разпит на делинквента от процесното ПТП в гражданския процес, при ясно релевирани още с отговора на исковата молба твърдения за евентуални направени плащания, покриващи процесните имуществени вреди към общината от страна на делинквента?“

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от [община], в който се поддържа, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че въпросите на касатора са решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС и с постановките в ТР №3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Апелативен съд Велико Търново е потвърдил решение № 159/29.06.2021 г., постановено по гр.д. № 145/2021 г. на Русенки окръжен съд, с което ответникът „ЗК Лев Инс“ АД е осъден да заплати на ищеца [община] сумата 77 024 лв. – главница от съдебно предявена останала част от дължимо й се застрахователно обезщетение по чл. 432, ал. 1 КЗ по застраховка „Гражданска отговорност“ за причинени вреди на тролейбусната въздушно-контактна мрежа в [населено място] в резултат на ПТП от 21.05.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018 г.

Приемайки, че предявеният от [община] иск по чл. 432 ал. 1 КЗ е допустим, тъй като ищецът е упражнил правото си по чл. 380 КЗ в срока по чл. 496 КЗ, въззивният съд е посочил като релевантни за спора следните обстоятелства:

• на 21.05.2018г. в [населено място], по [улица]е настъпило пътно транспортно произшествие, при което товарен автомобил-влекач Скания, с рег. [рег.номер на МПС], с полуремарке към него, управляван от А. С., след като изгубил управлението на МПС-то, се е блъснал в тролейбусната мрежа и електрически стълбове, при което причинил щети. Към момента на инцидента товарният автомобил е бил валидно застрахован по застраховка гражданска отговорност при ответника „ЗК Лев Инс“ АД;

• с влязла в сила присъда №29/27.02.2019г. по н.о.х.д. № 2135/2018г. на Русенски районен съд А. С. е бил признат за виновен в това, че на 21.05.2018г. в [населено място], при управление на посоченото МПС - влекач с полуремарке, като вследствие на допуснато от него нарушение на правилата за движение по пътищата - чл.20 ал.1 и чл.21 ал.1 ЗДП е причинил значителни имуществени вреди на [община], на обща стойност 82 024 лв. С присъдата А. С. е осъден да заплати на [община] сумата от 82 024 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.05.2018г.;

• на 11.06.2018г. общината е заявила претенция пред „ЗК Лев Инс“ АД за заплащане на застрахователно обезщетение за случая, но до доброволно уреждане на спора не се е стигнало, като застрахователят не е заплатил никаква сума на ищеца;

• с влязло в сила решение № 684/10.06.2020 г., по гр.д. №2135/2018 г. на Русенски районен съд е уважен изцяло предявеният от [община] срещу ЗК Лев Инс АД частичен иск по чл. 432 ал. 1 КЗ за сумата 5 000 лв., представляваща част от дължимо застрахователно обезщетение, претендирано в общ размер от 82 024 лв., по застраховка „Гражданска отговорност“, за причинените вреди на тролейбусната въздушна мрежа в [населено място] в резултат на ПТП на 21.05.2018г., причинено от А. С. като водач на застрахования при ответника товарен автомобил Скания, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.09.2018 г. до окончателното й изплащане.

На базата на посочените по-горе обстоятелства, въззивният съд, аналогично на първата инстанция, е приел, че между страните е установено със сила на пресъдено нещо, че собственик на процесното увредено имущество е [община]. Съдът е посочил, че въпросът за правопораждащите факти, на които се основава ищцовата претенция за заплащане на обезщетение в размер на 77 024 лв, е разрешен с влязлото в сила решение по гр.д. №7564/2019 г. на Русенския районен съд. Подчертал е, че съгласно ТР №3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право в друг исков процес по предявен иск за останалата част от вземането, произтичащо от същото право. С оглед посочената задължителна съдебна практика въззивният състав е приел, че с влязлото в сила решение по предявения частичен иск са установени със сила на пресъдено нещо общите правопораждащи факти на спорното право, включително, че увреденото имущество е на ищеца [община], поради което този въпрос не може да се пререшава с оглед възражението на ответника в настоящото производство, че е увреденото имущество е собственост на „Агенция пътна инфраструктура“ АД.

Отделно от горното, апелативният състав е споделил направения в първоинстанционното решение извод, че на основание чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда е задължителна по настоящото дело и по отношение размера на нанесените имуществени вреди, а именно стойността на същите е 82 024 лв. и тъй като по предходен частичен иск са присъдени 5 000 лева, сега предявеният иск е основателен и доказан, за разликата от 77 024 лв.

Въззивният съд е изложил доводи за неоснователност на оплакването на въззивника, че искът следва да бъде отхвърлен, тъй като по наказателното дело виновният водач А. С. е осъден да заплати на общината сумата 82 024 лв. за причинените имуществени вреди от процесното ПТП. Посочил е, че с оглед разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/23.12.2015г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС може да се предяви и да бъде уважен иск на увреденото лице срещу застрахователя, като в този случай отговорността на застрахователя е до размер на присъдената срещу деликвента сума.

В обжалваното решение е отразено, че от приетата пред въззивната инстанция справка, изготвена от директор Дирекция Финансово-счетоводни дейности при [община], се установява по категоричен начин, че А. С. не е заплатил нищо по уважения в наказателното производство срещу него граждански иск. Апелативният съд е акцентирал, че тази справка е официален удостоверяващ документ, тъй като е изготвена от длъжностно лице, в кръга на службата му, по установените форма и ред, поради което съгласно разпоредбата на чл. 179 ал. 1 ГПК съставлява доказателство, че в [община] не са постъпвали плащания от А. С..

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покриват допълнителния селективен критерий за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК първите три въпроса, поставени от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещи установяването със сила на пресъдено нещо в резултат на влязлото в сила решение по частичния иск на въпроса за собствеността на увреденото имущество. От една страна към нито от тези въпроси касаторът не излага доводи в подкрепа на твърдението си, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в мотивите към т. 4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна въпросите, свързани с оспорването на извода на съда, че между страните е установено, че увреденото имущество е собственост на [община], са решени от въззивния съд в съответствие с постановките в т. 2 от ТР №3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към т. 2 от тълкувателното решение е подчертано, че силата на пресъдено нещо на решението, постановено по частичния иск за защита на правото в пълния му обем, препятства последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго материално правоотношение, както и че задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право. В тази връзка е формиран извод, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. За непререшимостта на спора относно установените с влязло в сила решение по частичен иск правопораждащи факти ( в случая и на обстоятелството, че вредите от застрахователното събитие, претендирани на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, са настъпили в патримониума на ищеца), е без значение дали в производството по частичния иск, ответникът е въвел всички свои възможни възражения, свързани със спорното материално право.

Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т.3 и вторите три въпроса на касатора относно доказателствената стойност на извлечението от инвентарна книга на Общината и за това дали са нарушени принципите в чл. 9 и чл. 10 ГПК с оглед недопускането от страна на първоинстанционния съд и на въззивния съд на разпит на делинквента. Приетата като доказателство по делото справка, издадена от директора „финансово-счетоводна дейност“ при [община], не е била оспорена от застрахователя в съдебното заседание на 09.03.2022 г. С определение № 78/07.03.2022 г. въззивният състав е изложил мотиви защо не допуска до разпит делинквента за установяване на евентуално извършено от него плащане на обезщетението. Отново следва да се посочи, че касаторът не излага съображения защо счита, че въпросите от № 4 до № 6 са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно изискванията, посочени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По въпросите за доказателствената стойност на официален документ по чл. 179 ал. 1 ГПК, както и за недопустимостта на свидетелските показания по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, има формирана богата практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касация.

На основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът „ЗК Лев Инс“ АД следва да бъде осъден да заплати на [община] - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 250 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,