Определение № 728 от 29.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 676/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД /универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ против решение № 107 от 04.12.2019г. по в.гр.д. № 330/2019г. на Апелативен съд–Бургас, с което е потвърдено решение № 316/19.07.2019г. по гр. д. № 776/2018г. на Окръжен съд–Бургас, с което по иска по чл.36, ал.2 ЗОЗ на „А енд М“ ЕООД против „Франко“ ЕООД и „Банка Пиреос България“ АД е прието за установено, че „Франко“ ЕООД, в качеството му на длъжник–залогодател по договор за особен залог от 18.04.2008г., не е собственик на движимите вещи, предмет на предявения по делото отрицателен установителен иск. Касаторът поддържа, че постановеното по делото съдебно решение е недопустимо поради липса на правен интерес от предявяване на иска и неиндивидуализиран предмет на иска. Алтернативно поддържа, че същото е и неправилно, като постановено при съществени нарушения на процесуалния закон. Претендира присъждане на направените разноски пред всички съдебни инстанции. Ответникът по касацията и ищец по делото, на „А енд М“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на касационната жалба. Претендира направените в касационното производство разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В производството пред Окръжен съд-Бургас ищецът „А енд М" ЕООД е предявил искове по чл.36, ал.2 ЗОЗ против „Франко" ЕООД и „Банка Пиреос България" АД за установяване, че „Франко" ЕООД, в качеството му на длъжник - залогодател по договор за особен залог от 18.04.2008 г., не е собственик на движимите вещи, подробно описани в исковата молба. Преди да се произнесе по същество апелативният състав е приел за допустим разгледания от окръжния съд отрицателен установителен иск. Посочил е, че е налице правен интерес от предявяването му, обоснован от ищеца със започналото принудително изпълнение по реда на 303 по отношение на процесиите вещи, за които твърди, че са негова собственост. Счел е, че предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл.36, ал.2 303, вр. чл.124 ГПК, каквато е и правната квалификация, определена от първостепенния съд. В мотивната част на атакуваното решение въззивният състав е посочил, че нормата на чл.36, ал.2 303 регламентира исков път за защита на третото лице, чието право е засегнато от изпълнението, осъществено по реда на посочения закон в две алтернативно предвидени хипотези: когато то твърди, че особеният залог му е непротивопоставим на някое от основанията, посочени в закона или за установяване, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на залогодателя. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск при условията на втората хипотеза на чл.36, ал.2 303 (каквато е приел, че е процесната) е налице когато изпълнението е насочено върху имущество, което не е собствено на заложния длъжник, независимо дали ищецът претендира, че е носител на същото право, но при наличието на общите предпоставки за допустимост на такъв иск. Апелативният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по т.д.№8/2012 г. на ОСГГК на ВКС, в което е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни права върху един и същ обект, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, като ищецът по отрицателен установителен иск за собственост следва да докаже фактите, от които произтича този правен интерес. Приел е, че в случая ищецът е представил следните писмени документи: договор за покупко - продажба на поточна линия за преработка на череши от 15.06.2016 г.; международни товарителници от 07.07.2016 г., 08.07.2016 г. и 09.07.2016 г. с товароизпращач „Профил" ЕООД - Гърция и купувач „А енд М" ЕООД и с място на доставка [населено място], ведно със съответните експедиционни бележки и опаковъчни листове, съпровождащи транспортирането на стоката през граница; договор за наем на недвижим имот от 11.04.2016 г., сключен между „Франко" ЕООД и „Авичерис" ЕООД; договор за наем на оборудване за преработка на черешов пулп от 17.06.2016 г., сключен между „А енд М" ЕООД и „Авичерис" ЕООД и приемо - предавателен протокол от 11.07.2016 г., в който машините са индивидуализирани по предназначение, година на производство, количество и инвентарни номера; фактура от 27.07.2016 г., въз основа на които твърди да е собственик на процесиите движими вещи, а не е спорно, че претендираното от него право на собственост върху същите вещи е накърнено от започнато производство по принудително изпълнение по реда на 303. От фактическа страна е прието за безспорно по делото, че между ответниците е подписан договор за особен залог от 18.04.2008 г., сключен за обезпечаване вземането на „Банка Пиреос България" АД срещу „Франко" ЕООД по договор за банков кредит №446-1/2008г. Съгласно клаузите на договора за залог дружеството-длъжник учредило особен залог върху машини и съоръжения, находящи се в [населено място], 2-ри километър Айтос - Малка поляна, посочени в опис - приложение към договора за особен залог. След като обезпеченото с особения залог вземане не било погасено, „Банка Пиреос България" АД предприела действия по принудително изпълнение върху заложеното имущество, при спазване на предвидения в 303 ред и посредством вписване на нарочно заявление, подадено до Централния регистър на особените залози към Министерство на правосъдието. Залогодателят също бил уведомен (с нотариална покана от 26.01.2016 г.) за намеренията на кредитната институция да пристъпи към изпълнение върху имуществото, предмет на особения залог. В хода на образуваното изпълнително дело №20168050400776, ЧСИ С. Н. извършила оглед и опис на движими вещи и съоръжения, находящи се в [населено място], 2-ри километър - Малка поляна. В съставения за това протокол от 28.07.2016 г. е направена констатация, че част от вещите се намират на площадка пред „Цех за преработка и консервиране на плодове", като изглеждали корозирали, разкомплектовани и амортизирани. По време на извършване на огледа вещите не са описани с фабрични или инвентарни номера, но съдебният изпълнител приел, че част от тях, съответстват на тези, предмет на договора за особен залог. В протокола е отразено, че според сведения на ЧСИ описаните вещи и съоръжения са собственост на „Франко"ЕООД. На 05.04.2017 г. ЧСИ извършил нов оглед и опис, за което съставил протокол, в който вещите и съоръженията отново били описани само по своя вид, без посочване на конкретни техни индивидуализиращи белези. В този протокол са отразени и възражения, заявени от представител на ищеца в качеството му на трето лице, че машините, намиращи се в производствения цех са собственост на „А енд М" ЕООД. От заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза, е установено, че процесните вещи са осчетоводени от ищеца, съгласно законовите изисквания по счетоводните сметки по индивидуалния сметкоплан на дружеството; доставките са отразени в регистрите на дружеството по ДДС, в които подробно са описани всички, изброени по-горе документи, свидетелстващи за придобиване на собствеността върху вещите от ищеца; сделките са включени в справките - декларации по ЗДДС за съответния данъчен период; дружеството-ищец е издавало също така фактури за наем на машините, съгласно сключения договор с „Авичерис" ЕООД, а платеният наем е надлежно осчетоводен. От заключението на вещото лице, изготвило съдебно-почерковата експертиза е установено, че подписите, положени в договора за покупко-продажба от 15.06.2016 г., договора за наем от 17.06.2016 г., както и в текста на приемо-предавателен протокол от 11.07.2016 г. са на лицето, посочено за техен автор - Д. М.. В хода на процеса са приети две съдебно- технически експертизи с цел установяване на идентичност между заложените вещи по договора за особен залог, тези описани от ЧСИ и тези отдадени под наем от ищеца. В заключението на тези експертизи не е констатирано такова съответствие, най-вече поради обстоятелството, че към датата на извършване на огледа голяма част от процесните вещи и съоръжения липсвали от цеха, констатирано е наличие на частично съвпадение с вещите, описани от ЧСИ и тези, открити по време на изготвяне на експертизите в двора на предприятието. Вещите лица са посочили също така, че вещите, предмет на договора за особен залог, в описа към същия, не са индивидуализирани с фабрични номера или по друг начин, позволяващ идентифицирането им. Такава индивидуализация липсва и в протоколите за опис, изготвени от ЧСИ. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съдът е възприел разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест (с оглед характера на предявения иск) на ответниците да установят, че процесните вещи са собственост на „Франко"ЕООД, като дружеството не е установило правопораждащите факти на правото, което се оспорва. В описа-приложение 1 към договора за особен залог, заложените вещи са посочени единствено и само по вид и марка, както и година на придобиване - 2003 г. Според съда, такава индивидуализация е крайно недостатъчна за идентифициране на същите в един бъдещ момент, в който би се стигнало до насочване на принудително изпълнение върху тях и при конкуренция на права, заявени от трети лица. Вещите са описани от ЧСИ, по начина по който това е направено и в договора за особен залог - без да се посочат фабрични номера или инвентарни такива. При това положение, решаващият съд е извел извод, че не са събрани достатъчно убедителни доказателства в подкрепа на твърдението, че машините и съоръженията, предмет на исковата претенция са собственост на ответника „Франко" ЕООД. При липсата на безспорни данни, свидетелстващи за правата на този ответник върху процесиите вещи, исковата претенция е приета за основателна и като такава - уважена. Въз основа на констатираното, апелативният състав е приел за неоснователно възражението на банката - ответник за превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, в частност - едни и същи обстоятелства да са приети за недостатъчно индивидуализиращи в един случай и за достатъчно индивидуализиращи - в друг. Посочил е, че още с доклада си по делото първостепенният съд е определил правната квалификация на предявения иск, въз основа на която е разпределил доказателствената тежест между страните, като е възложил в тежест на ответниците да установят, че процесиите вещи са собственост на „Франко" ЕООД. Същевременно изводът на съда за липса на индивидуализация на вещите, върху които е наложен особения залог по реда на 303 в полза на банката е обоснован с описа-приложение 1 към договора за особен залог, където заложените вещи са посочени единствено и само по вид, марка и година на придобиване - 2003 г., което (с оглед и заключенията на изслушаните по делото СТЕ) е недостатъчно. Намерил е за неоснователно и възражението за непълнота на доказателствения материал, тъй като съдът е уважил искането за приобщаване към делото на материалите по изпълнително дело №776/2016 г. по описа на ЧСИ Ст.Н., в т.ч. съдържащите се в същото два подробни описа на процесиите движими вещи, което не е довело до промяна на установената по делото фактическа обстановка. Относно твърдението за свързаност между дружеството - ищец и първият ответник, след като е обсъдено още от първостепенния съд, е посочено, че това не освобождава ответната страна от задължението да проведе пълно и главно доказване на изложените от нея фактически твърдения в подкрепа на становището, че процесиите вещи са собственост на „Франко" ЕООД, а обстоятелството къде понастоящем се намират машините и съоръженията, предмет на договора за особен залог е извън предмета на установяване в процеса. В допълнение е посочил, че легална дефиниция на понятието "свързани лица" се съдържа в §1 от ДР на ТЗ, като представителството по пълномощие на две юридически лица не попада в обхвата на цитираната разпоредба. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора и са включени в предмета на спора, тъй като са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция при липса на индивидуализация на предмета на предявения иск, да се произнесе по редовността на исковата молба, като да даде указания за отстраняването им с оглед задължението му да постанови допустим съдебен акт по същество на спора?; Твърди се постановяването му в противоречие с: решение № 105/28.02.2012г. по гр.д.№ 637/2011 на 1-во г.о. на ВКС и решение № 208/20.07.2011г. по гр.д.№ 709/2010 на 1-во г.о. на ВКС.; 2/ Следва ли въззивната инстанция, когато мотивира своето решение, използвайки изцяло мотивите на първоинстанционното решение: а/ да обсъди направените във въззивната жалба доводи и да изложи мотиви към решението, в които да даде отговор на всички направени пред нея оплаквания; б/ да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените във въззивната жалба доводи; в/ да изложи съображенията, поради които възприема правните изводи, които е направила първата инстанция?; Твърди се постановяването му в противоречие с: решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010 на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 164/28.05.2012г. по гр.д.№ 66/2012 на 2-ро гр.о. на ВКС и решение № 217 по гр.д.№ 761/2010 на 4то г.о. на ВКС.; 3/ Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по същество на спора, а също така длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако това е така? Твърди се постановяването му в противоречие с решение № 217 по гр.д.№ 761/2010 на 4-то г.о. на ВКС.; 4/ Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по същество на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правно-релевантни факти по делото? Твърди се постановяването му в противоречие с: решение № 310/08.01.2019г. по гр.д.№ 915/2018 на 4то гр.о. на ВКС, решение № 411/27.10.2011г. по гр.д.№ 1857/2010 на 4-то гр.о. на ВКС, решение № 112/02.05.2017 по гр.д.№ 3356/2016 на 4-то г.о. на ВКС, решение № 195/16.07.2013г. по гр.д.№ 757/2012 на 4-то гр.о. на ВКС, решение № 426/05.04.2016г. по гр.д.№ 820/2015 на 4-то гр.о. на ВКС и решение № 97/08.04.2016 по гр.д.№ 5363/2015 на 4-то г.о. на ВКС.; 5/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса?; Твърди се постановяването му в противоречие с решение № 248/07.01.2020 по гр.д.№ 4193/2018 на ВКС.“ Касаторът се позова на наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и ал.2, предл.2 и 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените основания за допускане на решението до касационно обжалване, предвид следното: Не е налице поддържаната от касатора евентуална недопустимост на иска, поради липса на правен интерес, тъй като в чл. 36, ал. 2 ЗОЗ изрично е предвиден исков път на защита срещу залогодателя и заложния кредитор на всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението по ЗОЗ, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на залогодателя, какъвто е настоящият случай, .в който ищецът поддържа, че е собственик на част от движимите вещи, срещу които е насочено изпълнението по ЗОЗ. Вида на иска – отрицателен установителен, и наличието на правен интерес от него за всяко трето лице, което твърди и докаже, че е собственик на вещите, срещу които е насочено изпълнението, не въз основа на правоприемство от залогодателя, са установени от самия закон. Неоснователно е и твърдението за наличие на недостатъчна индивидуализация на вещите, предмет на изпълнението, по отношение на които се поддържа, че ищецът е собственик. На страници № 1 и 2 от исковата молба в двадесет пункта са конкретизирани вещите по вид, брой и инвентарен номер, собственост на ищца, като на страници № 3-10 от исковата молба са посочени съобразно описа на ЧСИ кои от описаните в него вещи, срещу които е насочено изпълнението по ЗОЗ, са собственост на ищеца и какво е придобивното основание, от което той извежда правото си на собственост. В исковата молба има ясна конкретизация на всички обстоятелства, обхванати от фактическия състав на чл.36, ал.2 ЗОЗ, поради което не е налице и евентуална недопустимост на решението, поради нередовност на исковата молба. Следва да се има предвид, че ищецът не дължи посочване на факти, извън релевантните за иска по чл.36, ал.2 ЗОЗ, като обстоятелствената част на исковата молба трябва да обхваща единствено твърдения относно: вещите, собственост на ищеца; основанието, от което произтича правото на собственост и фактът на насочване на изпълнение срещу тях по реда на ЗОЗ. С оглед изложеното, доколкото първи въпрос се основава на невярното твърдение, че липсва индивидуализация на предмета на предявения иск, същият не покрива общото основание по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Във въззивната жалба касаторът е изложил оплаквания за: недопустимост на иска, поради липса на правен интерес, тъй като не е ясно как се влияе върху правната сфера на ищеца; липса на индивидуализация на предмета на предявения иск; липса на пълнота и точност на доклада по делото, тъй като не са дадени указания за индивидуализация на предмета на делото, съответно не е разпределена правилно, ясно и точно доказателствената тежест по делото; твърдение, че машините, заложени в полза на банката, са индивидуалзирани към момента на залога чрез инвентарни номера, както и чрез опис, оглед и подробно заснемане; свързаност на залогодателя, ищеца и наемателя на вещите; едни и същи обстоятелства са приети за недостатъчно индивидуализиращи в един случай, а в друг случай – за достатъчно индивидуализиращи; неприобщаване на изпълнителното дело. Въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е дал отговор на всички оплаквания на страните и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като е изложил собствени мотиви по спора, поради което поставените от касатора въпроси № 2-5 вкл., касаещи правомощията на въззивната инстанция, също не предпоставят допускането на решението до касация. Не е формулиран въпрос относно обуславящия изхода на спора извод на съда, че ответниците, носещи тежестта на доказване, не са установили при пълно и главно доказване, че поцесните вещи, срещу които е насочено изпълнението, са собственост на залогодателя, като оплакване за липсата на указания в доклада за кои обстоятелства страните не сочат доказателства е направено за първи път едва с касационната жалба. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски за настоящото производство в размер на 1500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение