Определение № 60722 от 02.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Г. П. М. срещу решение № 12472/09.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 994/2019 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 7811/18.11.2019 г. по гр. дело № 4175/2018 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу П. М. М., осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 45 000 EUR, претендирана като дължима по договор от 04.06.2014 г. между страните; в тежест на касатора-ищец са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът П. М. не е подал отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) може ли да се счита, че когато приобретател на недвижим имот по договор за издръжка и гледане отсъства в различни периоди от време от Република България, независимо от времетраенето на отсъствието, за което по делото има надлежни писмени доказателства (справка от МВР „БДС“), то той се вмества изцяло в критериите за изпълнение на договора за издръжка и гледане, без забава, като се има предвид, че това задължение следва да се изпълнява ежедневно, непосредствено и непрекъснато; 2) следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти; и 3) следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си, и които имат значение за решението по делото. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първия въпрос – в противоречие с решение № 633/01.07.2002 г. по гр. дело № 944/2001 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 1024/26.11.1997 г. по гр. дело № 1404/1997 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 238/26.10.2015 г. по гр. дело № 1368/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; втория въпрос – в противоречие с решение № 15/06.02.2012 г. по гр. дело № 311/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 25/06.07.2012 г. по гр. дело № 1035/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 372/07.08.2012 г. по гр. дело № 121/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 37/19.03.2012 г. по гр. дело № 241/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 21/15.03.2012 г. по търг. дело № 1144/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 32/02.03.2011 г. по търг. дело № 328/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 3/15.03.2016 г. по гр. дело № 2526/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и третия въпрос – в противоречие с решение № 7/08.02.2012 г. по гр. дело № 510/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 209/20.02.2018 г. по търг. дело № 1096/2017 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 374/22.11.2010 г. по гр. дело № 219/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 832/26.10.2009 г. по гр. дело № 3790/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 92/06.11.2019 г. по търг. дело № 2100/2018 г. на І-во търг. отд. на ВКС. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка се сочи, че въззивният съд в разрез с правилата на формалната логика приел, че ответникът изцяло и непрекъснато изпълнявал договора за издръжка и гледане, както и че има „друго основание“ за превода на сумата 5 000 EUR, при положение, че ответникът не отрекъл, че ги е превел на ищеца в изпълнение на процесния „договор за дарение“. Поддържа се също, че въззивният съд нарушил основно начало в гражданския процес, като „разширил полето на защитните тези“ на ответника – обсъждал възражения, които не били направени с отговора на исковата молба, с който е направено само възражение за нищожност на процесният „договор за дарение“ и ответникът не твърдял пълно изпълнение на договора за издръжка и гледане. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено следното: Не е спорно между страните по делото, че с договор, сключен на 05.06.2012 г., З. И. е прехвърлила на ответника 2/3 идеални част от недвижим имот, представляващ апартамент, срещу положените от ответника грижи до момента и срещу задължението да продължи да се грижи и да я издържа, като ѝ осигури издръжка, грижи и нормален и спокоен живот. Страните не спорят и че на 15.10.2013 г. прехвърлителката е починала, а на 09.06.2014 г. с договор за продажба ответникът е продал собствените си 2/3 идеални части от апартамента за сумата 93 333.33 EUR. Страните по делото са сключили на 05.06.2014 г. процесния договор, озаглавен „договор за дарение“, в който са посочили, че до смъртта на З. И. грижите и издръжката за прехвърлителката са поделяни поравно между тях, и в знак на благодарност ответникът се задължава да прехвърли „веднага и безвъзмездно“ на касатора-ищец сумата 45 000 EUR, получена от продажбата на недвижимия имот. Въззивният съд е установил и че относно спорното по делото обстоятелство, кой е полагал грижи и е давал издръжка на прехвърлителката И., в първата инстанция са разпитани четирима свидетели. От показанията на свидетелката А. апелативният съд е установил, че ищецът е изключително грижовен човек и е помагал на баба З., като ѝ готвел храна и се е грижел за нея. Ищецът искал да помогне на ответника, затова го запознал с прехвърлителката, като имал намерение да му помогне да гледа баба З., за да има ответникът къде да живее. За тези намерения свидетелката узнала от ищеца; самата баба З. е споделяла пред свидетелката, че иска да прехвърли апартамента си на ищеца, но той не искал. От показанията на свидетелката Г., собственик на магазин в близост до дома на прехвърлителката, съдът е установил, че дълги години последната е пазарувала хранителни стоки от магазина на свидетелката, а впоследствие за баба З. е започнал да пазарува ищецът. Нееднократно свидетелката е виждала ищеца на разходка с прехвърлителката. Според свидетелката, години наред ищецът е пазарувал в нейния магазин за баба З., като в кратък период да пазарува за прехвърлителката е идвал и ответникът, но свидетелката е останала с впечатление, че е изпратен от ищеца. От показанията на свидетелката Д. въззивният съд е установил, че същата е адвокат и е извършвала правни услуги на двете страни по делото; баба З. познавала от есента на 2012 г., когато била ангажирана от ответника по повод сключването на договора за прехвърляне на имота срещу издръжка и гледане. Към този момент ответникът вече е започнал да полага грижи за прехвърлителката. Свидетелката лично е изготвила документите за договора за прехвърляне на недвижимия имот, съдействала е за нотариалното изповядване на сделката. По молба на ответника тя няколко пъти е посещавала баба З. за оформяне на други правни консултации и от самата прехвърлителка в няколко случая свидетелката е останала с впечатление за лоши отношения между нея и ищеца. От показанията на свидетелят Н. апелативният съд е установил, че в период от 2-3 години – през 2012 и 2013 г. ответникът и съпругата му са ходели непрекъснато при баба З., като полагали грижи, изразяващи се в чистене на дома ѝ и пазаруване на хранителни стоки. Свидетелят лично, по молба на ответника, е посещавал дома на З. И., за да ѝ носи покупки. Този свидетел също сочи за конфликт между ищеца и прехвърлителката, като при едно от посещенията му, баба З. отказала да го пусне в дома си, мислейки го за ищеца. Въззивният съд е обсъдил и писмените доказателства, представени от касатора-ищец, като е намерил, че те не установяват релевантни за спора обстоятелства и не следва да бъдат ценени, излагайки следните съображения: Банковият превод за сумата 5 000 EUR не установява частично плащане по процесния договор, каквито са твърденията на ищеца, тъй като в основанието му е записано „захранване”, а по делото е установено, че между страните са съществували дългогодишни отношения между, което още повече не дава основание да се приеме плащане по процесния договор. Фискалните бонове не представляват доказателства, че извършените разходи са направени от ищеца в полза на прехвърлителката. Справката от МВР от 23.04.2019 г. не може да бъде ценена за доказателство, тъй като от 01.01.2007 г. Република България е член на Европейския съюз и съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г. относно свободното право на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, българските граждани, какъвто е ответникът, се проверяват на ГКПП по метода „преценка на риска”, в резултат на което данните за пътуванията им в масивите на „Граничен контрол” са непълни след тази дата. Предвид това и показанията на свидетелите, от които не е установено ответникът да е пребивавал в чужбина за някакъв период от време, въззивният съд е приел, че същият не се е намирал извън страната за продължителен период от време. При така възприетата фактическа обстановка, апелативният съд е намерил от правна страна следното: Сключеният между страните процесен договор от 04.06.2014 г., макар и наименован „договор за дарение”, не представлява дарение по смисъла на чл. 225 от ЗЗД, тъй като същият не е безвъзмезден – задължението за плащане на сумата 45 000 EUR е поето по договора поради вече извършена от ищеца престация, изразяваща се в полагане на грижи и издръжка за З. И. до нейната смърт. Въззивният състав е приел, че процесният договор, като възмезден, двустранен и комутативен, представлява договор за спогодба с правно основание чл. 365 от ЗЗД. В тази връзка съдът е посочил, че предметът на договора за спогодба е съществуващ или възможен спор; това, което мотивира страните към сключването на договор за спогодба, е желанието им да преодолеят различията в твърденията си и да избегнат бъдещ или решат настоящ правен спор. Поради „необходимостта” от наличието на правен спор, спогодба може да се сключи само между лица, които вече се намират в определени правни отношения помежду си; така договорът за спогодба предполага съществуващи други отношения между страните, във връзка с които се поражда този правен спор или предстои да бъде породен, вследствие на техни действия. Предвид тези принципни съображения, въззивният съд е приел, че в настоящия случай страните са уредили отношенията си при бъдещи възможни претенции, тъй като ищецът е изпълнявал вместо ответника задължение на последния да полага грижи и да издържа З. И., а като насрещна престация ответникът се е задължил да му плати половината от получената при продажбата на имота цена. Апелативният съд е намерил, че при това положение следва да анализира твърденията на страните относно обема на полаганите грижи за И., тъй като този спорен юридически факт е послужил за основание за сключването на процесната спогодба. В тази връзка съдът е приел, че в периода от сключването на договора за прехвърлянето на имота срещу издръжка и гледане – 05.06.2012 г. до смъртта на прехвърлителката на 15.10.2013 г. грижи за нея и издръжка е осигурявал ответникът и съпругата му – така, както е уговорено с прехвърлителката по договора за издръжка и гледане. Въззивният съд е намерил, че това се установява от показанията на свидетелите Н. и Д., които показания съдът е кредитирал, като придобити вследствие на лични впечатления от З. И.. Съдът е изтъкнал и че тези двама свидетели установяват наличие на конфликт между И. и ищеца, като е посочил, че това индиректно се подкрепя от факта, че прехвърлителката е взела решение да сключи договора за издръжка и гледане с ответника, а не с ищеца. Апелативният съд не е кредитирал показанията на свидетелите А. и Г., тъй като същите не са придобили лични впечатления от З. И., а показанията им са базирани на волеизявления на самия ищец. В тази връзка съдът е посочил и че тези две свидетелки дават показания за продължителен период от време, предшестващ момента на сключване на прехвърлителния договор, което е ирелевантно за спора по делото. Предвид така приетото, въззивният съд е заключил, че не е настъпило неоснователно разместване на имуществени блага и процесното договорно вземане не е възникнало, като поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, основания за допускане на касационното обжалване няма, като съображенията за този извод са следните: Първият формулиран от страна на касатора правен въпрос е относно изпълнението на алеаторната престация по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, като постановката на въпроса изхожда от установено отсъствие на приобретателя по договора от територията на страната. В случая обаче спорът по делото не е относно, и няма за предмет изпълнението (респ. – неизпълнението) на непроцесния алеаторен договор, сключен между ответника и З. И., а въззивният съд е обсъждал и анализирал твърденията на страните и събраните по делото доказателства относно спорното обстоятелство – от кого и в какъв обем са полагани грижи за нея, тъй като (както изрично е посочено в мотивите към обжалваното решение) този спорен юридически факт е послужил за основание за сключването на процесния договор за спогодба между страните, чието реално изпълнение касаторът-ищец претендира по делото. Освен това, апелативният съд не е приемал за установено, ответникът да е отсъствал продължително (нито в различни периоди от време, каквато е постановката на въпроса) от територията на страната, напротив – съдът е намерил за недоказано това твърдение на ищеца по делото. При това положение, първият правен въпрос стои извън предмета на спора по делото, не от значение за крайния изход на същия и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Напълно неотносима към спора по настоящото дело е и практиката на ВКС, посочена от касатора във вързка с този въпрос. Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на процесуалния закон, обективирана и в множеството посочени от жалбоподателя решения, останалите два процесуалноправни въпроса в изложението към касационната му жалба, са значими за изхода на правния спор по всяко гражданско дело и отговороте им са положителни, а именно: съдът е длъжен да обсъди в мотивите си поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти; въззивният съд следва да изложи свои собствени мотиви към решението си, в които следва да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си, и които имат значение за решението по делото. Видно от изложеното по-горе, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил своя самостоятелна преценка на всички писмени и гласни доказателства, относими към релевантните за спора факти, като е изложил и подробни съображения, кои от тях кредитира (цени) и кои не, и по какви причини; въз основа на тази преценка, ясно е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени и кои не; а въз основа на това е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин е отговорил на всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Също съгласно трайно установеното становище на ВКС по тези процесуалноправни въпроси, обективирано в множество определения по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, както и оплакванията му за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. С оглед на това, настоящият касационен състав намира, че по отношение на втория и третия въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касацинното обжалване на въззивното решение. Съгласно посочените и от касатора актове на ВКС, касационната инстанция трайно застъпва разбирането, че очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран prima facie – без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта; такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон или на несъществуваща правна норма (extra legem), прилагането на закон в неговия обратен, противоположен смисъл (contra legem), съществено явно нарушение на основни начала на гражданското съдопроизводство или на материалното гражданско право, или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивното решение очевидно не страда от такъв особено тежък порок, тъй като не би могъл да се обоснове извод нито за явно нарушение на процесуалния закон или на материалното право, нито за очевидна необоснованост на съображенията на въззивния съд от гледна точка на правилата на формалната логика. С оглед на това, и доводите на касатора-ищец за очевидна неправилност на въззивното решение са напълно несъстоятелни. В заключение, касационното обжалване по делото не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК; не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2, от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване – по ненаведени от касатора доводи. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение