Определение № 2479 от 06.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 297/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. Т. М. срещу определение № 251 от 15.11.2024 г. по в. ч. т. д. № 206/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 220 от 09.09.2024 г. по т. д. № 92/2024 г. на Русенски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Счита, че въззивният съд неправилно е приел, че няма правен интерес от предявения от него иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ. Мотивира становище, че правният му интерес се извежда от предвидената в чл. 30, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ последица от уважаването на иска с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ. Поддържа, че е отправил предизвестие до ответното дружество с ограничена отговорност за прекратяване на участието му в дружеството, което е с автоматичен прекратителен ефект. Релевира доводи, че с предявения иск цели да установи, че вече не е съдружник в ответното дружество, както и да предизвика заличаване на обстоятелството в ТРРЮЛНЦ. По отношение на осъдителния иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ сочи, че правото предмет на иска ще възникне, съответно ще може да бъде защитено едва след уважаване на първия му иск. Поддържа, че в закона липсва забрана съдружникът да установи прекратяването на участието си в дружеството, след като то вече е в производство по несъстоятелност. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Частният касационен жалбоподател основава допускането на касационното обжалване на предпоставките по чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Твърди, че определението на въззивния съд е постановено в отклонение от практиката на ВКС по въпроса „относно наличието на правен интерес от воденето на иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ при условие, че при уважаването му е предвидено заличаване на обстоятелствата по чл. 30 от закона“. Сочи, че даденото от състава на Великотърновски апелативен съд разрешение на въведения въпрос противоречи на определение № 2440 от 20.09.2024 г. по т. д. № 1397/2023 г. на ВКС, ІІ т. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото е поставен и въпросът „Попада ли в забраната на чл. 637, ал. 6 ТЗ искът по чл. 71 във вр. чл. 123 ТЗ (претенция по чл. 125, ал. 3 ТЗ)?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в исковата молба, с която ищецът е предявил исковете си срещу „А. К.“ ООД /н./, се твърди, че ищецът е бивш съдружник в ответното дружество, като към момента на депозиране на исковата молба напускането му не е отразено в ТР и не са уредени имуществените отношения помежду им след прекратяване на членството; поради напредналата си възраст ищецът постепенно се оттеглил от активните управленски функции в дружеството и дейността преминала изцяло под контрола на другия съдружник К.; на 09.12.2021 г. ищецът Й. М. отправил изявление до дружеството, в което заявил желанието си да го напусне и да бъдат уредени имуществените им отношения, като едновременно с това поискал да бъде освободен и от длъжността управител. Съставът на въззивния съд е изтъкнал, че съобразно твърденията на ищеца същият е фактически отстранен от дружеството, но това обстоятелство не е отразено в решение на общото събрание, нито е заявено за вписване по партидата му в ТР. Приел е, че ищецът се позовава на породилото действие негово изявление по чл. 125, ал. 2 ТЗ, като твърди, че в ТР понастоящем е вписано неистинско обстоятелство – че е съдружник в ответното дружество. Съдът е отразил, че според твърденията в исковата молба не са уредени имуществените отношения между дружеството и ищеца в качеството на съдружник, чието участие в дружеството е прекратено, поради което се претендира заплащането на част – 1250 лв. от сумата от 490 000 лв., която съответства на стойността на дела му към датата на прекратяване на членственото му правоотношение – 31.03.2022 г. В атакуваното определение на въззивния съд е прието, че първият от предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове на ищеца е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като с него се иска установяване, че ищецът не е съдружник в ответното дружество с ограничена отговорност. Формиран е извод за недопустимост на този иск, тъй като не е налице абсолютна предпоставка за съществуването на правото на иск – наличие на правен интерес от иска. Изложени са съображения, че с посочения установителен иск ищецът не може да постигне целта, заради която искът е предявен. Съдът е счел, че дори да бъде постановено решение за установяване, че ищецът не е съдружник в търговското дружество, решението няма да подлежи на служебно вписване, тъй като не е измежду документите, изрично посочени в ЗТРРЮЛНЦ и Наредба № 1/14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър и до регистъра на юридическите лица с нестопанска цел за вписване на установените с него подлежащи на вписване обстоятелства. Подчертал е, че съгласно чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ вписване, заличаване и обявяване на обстоятелства в ТР се извършва въз основа на акт на съда само в предвидените в закон случаи; да се допусне установяване на подлежащи на вписване обстоятелства, чрез предявен отрицателен установителен иск, означава да се заобиколи създадения със ЗТРРЮЛНЦ и Наредба № 1/2007 г. специален ред за вписване в ТР. Въззивният съд е споделил и извода на Русенски окръжен съд за недопустимост на осъдителния иск на ищеца за уреждане на имуществените последици от прекратяването на участието му в дружеството, квалифициран по чл. 71 вр. чл. 123 ТЗ, след извършена констатация, че по отношение на ответното дружество е открито производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност и свръхзадълженост, и при позоваване на забраната на чл. 637, ал. 6 ТЗ за образуване на нови съдебни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника след откриването на производството по несъстоятелност. Изтъкнато е, че в случая не са налице изключенията, изчерпателно уредени в последната посочена разпоредба. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият от въпросите на касатора не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не съответства на изводите на въззивния съд относно правната квалификация на първия от предявените от ищеца искове, на която е основана и преценката на съда за недопустимост на този иск. В обжалваното определение на въззивния съд е споделено становището на първоинстанционния съд, че ищецът е предявил отрицателен установителен иск, че не е съдружник в ответното дружество с ограничена отговорност, основан на твърдения за настъпил ефект на отправеното от ищеца до ответника писмено предизвестие по чл. 125, ал. 2 ТЗ за прекратяване на участието му в дружеството и за невписване в ТР на това обстоятелство. По отношение на първия поставен въпрос не е обоснована и въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото частният касационен жалбоподател се позовава на противоречие на въззивния акт с определение № 2440 от 20.09.2024 г. по т. д. № 1397/2023 г на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК. Определенията на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не представляват практика, противоречието с която да е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не дават отговор на конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е обусловил изводите на въззивния съд за недопустимост на предявения при условията на обективно кумулативно съединяване иск за уреждане на имуществените последици от прекратяване на участието на ищеца в ответното дружество, поради което покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е осъществено обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което формулираният въпрос по т. 2 от изложението на касатора не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ установява по ясен начин изключенията от забраната за завеждане на нови дела срещу длъжника след откриване на производството по несъстоятелност. Освен това по този въпрос е формирана практика на ВКС, намерила израз в определение № 285 от 8.06.2016 г. по ч. т. д. № 1072/2016 г. на ВКС, II т. о. В него е прието, че забраната по чл. 637, ал. 6 ТЗ е установена за вземания, които могат да се предявят в производството по несъстоятелност на ответника по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ - за притезателни права (вземания) и то парични. Допустимо е образуване срещу ответник, след откриване на производство по несъстоятелност, на съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански и търговски дела, които нямат за предмет вземания, които могат да се предявят в производството по несъстоятелност по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ, за които претендираното право може да се упражни само съдебно и което синдикът не може да разреши. Такива са делата, образувани по конститутивни искове; дела, с които се предявяват потестативни права - иск по чл. 19 ЗЗД, иск по чл. 87, ал. 2 ЗЗД, иск по чл. 517, ал. 3 ГПК; дела, образувани по установителни искове по чл. 124, ал. 4 ГПК за собственост, за прогласяване на нищожност на договор; дела, образувани по иск за възстановяване нарушено владение, иск за връщане на наета или заета за послужване вещ - по всички тях правата, претендирани от ищеца, не могат да бъдат защитени, ако се предяви вземането пред синдика в производството по несъстоятелност на ответника, тъй като права от такъв характер не могат да бъдат приети от синдика или от съда по несъстоятелността. С обжалваното определение съдът, излагайки съображения, че предмет на осъдителния иск е парично вземане, което може да бъде предявено в производството по несъстоятелност съобразно предвидения за това ред в ТЗ, съответно не е налице изключение по смисъла на чл. 637, ал. 6 ТЗ, не се е отклонил от формираната практика на ВКС по поставения въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното определение не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение