Определение № 3709 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД, чрез адв. Ц., срещу въззивно решение № 193 от 19.11.2025 г. по гр. д. № 234/2025 г. на Апелативен съд – Бургас, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 1061 от 07.11.2022 г. по гр. д. № 70/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлен искът на банката по чл. 441, ал. 1 ГПК за присъждане на сумата от 136 641.12 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответника Я. В. Б. в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 709 на Камарата на ЧСИ, от незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. д. № 553/2015 г., ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба на 17.01.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът „Банка ДСК“ ЕАД поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Моли касационното обжалване да бъде допуснато, обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск – уважен изцяло. В изложението към касационната жалба се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При твърдения за решаване на спора в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК, т.4, и Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, т.2, се поставят въпросите, създава ли сила на пресъдено нещо съдебното решение, постановено по реда на чл.435 ГПК относно законосъобразността на обжалваното изпълнително действие, както и при обявяване на сделка за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД същата запазва ли действието си и имуществото счита ли се за собственост на приобретателя по отношение на всички с изключение на кредитора. В отделен пункт отново в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК се поставят и процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивния съд, свързани с доклада по делото и събирането на доказателства при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК, които са формулирани по следния начин: 1.Докъде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест в процеса, при допускане на доказателства и даване на указания при повторно разглеждане на делото сред връщане от ВКС? 2.При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд или при липса на доклад, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства? 3.Може ли основание за отхвърляне на иска да бъде недоказване на факт, който не е включен в предмета на доказване с доклада по делото? 4.Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест? 5.Може ли въззивният съд без да изготви нов доклад да приеме за недоказани факти, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване? 6. Длъжен ли е ищецът да доказва факти, които ответникът не е оспорил в срока за отговор на исковата молба? 7. Задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК, във връзка с разпределяне на доказателствената тежест? Поддържа се, че по така поставените въпроси въззивното решение противоречи на постановките на тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и на казуалната практика на отделни състави на ВКС, обективирана в решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 341 от 06.12.2011 г. по гр. д. № 252/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и с решение № 196 от 16.03.2017 г. по т. д. № 1887/2015 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г. на ВКС, ІV г.о. Наред с посочените, като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, са поставени и следните въпроси: При връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с указания на ВКС за излагане на мотиви по материалноправен въпрос, който не е бил включен като спорен, длъжен ли е въззивният съд при повторното разглеждане да даде указания за излагане на твърдения и за ангажиране на доказателства, както и да допусне събиране на нови доказателства за установяване на факти, които са във връзка с този въпрос? Може ли въззивният съд да откаже събиране на нови доказателства, ако те са представени своевременно след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане и са относими към въпрос, който не е бил спорен в инстанциите по същество и е указан за първи път от ВКС? Решението на съда, с което се потвърждава отказ на съдебен изпълнител да извърши определено изпълнително действие, задължително ли е за съдебния изпълнител и длъжен ли е той да се съобрази със същото при повторно искане от взискателя за извършване на същото изпълнително действие без да е налице изменение на фактическата обстановка и на приложимото право? На последно място, в изложението към касационната жалба на „Банка ДСК“ ЕАД се сочи и хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касация Я. В. Б. чрез процесуалния си представител адв. Ш. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Третото лице-помагач на страната на ответника „Лев Инс“ АД изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Обжалва се въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативния съд в гр. Бургас с дадени задължителни указания, след касиране на предходното въззивно решение поради явна необоснованост на извода за наличие на причинна връзка между незаконосъобразното принудително изпълнение от страна на ответника, действащ като ЧСИ, и твърдяната вреда за ищеца, както и поради липса на мотиви. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК и с предмет – заплащане на обезщетение в размер на 136 641.12 лв. за причинените вреди на ищцовата „Банка ДСК“ ЕАД във вид на пропуснати ползи, чрез извършената от ответника ЧСИ Я. Б. публична продан на недвижим имот. Въззивният съд е намерил от фактическа страна за безспорно, а и установено от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, че ищцовата „Банка ДСК“ ЕАД е кредитор на „Сан Сити“ ООД с вземания в общ размер на 15 545 594.66 лв. към 25.11.2016 г. Въз основа на изпълнителен лист от 24.06.2013 г. за сумата от 34 484 евро главница по договор за кредит от 29.08.2006 г., заедно с присъдени лихви и разноски, по молба на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано изп. дело № 892/2013 г. на ЧСИ Н. срещу длъжника „Сан Сити“ ООД. Впоследствие са присъединени и други вземания на същия взискател. На 15.12.2016 г. в рамките на това изпълнително производство е вписана възбрана върху имот с идентификатор ......................, находящ се в [населено място],[жк]и представляващ бистро с площ от 296.85 кв.м. Още на 29.04.2013 г. е вписан апорт на търговското предприятие на Сан Сити“ ООД в „ЕФГ Билд Груп“ ЕООД, включващо няколко недвижими имота, сред които и процесният. На 12.09.2013 г. е вписан особен залог на търговското предприятие на „ЕФГ Билд Груп“ ЕООД в полза на „Таурус 2001“ ЕООД, за обезпечаване на вземания за главница по договор за заем в размер на 400 000 евро и 1 200 000 евро неустойка. На 21.11.2013 г. е вписано частично заличаване на особения залог по отношение на процесния имот, а на 18.08.2015 г. е вписано пристъпване към изпълнение по особения залог. На 24.10.2013 г. е вписана искова молба, с която „Банка ДСК“ ЕАД предявила иск по чл. 135 ЗЗД срещу „Сан Сити“ ООД и „ЕФГ Билд Груп“ ЕООД, а на 17.11.2016 г. е вписано и влязлото в сила на 20.10.2016 г. решение № 403/10.02.2015 г. по гр. д. № 444/2013 г. на Окръжен съд -Бургас, с което апортът на търговското предприятие на длъжника „Сан Сити“ ООД от 29.04.2013 г. е обявен за относително недействителен спрямо банката-кредитор. Докато тече исковото производство по Павловия иск, по молба на „Таурус 2001“ ЕООД с приложен изпълнителен лист за сумата от 2000 лв., частично вземане от главница с пълен размер от 400 000 евро, е образувано изп. д. № 553/2015 г. на ЧСИ Б., ответник по настоящото дело. Въз основа на вписаното пристъпване към изпълнение по особения залог от 07.08.2015 г., с молба от 04.12.2015 г. взискателят „Таурус 2001“ ЕООД е поискал на основание чл. 456 ГПК във връзка с чл. 32 от ЗОЗ в качеството си на пристъпил към изпълнение обезпечен по Закона за особените залози кредитор, да получи удовлетворение в рамките на същото принудително изпълнение на цялото вземане от 400 000 евро главница, както и на това от 1200000 евро неустойка, произтичащи от същия договор. С постановление от 07.12.2015 г. ЧСИ Б. присъединил посочените вземания. На 18.12.2015 г. по молба на ЧСИ Б. е вписана възбрана върху процесния имот, който бил изнесен на публична продан. С постановление за възлагане от 16.11.2016 г. имотът е възложен на купувача „Д.“ ЕООД за сумата 136 641.12 лв., която сума била разпределена на взискателя „Таурус 2001“ ЕООД. След проданта на имота, с разпореждане от 25.09.2018 г. по изп. д. № 892/2013 г. ЧСИ Н. отказал да продължи изпълнението срещу същия имот, като приел, че правата на приобретателя „Д.“ ЕООД по изп. д. № 553/2015 г. на ЧСИ Б., са противопоставими на „Банка ДСК“ ЕАД. Жалбата на банката срещу този отказ, депозирана по реда на чл. 435 ГПК, е оставена без уважение с решение от 12.02.2019 г. по гр. д. № 45/2019 г. на Бургаския окръжен съд. Междувременно дружеството-длъжник „Сан Сити“ ООД е изпаднало в несъстоятелност, като всички вземания на банката са включени в списъка на приетите вземания по чл. 686, ал. 1, т.1 ТЗ. При тези данни за да отмени първоинстанционното решение и вместо него да отхвърли изцяло предявения иск на „Банка ДСК“ ЕАД с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че съдебният изпълнител Б. не е имал правомощия да присъединява вземанията на „Таурус 2001“ ЕООД в размер на 400 000 евро и 1 200 000 евро по изп. д. № 553/2015 г., тъй като те не са били установени със сила на пресъдено и нещо и за тях в полза на кредитора не е бил издаден изпълнителен лист, с оглед редакцията на чл. 32 от ЗОЗ в редакцията му преди измененията, в сила от 30.12.2016 г., но тези негови действия не се намират в причинна връзка с твърдяните от ищеца вреди. Въззивният съд е отграничил, че с исковата молба, молбата уточнение от 02.03.2022 г. и със становището си от 20.05.2022 г. ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е обосновал настъпването на вредите по два различни начина. От една страна в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че взискателят „Таурус 2001“ ЕООД не е бил кредитор с обезпечено вземане, тъй като вписаното пристъпване към изпълнение по особения залог е било впоследствие заличено, и следователно съдебният изпълнител не е следвало да разпределя никакви суми в полза на това дружество от проданта на процесния недвижим имот. И ако този имот изобщо не бе изнасян на публична продан, то ищецът щеше да се удовлетвори от стойността му. От друга страна, с уточнението (на л.91 от делото) и становището на л. 183, вредата е очертана като пропусната полза, от която банката е лишена чрез лишаването й от възможността да продаде същия имот, но в рамките на друго принудително изпълнение, а именно – това по изп. д. № 892/2013 г. на ЧСИ Н.. По силата на съдебното решение, с което искът по чл. 135 ЗЗД е бил уважен, банката е можела да насочи изпълнение срещу имота, но тъй като същият бил продаден междувременно на трето лице на публична продан в паралелно развило се индивидуално принудително изпълнение, банката вече не можела да насочи изпълнение срещу имота, независимо от вписаната искова молба. Въззивният съд се е произнесъл е в съответствие с тези разнопосочни тези на ищеца. Той е предпоставил, че ако вписването на особения залог и на последвалото го пристъпване към изпълнение от „Таурус 2001“ ЕООД е противопоставимо на банката, която е вписала исковата си молба по чл. 135 ЗЗД по-късно, то разпределянето на сумата от проданта на имота в полза на заложния кредитор в изпълнителен процес, в който тя не е участвала като взискател, не би могло да й причинява вреда. В този случай съдебният изпълнител изпълнява вменените по закон задължения да продаде конкретното длъжниково имущество и да разпредели постъпленията от проданта, като съобрази привилегиите на първоначалния и на присъединилите се взискатели. С привилегия по чл. 136, ал. 1, т.1 ЗЗД и право на предпочтително удовлетворение се ползва единствено вземането на банката за разноските по иска по чл. 135 ЗЗД, което вземане е удовлетворено изцяло. За другите свои вземания, банката ще следва да се удовлетвори в реда на хирографарните кредитори, а това означава – да търпи разпределението на сумата от проданта в полза на съответния обезпечен и привилегирован кредитор, в който смисъл са и постановките на т.7 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Ако вписването на исковата молба и на последвалото позитивно решение по чл. 135 ЗЗД, с което апортът е обявен за относително недействителен спрямо банката, са противопоставими на кредитора с особения залог „Таурус 2001“ ЕООД, то тогава отново липсва причинно-следствена връзка с твърдяната вреда, тъй като публичната продан на имота, която прави купувача деривативен, а не оригинерен собственик, не би съставлявала пречка банката да се удовлетвори от стойността на този имот. Такова е правното действие на относителната недействителност, което е изяснено и с тълкувателно решение № 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според което при успешното провеждане на Павловия иск кредиторът-ищец по паричното вземане получава възможността да насочи изпълнение за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в патримониума на трето лице. Обстоятелството, че ЧСИ Н. е отказал да продължи изпълнението срещу същия имот, както и че този отказ е бил потвърден при обжалването му по реда на чл. 435 ГПК, не са били въведени своевременно в предмета на делото. От друга страна, законосъобразността на отказа на ЧСИ Н. да насочи принудително изпълнение върху имота, не е обхваната от обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо, поради което липсва законова забрана да се поиска отново насочване на изпълнение върху този имот. При така изложените мотиви от въззивния съд, атакуваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. При посочените по-горе решаващи мотиви, формулирания от касатора въпрос, дали сделката, която е обявена за относително недействителна по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, запазва действието си и съответно – дали прехвърленото по нея имущество се счита за собственост на приобретателя, не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване. Това е така, защото той не обуславя решението по делото. Въззивният съд не е отхвърлил иска, защото купувачът на процесния имот, изнесен на публична продан по изп. д. № 553/2015 г. на ЧСИ Б., е станал или не е станал собственик, а е подложил на анализ възможностите на кредитора, провел успешна защита по предявен от него Павлов иск, да получи удовлетворение от стойността на имота, с който длъжникът по увреждащата сделка се е разпоредил. Ето защо въпросът, дали обявената за относително недействителна по чл. 135 ЗЗД сделка запазва транслативното си действие и съответно – дали прехвърленото имущество се счита собственост на приобретателя, не е такъв от значение за решаването на възникналия между страните спор. Той не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Поради това касационното обжалване не може да се допусне по този въпрос, независимо от наличието или липсата на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Касационното обжалване не може да се допусне и по втория поставен в изложението въпрос, дали съдебното решение, постановено в производство по чл. 435 ГПК, формира сила на пресъдено нещо относно законосъобразността на обжалваните действия на съдебния изпълнител. И този въпрос не покрива общата селективна предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд не е изградил решаващите си мотиви върху неговия отговор. В обжалваното решение е направен извод, че ако вписването на исковата молба на кредитор по чл. 135 ЗЗД е противопоставимо на друг, заложен кредитор, то неговото вземане не може да се погаси от отказа на който и да е съдебен изпълнител да пристъпи към изпълнение и да извърши публична продан на имот на длъжника, прехвърлен по обявената за относително недействителна сделка. Решаващо е именно това, а не дали съдебното потвърждаване на такъв отказ се ползва със сила на пресъдено нещо. С оглед на това, въпросът се явява изваден от контекста на изложените мотиви. Въззивният съд е взел предвид факта, че отказът на ЧСИ Н. да насочи изпълнението срещу процесния недвижим имот по висящото пред него изп. д. № 892/2013 г., е бил потвърден от Окръжен съд – Бургас с решение по гр. д. № 45/2019 г., но с основание е забелязал, че тези обстоятелства са наведени от ищеца едва при повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция. Едва с касационната жалба в тази връзка е развита и тезата, че банката не би претърпяла вреда и съответно - би получила постъплението от изнесеното на публична продан имущество, ако единият съдебен изпълнител (ЧСИ Н., пред когото тя е инициирала индивидуално принудително изпълнение срещу длъжника „Сан Сити“ ООД) бе успял да продаде имота преди другия съдебен изпълнител да го продаде по паралелно образуваното изп. д. № 553/2015 г. Освен, че и в тази хипотеза липсва причинена от ответника Б. вреда, която да подлежи на обезвреда по реда на чл.441, ал. 1 ГПК, по така наведените доводи е достатъчно да се посочи, че възможността на кредитора да се удовлетвори предпочтително от имуществото на своя длъжник преди останалите кредитори не се определя от бързината на извършваната публична продан, а от съотношението между привилегиите на кредиторите. Законът не допуска при конкуренция между кредитори на един и същи длъжник, привилегированите от тях да бъдат изместени от хирографарните чрез бързината на образувано отделно принудително изпълнение по инициатива на последните. Независимо от изложено, обосноваването на вредата с твърдения, че единият съдебен изпълнител (ответникът Б.) е успял да изпревари другия, като продаде имота на длъжника и по този начин е възпрепятствал банката да получи удовлетворение, се явява и преклудирано. Формулираните от касационния жалбоподател в изложението по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК процесуалноправни въпроси са относими за изхода на спора. Макар и от значение за правилното му решаване, касационното обжалване не може да се допусне по тях, тъй като същите не са разрешени от въззивиня съд в противоречие с формираната съдебна практика на ВКС. При постановяване на решението си съдът не е основал акта си върху факти, които не са били включени в предмета на доказване. Твърдението, че ищецът е претърпял вреда по който и да е описаните от него начини, е оспорено още с отговора на исковата молба. Поради това, въззивният съд при повторното разглеждане на делото не е имал задължението да дава нови указания за излагане на твърдения и ангажиране на доказателства във връзка с тях, както погрешно се поддържа в касационната жалба. Няма съмнение, че дадените при касиране на решението указания по тълкуване и прилагане на закона са задължителни за съда, на когото е върнато делото за повторно разглеждане, в който смисъл е и изричния текст на чл. 294, ал. 1 ГПК, но в случая въззивният съд не е допуснал нарушение на посоченото процесуално правило, нито се е отклонил от формираната практика по неговото прилагане. Съдът не е имал задължение да преповтори констатацията, направена със самото отменително решение на ВКС, че ищецът като кредитор с уважен иск по чл. 135 ЗЗД следва да докаже, че въпреки правото си да се удовлетвори от прехвърленото имущество на длъжника, обективно не е в състояние да го упражни. Представените в тази връзка доказателства от банката при повторното разглеждане на делото са приети в проведените съдебни заседания на 01.10.2025 г. и 22.10.2025 г., като въззивният състав не е отказвал събиране и на други доказателства, но такива не са били сочени от страните. По въпросите за разпределението на доказателствената тежест в процеса и за задълженията на съда при събиране на нови доказателствата, е налице обилна и трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Това обстоятелство само по себе си изключва приложимостта на хипотезата на чл.280, ал. 1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 на тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по поставените от касатора процесуалноправни въпроси в пункт трети от изложението по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, нито е налице необходимост от даване на нови правни разрешения поради промяна на обществените условия. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. По силата на посочената разпоредба хипотезата на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника Б. следва да бъдат присъдени сторените пред касационния съд разноски за един адвокат, в размер на 1000 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,