Определение № 4313 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 917/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. С. А., против решение № 311 от 04.12.2024 г. по в. гр. д. № 491/2024 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 543 от 21.06.2024 г. по гр. дело № 1305/2023 г. на Районен съд – Добрич, с което е уважен предявен от С. С. Ю. иск по чл. 108 ЗС. В касационната жалба се релевират основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, като се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се релевират доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при следните формулирани въпроси: 1. Може ли подписаният от страните нотариален акт да е направен умишлено така, за да изтегли ответницата кредит, да го плаща и в един момент с децата си да остане на улицата; 2. По въпроса за съдържанието на законовия термин „упражняване на вещно право на ползване“ и дали под него се разбира единствено живеене в жилището (недвижим имот, по отношение на който това право е учредено), и може ли то да се упражнява в смисъл на живеене в него от друго лице, и 3. Длъжен ли е съдът, включително въззивната инстанция, да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и да изложи точни, ясни, логични и убедителни мотиви. Във връзка с първите два въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на втория и третия въпроси се поддържа, че разрешенията, дадени от въззивния съд, са в противоречие с възприетото в решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 20/2011 г. на ВКС, II г. о., и решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, II г. о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответник по касационната жалба С. С. Ю., в който се излагат съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С потвърденото от въззивния съд решение № 543 от 21.06.2024 г. по гр. дело № 1305/2023 г. по описа на Районен съд – Добрич съдът е уважил предявения от С. С. Ю. против Р. С. А. иск по чл. 108 ЗС като е признато за установено, че ищецът притежава вещно право на ползване върху недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. *, представляващ ПИ с площ 1 110 кв. м (по скица – 1260 кв. м) - УПИ * в кв. 13, заедно с построените в него къща от три стаи и салон със застроена площ 72 кв. м по нотариален акт № 180 от 21.10.2021 г., и ответницата е осъдена да предаде владението върху имота. Въззивният съд е посочил, че производството е образувано по искова молба на С. С. Ю. със следните твърдения: на 21.10.2021 г. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 180 от 21.10.2021 г. ищецът е продал на ответницата собствения си недвижим имот и запазил пожизнено за себе си правото на ползване върху имота;страните живели в имота на семейни начала в разбирателство до 15.03.2023 г., на която дата той напуснал имота, който продължил да се ползва от ответницата и общото им дете, родено през 2021 г., като ищецът бил възпрепятстван да упражнява правото си на ползване. Въззивната инстанция е приела изложените фактически обстоятелства за установени от съвпадащите твърдения на двете страни и представените писмени доказателства, като в тази връзка е потвърдена и дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл. 108 ЗС във вр. с чл. 56, ал. 1 ЗС. Съдът е посочил, че вещното право на ползване може да се защити с ревандикационен иск, за чието уважаване следва да се налице следните предпоставки: ищецът да докаже, че е носител на ограниченото вещно право на ползване върху имота, както и че ответникът без основание упражнява фактическа власт върху същия, респективно, в обратната хипотеза, за да бъде отхвърлен искът, ответникът следва да докаже, че е налице годно правно основание, въз основа на което упражнява фактическа власт върху имота. За установяването на отношенията между страните и с оглед твърденията на ответницата, че не е възпрепятствала ищеца да ползва имота, съдът е посочил, че са събрани свидетелски показания. При анализа им е приел, че нито един от разпитаните свидетели не е възприел непосредствено обстоятелствата, които конкретно са довели до напускането на имота от ищеца и в частност дали последният е бил изгонен от ответницата. Посочил е, че показанията потвърждават прекратяването на съвместното съжителство на страните през м. март 2023 г., както и обстоятелството, че оттогава имотът се ползва от ответницата. На следващо място, в мотивите на въззивното решение са коментирани поддържаните от ответницата твърдения за наличието на основание за владеенето от нейна страна на имота, а именно – правото й на собственост, като при придобиването платила уговорената цена, за което теглила банков кредит, както и на определянето на местоживеенето на детето на страните при нея на адреса на имота. Посочил е, че същата се е позовала на доброволното напускане на ищеца, както и на възможността, предвид наличната жилищна площ, да продължат съвместно да го ползват, с оглед твърдението й, че тя не е създавала пречки на ищеца да ползва имота. Приел е, че обстоятелствата около заплащането на цената на имота, дали е посредством кредит или по друг начин, са ирелевантни към повдигнатия спор, в рамките на който не са навеждани възражения относно настъпването на правните последици на прехвърлителната сделка, т. е. обстоятелството, че ответницата е придобила имота въз основа на покупко-продажба не е спорно между страните. Съдът е изяснил, че когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, или, както е в случая, се съгласи да закупи имота при запазване за прехвърлителя на правото на ползване, приобретателят се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Изложил е, че тази възможност изцяло принадлежи на титуляра на правото на ползване, който от своя страна може да упражнява правото на ползване лично или чрез другиго, като му предостави ползването на имота на основание заем за послужване или наем, както и да допусне в имота и трето лице, наред с него. В конкретния случай е посочил, че до м. март 2023 г. ищецът - титуляр на запазеното право на ползване, е осъществявал своето ограничено вещно право, като е допуснал в имота и ответницата, с което между тях е възникнало правоотношение по неформален договор за заем за послужване (съвместно ползване на имота). Съдът е приел, че независимо от липсата на последващо устно или писмено искане от ищеца до ответницата за връщане на имота, то първият е упражнил това свое право с предявяване на исковата молба. Относно твърденията на ответницата, че владее имота, поради това, че е негов собственик, съдът е подчертал, че титулярят на правото на ползване, който счита, че правото му е нарушено, може да се защити с петиторен иск срещу лицето, което нарушава това право, вкл. и когато това е собственикът на имота, доколкото договорът за покупко-продажба е непротивопоставим на титуляра на вещното право на ползване. Подчертал е, че запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на „голия“ собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на последния поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, които са съответни с неговото предназначение и не го променят съществено. Въззивният състав е разяснил, че по съдържание упражняването на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. В конкретния случай е приел, че ищецът е лишен от всяка от посочените форми на ползване, като в тази връзка е съобразил твърдението на ответницата в отговора на исковата молба, че при напускане на имота ищецът е взел всичките си вещи. Приел е също, че посещаването на имота периодично за вземане на детето на страните с оглед осъществяване на лични контакти също не покрива съдържанието на вещното право на ползване, още повече, че според свидетелските показания ищецът и в посочената хипотеза не е влизал в имота. За неотносимо към спора въззивният съд е приел твърдението на ответницата, че къщата разполагала с достатъчно помещения за съвместното й ползване от нея и от ищеца, доколкото не се касае до хипотезата на спор за разпределение на ползването между съсобственици. Посочил е, че правата на ответницата като собственик и тези на ищеца като титуляр на запазеното право на ползване имат различно съдържание и съгласно нормата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване се състои във възможността да се използва вещта съгласно нейното предназначение и да се получават добивите от нея без да се променя съществено. Направил е извод, че след като ищецът не може да реализира в цялост правото си на ползване, то същото несъмнено е нарушено. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за неоснователност и на третото, поддържано от ответницата твърдение, обосноваващо упражняваното от нея владение във връзка с определеното по споразумение на страните местоживеене на общото на страните дете при майката с посочен адрес на процесния имот. По същество е приел, че определянето на местоживеенето при майката, чийто адрес при постигане на споразумението между родителите е този на имота, не създава нито в полза на ответницата, нито в полза на непълнолетното дете, облигационно право на ползване на имота, което да е противопоставимо на вещното право на ползване на ищеца. Съдът е изложил с оглед предходните си разяснения, касаещи възможността на ползвателя да предостави ползването на имота на друго лице, включително и собственика на имота, под формата на наем или заем за послужване, че в случая по делото не са въвеждани твърдения за наличието на такава уговорка, нито пък са ангажирани съответни доказателства. От съвпадащите изявления на страните е извел, че с решението по гр. д. № 1500/2023 г. по описа на Районен съд – Добрич е утвърдено между тях споразумение по чл. 127, ал. 1 СК, според което местоживеенето на детето им е определено така, както и в определението за привременни мерки – при майката на адреса й на процесния имот, което обаче не е обвързано с твърдение в това споразумение да е била постигната някаква уговорка за ползване на имота, която би създала облигационно основание за ползването му за ответницата с конкретна цел – за определен срок или докато упражнява родителските права. В тази връзка въззивният състав е приел, че не е бил сезиран с искане за разрешаване на спор, който пряко засяга интересите на детето, доколкото няма доказателства в негова полза да е възникнало вещно или облигационно право на ползване, поради което и не е задължен служебно да съблюдава защитата на неговите интереси. Подчертал е, че със споразумението за определяне местоживеенето на детето при майката не е постигната договорка между страните, по силата на която ищецът се съгласява жилището, по отношение на което притежава правото на ползване, занапред да се ползва от ответницата и общото им дете, което да обоснове преценка на въпроса дали носителят на ограниченото вещно право се е съгласил занапред да го предостави за упражняване на друго лице. В заключение решаващият състав е приел, че доколкото ограниченото вещно право на ищеца е валидно учредено и не е прекратено, а ответницата явно оспорва правото му да използва имота, като осъществява фактическа власт върху него без основание, с което пречи на ищеца да упражнява своето право, то предявеният иск е основателен и правилно уважен от първата инстанция. При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК; с актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен въпрос да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Първият въпрос нито е правен въпрос съобразно разясненията на посоченото тълкувателно решение, нито пък е от обуславящо значение за изхода на делото. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел за неотносимо към спора съдържанието и съответно обстоятелствата около заплащането на цената по договора за покупко-продажба, въз основа на който ответницата е придобила собствеността върху имота, поради което и те изобщо не са разглеждани в производството. Така формулираният въпрос възпроизвежда изцяло фактическите твърдения, свързани със защитната теза на касатора Р. А. (ответник), и отразява нейното несъгласие с правните изводи на съда. В този смисъл доводите й имат отношение към преценката за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК в производството по същество, но не и в настоящата фаза по селекция на касационната жалба. Допускането на касационно обжалване изисква формулирането на общ и принципен правен въпрос, който да отговаря на уредените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки. За пълнота на изложението, във връзка с наведената от касатора аргументация следва да се отбележи, че въззивният съд изрично е посочил, че предоставянето на упражняването на родителските права на общото на страните дете на майката и определянето на местоживеенето му при нея не касае конкретното местообитание на детето, разбирано като жилище на конкретен адрес. Местоживеенето се свързва с личността на родителя, упражняващ родителските права, като адресът на последния се уточнява към съответния момент с оглед реализиране правото на личен контакт с другия родител, който не живее с детето. Допълнително, във връзка с поддържаното по въпроса специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не се твърди да е налице неправилна съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуващото тълкуване. Не е обосновано и наличието на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на нова съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само по себе си е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване по този въпрос. Следващият втори въпрос от изложението към касационната жалба, който се отнася до съдържанието на законовия термин „упражняване на вещно право на ползване“, отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК - той да е значим за изхода на делото, но по него не се установява да е налице въведената от касатора специална предпоставка за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдебната практика – включително и посоченото в изложението решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, II г. о., приема, че ограниченото вещно право на ползване, съгласно чл. 56 ЗС, включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Съдържанието му покрива правомощието на собственика да ползва и да си служи с вещта, като то е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, включително и на собственика на имота. Въззивният съд изцяло се е съобразил с тези разрешения, като в обжалваното решение е посочил, че запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на „голия“ собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на последния поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, които са съответни с неговото предназначение и не го променят съществено. Приел е, че по съдържание упражняването на вещното право на ползване следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Същото принципно разрешение е дадено и в решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г. на ВКС, II г. о., което обаче касае хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползване върху недвижим имот заедно и поотделно, каквато не е налице в настоящия случай, в който единствено ищецът в производството има запазено право на ползване върху имота, прехвърлен на ответницата Р. А. (понастоящем касатор). Предвид изложеното поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос липсва. В изложението е посочено, че въпросът също е от значение за еднаквото и точно прилагане на закона и за развитието на правото. Наличието на специалната предпоставка отново не се обосновава с нито една от посочените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС форми, поради което и не може да обуслови допускане на касационното обжалване. И последният процесуалноправен въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд, не обуславя допускане на касационната жалба до разглеждане, макар че е относим към изхода на всяко дело, тъй като отново не е разрешен от въззивния съд в противоположен смисъл от изведеното в решенията, на които касаторът се е позовал в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В съответствие с правомощията си на съд по същество на материалноправния спор въззивният съд е обсъдил подробно всички твърдения, искания и възражения на страните. Описал е фактическата обстановка, която е приел за установена, субсумирал е установените факти по приложимата материалноправна норма, определил е спорните между страните въпроси, обсъдил е всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на което е обосновал извода си за основателност на претенцията по чл. 108 ЗС. Въззивният съд е изпълнил в цялост задължението си по чл. 235, ал. 2 ГПК и разясненията, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да изложи собственото си становище относно крайния изход на делото. Противно на твърденията в изложението съдът изрично е изложил мотиви по поддържаните от ответницата доводи за наличие на основание за упражняването на фактическата власт върху имота от нея – посочил е защо твърденията за плащането на уговорената между страните цена при прехвърлянето на имота са неотносими към спора, както и е обсъдил свидетелските показания, за които е приел, че не установяват факти относно подлежащите на доказване в процеса обстоятелства. Несъгласието на касатора Р. А. с така формираните от въззивния съд фактически и правни изводи по тези оплаквания, обосновали и поставянето на процесуалноправния въпрос, подлежат на преценка само в случай че касационното обжалване бъде допуснато, но не са от естество да обосноват наличие на противоречие с посочената в изложението към касационната жалба практика. Необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод за основателност или неоснователност на исковата претенция, каквото в случая липсва. Предвид изложеното поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по този въпрос не е налице. В заключение касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска по поставените въпроси на посочените специални основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. При този резултат на ответника по касационната жалба, който е подал отговор и направил своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят претендираните разноски в касационното производство в размер на 511.29 евро, заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.