Определение № 4184 от 19.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2084/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Д., чрез процесуален представител адв. П. К. от САК, срещу въззивно решение № 18/21.02.2023 г., постановено по в.т.д. № 310/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 77/28.07.2022 г., по т.д. № 170/2021 г. на Окръжен съд- Плевен в частта му, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу ЗК "Лев инс" АД [населено място], иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ за разликата над 20 000 лв. до размера от 45 000 лв. /частичен от 80000 лв./, обезщетение за претърпени неимуществени вреди болки и страдания от телесни увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 15.03.2021 г. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия. Изразено е и несъгласие с размера на присъденото обезщетение. Претендира се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част и присъждане на обезщетения в пълния му предявен размер. Претендират се разноски по делото. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване- т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест ?“; 2. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“; 3. „ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“; 4. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /случая движение с малка превишена скорост/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?“; 5. „Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, които нормативно са му вменени в задължения, в резултата на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем- може ли приносът да е хипотетично предполагаем?“; 6. „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?“. По отношение на тази група въпроси, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 61/01.03. 2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 147/05.12.2017 г., по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, I т.о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о.; Решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, 1 т.о.; решение № 6/03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г.. на ВКС, III г.о.; решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о. и др.; 7. „Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните, чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“; 8. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“; 9. „Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?“. По отношение на въпросите под №№ 7-9 също се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 1/ 2013г. на ОСГТК; ТР № 1/2001 г. на ОСГК; Решение № 42/05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о.; 10. „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г.?“; 11. „ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004-2009 г./, но при лимит 2- 5 пъти по -нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?“ и 12. „Нарушен ли е принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и задължителната съдебна практика- ППВС № 4/68г. при липса на извършено от съда адекватно съпоставяне на търпените морални вреди от получените телесни повреди, в резултат на ПТП с необходимото и еквивалентно на същите обезщетение?“. По отношение на въпросите под №№ 10-12 се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС 4/1968 г.; решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС II т.о.; решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. 14/2009 г. на ВКС, II т.о и др. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК. Ответника по жалбата ЗК "Лев инс" АД [населено място] е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите касаещи: естеството на ПТП от 15.03.2021 г. /реализирано между л.а. марка „Воксхол“, управляван от А. Т. Г. и велосипедиста С. Д., в резултат на което са причинени телесни повреди на последният/, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка с травматичните увреждания на ищеца. Позовавайки се на заключението на съдебно-медицинската експертиза и събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди- характера на уврежданията на ищеца /многофрагментна фактура на лявата подбедрица и разкъсно- контузна рана на лявата вежда/, продължителността и интензивността на претърпените от него болки и страдания и търпените неудобства /по- продължителният период неработоспособност, психическият дискомфорт, извършената операция, гипсова имобилизация, останалия в крака имплант/, възрастта на пострадалия, липсата на данни и медицински документи удостоверяващи усложнение, отклонение от нормалния оздравителен процес и последващо лечение, обстоятелството, че пострадалият към момента е в добро общо състояние, ходи без помощни средства и отново кара колело /според СМЕ ищецът бил практически възстановен, и реално функцията на крака- възстановена, но предвид неговата възраст и тежестта на счупването не може да се очаква такава функция, каквато е имал преди произшествието/, обществено-икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, е в размер на 40 000 лв. Прието е от въззивния съд, с оглед заключението на САТЕ и дадените от вещото лице изготвило заключението, обяснения в о.с.з., че е налице степен – 1/2 на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Ищецът допринесъл за настъпване на вредата спрямо самия себе си, чрез действия извършени в нарушение на чл.80 т.2 от ЗДвП /според който водачът на велосипед е длъжен да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение/ вр. с чл.36 ал.2 от ЗДвП /според който при завиване наляво за навлизане в път с двупосочно движение водачът на пътното превозно средство завива така, че да навлезе по възможно най-краткия път в дясната част на платното за движение/, като „сякъл завоя“, навлизайки в лентата на движение на лекия автомобил, преди той да навлезе в мисленото пътно платно на велосипеда и така движейки се намалил възможността да бъде възприет като надлъжно направление от страна на водача на лекия автомобил, и обраното- той да възприеме местонахождението, траекторията и посоката на движение на автомобила, т.е. намалил е възможността за взаимното възприятие на двамата водачи един към друг по начина на своето движение към кръстовището. Според вещото лице била налице и техническата възможност всеки един от двамата участници в движението да предотврати произшествието /велосипедът се е движил със скорост от 8-10км/ч, а лекия автомобил с около 23.04км/ч./, като водачът на лекия автомобил е допуснал закъснение при използване на спирачната система към момента, в който имал техническата възможност да възприеме велосипедиста и да предприеме действия за спиране като спре преди мястото на удара, а велосипедистът- да реализира движение по най-краткия път, без да сече съответния завой, с което да се получи разминаване между двете превозни средства. Съдът приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и приел дължим размер на обезщетението – 20 000 лв., с оглед на това е направен извод за неоснователност на въззивната жалба и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до размера от 45 000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпроси от първи до шести се свеждат до обобщения от съда въпрос относно предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД и за установяване на конкретния принос на пострадалия, водещ до намаляване на дължимото се обезщетение, както и дали всяко нарушение на правилата за движение по пътищата има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици. По въпроса за предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, е формирана задължителната съдебна практика: решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. №525/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. №35/2009 г. на ВКС, II т.о. и др., в т.ч. и посочени от касатора, в които е прието, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Прието е, че приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем, и че този принос на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя, чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. Следва да се посочи, че дори и пострадалият да не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, то неговото рисково поведение следва да бъде отчетено по правилата на чл.51 ал.2 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение. Този принцип важи във всяка хипотеза, в която пострадалият е поел предвидим и реално очакван риск или неоправдано го е игнорирал и този риск е реализиран. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. В случая, възражението за съпричиняване на застрахователя е било основано на нарушения от страна на ищеца на разпоредби от ЗДвП. Противно на твърденията на касатора, при мотивиране на извода си за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, въззивния съд не е приемал, нарушенията на чл.79 т.1 и т.5 от ЗДвП да са с релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат. Установено е, че пострадалият велосипедист, е допринесъл за настъпване на ПТП, тъй като в нарушение на правилата за движение по чл.80 т.2, вр. с чл.36 ал.2 от ЗДвП е „сякъл завоя“, навлизайки в лентата на движение на лекия автомобил, преди той да навлезе в мисленото пътно платно на велосипеда и така движейки се е намалил възможността да бъде възприет като надлъжно направление от страна на водача на лекия автомобил, а и той да възприеме местонахождението, траекторията и посоката на движение на автомобила, т.е. е намалил възможността за взаимното възприятие на двамата водачи един към друг по начина на своето движение към кръстовището. Позовавайки се на наличието на техническата възможност всеки един от двамата участници в движението да предотврати произшествието: водачът на лекия автомобил да предприеме действия за спиране като спре преди мястото на удара, а велосипедистът- да реализира движение по най-краткия път, без да сече съответния завой, с което да се получи разминаване между двете превозни средства, въззивният съд е приел за несъмнено, че ищецът обективно е създал предпоставки и възможности за настъпване на увреждането си, като е налице причинна връзка между действията/бездействията на пострадалия и вредоносния резултат. Конкретния му принос за настъпване на вредоносния резултат е достатъчен да обуслови еднаква степен на съпричиняване. Поставените въпроси с №№ от 7 до 9, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Последната група въпроси с №№ от 10 до 12, свързани с приложението на принципа за справедливост и критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД за причинени при ПТП неимуществени вреди, са релевантни предвид възприетите от въззивния съд правни разрешения. Същите са обусловили решението по делото, но съдът е съобразил установената съдебна практика. В ППВС № 4/1968г. и множество решения на ВКС, напр.: решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Застрахователните лимити обаче нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната; те не са критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, но имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск /в т. см.: решение по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. и др./. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случая въззивният съд при определянето му е съобразил вида и характера на полученото увреждане, периода на възстановяване, извършената оперативна интервенция, по- продължителният период неработоспособност, интензитета на търпените болки и страдания, доказаните по несъмнен начин битови и психологически и неудобства, останалия в крака имплант. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводите за допуснати процесуални нарушения и за неправилно определен размер на присъденото обезщетение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Въпреки, че е направил искане за присъждане на разноски, ответника по жалбата не е представил доказателства за сторени такива пред настоящата инстанция, поради което разноски не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.