Определение № 60359 от 15.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2207/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 4588 от 23.03.2021 г., подадена от Р. Р. М., чрез адвокат А. Т. от САК, срещу въззивно |Решение № 165 от 25.02.2021 г. по в.гр.д.№ 3349/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, с което е отменено Решение № 3976 от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 12249/2016 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 8 състав, в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 73, ал. 1 ЗС до размер от 16 290 лева, и вместо това ответникът Р. Р. М. е осъден да заплати на К. Д. В. на основание чл. 73, ал. 1 ЗС сумата 16 290 лева като обезщетение за лишаване от ползването на апартамент № 3, находящ се на първия етаж в сградата на [улица], [населено място] – обект на нотариален акт № 147, том І, рег.№ 7226, дело № 143/2012 г. на нотариус П. П., за периода 19.06.2013 г. – 07.10.2016 г. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Приравнен ли е на добросъвестен владелец приобретателят по унищожаем договор за времето до влизане в сила на съдебното решение за прогласяване на унищожаемостта ?” с довод, че същият е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 6/1974 г. и Решение № 2067 от 21.07.1978 г. по гр.д.№ 1182/1978 г. на ВКС, І г.о. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищеца К. Д. В., чрез адвокат А. Л. от САК, който застъпва становище, че касационната жалба е неоснователна и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускането на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът К. Д. В. е придобил собствеността върху ап. 3, на първия етаж в сградата на [улица], [населено място], през 2010 г., когато същата е изградена на степен груб строеж чрез трансформация на правото му на строеж върху имота, учредено с нотариален акт № 32, том ІІІ, дело № 405/2008 г. на нотариус А. Г.. На 04.09.2012 г., с нотариален акт № 147, том І, рег.№ 7226, д.№ 143/2012 г. на нотариус П. П., К. Д. В. е продал на Р. Р. М. апартамента за цена от 39 000 лева, от които 19 500 лева са платени в деня на сделката, а останалите 19 500 лева е следвало да бъдат платени до 14.09.2012 г. На лист 73 и 74 от делото на СГС са представени вносни бележки, съгласно които на 04.09.2012 г. по сметката на ищеца в ПИБ АД са постъпили сумите 19 500 лева на основание „покупко продажба на недвижим имот” и сумата 19 500 лева на основание „захранване на сметка”. Със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 28.02.2013 г. е разпоредено К. Д. В. да предаде на Р. Р. М. фактическата власт върху апартамента. На 19.06.2013 г. М. е въведен във владение на имота съгласно протокол за принудително отнемане и предаване на недвижим имот на ЧСИ И. Ч. по изпълнително дело № 20137830400170. Съгласно отбелязаното в протокола, на длъжника и заварените там трети лица – съпругата му К. В. и Т. Р., е даден срок до 24.06.2013 г. да изнесат движимите си вещи, като са предупредени, че за влизане в имота им е необходимо изрично съгласие и разрешение от взискателя. На 24.06.2013 г. е изготвен протокол от ЧСИ Ч., озаглавен „за принудително отстраняване на движими вещи във връзка с извършен въвод във владение от 19.06.2013 г.”, в който, в присъствието единствено на М. и адвокатския му пълномощник, е констатирано, че в имота няма движими вещи на длъжника В. и е описано състоянието на имота към 24.06.2013 г., а именно: свалени са ел. контактите, ключовете за осветление, вратите, заедно с касите, тоалетната чиния, мивките, подовите настилки, кухнята, лампите с осветителните тела. Същото се потвърждава от разпита на св. Г., който твърди, че е присъствал и на двата въвода, като сочи, че при този на 19.06.2013 г. апартамента бил обзаведен с „нормалното обзавеждане”, стандартните неща, а на втория въвод в апартамента нямало нищо, дори стените били надрани, а на водопроводните тръби били поставени тапи, крановете ги нямало. На 11.12.2013 г. заповедта за изпълнение е обезсилена. На 17.09.2015 г. е издаден обратен изпълнителен лист, но производството по обратния въвод е спряно като обезпечение на бъдещ иск. През 2013 г. К. Д. В. е предявил срещу Р. Р. М. иск по чл. 31 ЗЗД за унищожаване на договора за покупко-продажба от 04.09.2012 г. С влязло в сила на 17.05.2018 г. Решение по гр.д.№ 9935/2013 г. по описа на СГС, І-12 състав, договорът от 04.09.2012 г. по н.акт № 147/2012 г. е унищожен, като сключен от ищеца К. Д. В. без да разбира свойството и значението на постъпките си. Съгласно заключението на съдебно-оценителната експертиза, средната наемна цена за имота за процесния период възлиза на 16 290 лева, ако той е в необходимото състояние за ползването му по предназначение като жилище, и 8 145 лева, ако той е в състоянието, описано в протокола от 24.06.2012 г. (във втория случай би бил негоден да бъде използван като жилище, а само като складово помещение). Във връзка с направено от Р. Р. М. възражение за прихващане е изслушана експертиза за размера на законната лихва върху договорената цена от 39 000 лева за периода 04.12.2012 г. -15.12.2016 г. и за периода 15.12.2013 г. - 15.12.2019 г. От правна страна е прието, че с влизане в сила на решението, с което договорът по нотариален акт № 147/2012 г. е унищожен, с обратна сила - от момента на възникването им, са заличени както самата сделка, така и правните й последици. Това означава, че придобивното основание на ответника е отпаднало не след 17.05.2018 г. (когато е влязло в сила решението, с което искът по чл. 31 ЗЗД е уважен – така, както е приел първоинстанционният съд), а изобщо - все едно сделката от 04.09.2012 г. е едно юридическо нищо. С унищожаването на договора е заличено с обратна сила придобитото с него право на собственост от ответника, както и правното основание да осъществява фактическа власт върху вещта. Разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС изисква владелецът да е получил фактическата власт върху вещта на правно основание, годно да го направи неин собственик, за да е добросъвестен. След като правното основание е отпаднало ex tunc, такова липсва изначално и полученото въз основа на него владение остава обикновено. Направен е извод, че ответникът, като придобил фактическа власт по силата на унищожен на основание чл. 31 ЗЗД договор за покупко-продажба, е недобросъвестен владелец и е такъв още от деня, в който е установил владението – в случая от 19.06.2013 г., когато е въведен принудително в имота. Въззивният съд е приел, че в случая постановките на ППВС 6/1974 г. са неприложими. С постановлението приобретателят на недвижим имот по унищожен, развален или отменен по чл. 227 ЗЗД договор е приравнен на добросъвестен владелец единствено по отношение на извършените в имота подобрения. Той не се ползва от другите права на добросъвестния владелец: по-кратката придобивна давност, правото на задържане и да не дължи добивите от вещта (включително обезщетение за ползването й) преди да бъде поискано връщане на вещта. Посочено е, че претенция за заплащане на подобренията в имота не е предмет на настоящото производство. В обобщение е прието, че ищецът е собственик на процесния имот, защото не го е отчуждил валидно, а ответникът е недобросъвестен владелец от момента, в който е установил фактическа власт върху имота, а това е станало на 19.06.2013 г., когато е въведен във владение от съдебния изпълнител. От тогава и за целия исков период (до 07.10.2016 г., когато е подадена исковата молба) така установената фактическа власт на ответника не е прекъсната. Липсват доказателства в тази насока, а и самият ответник не оспорва факта, че владее имота. За неоснователно е намерено възражението на ответника, че ищецът не бил лишен от възможност да ползва имота. Факт е, че от 19.06.2013 г. ответникът е въведен в апартамента, т. е. дадени са му ключовете от него, а владението на ищеца е отнето. Прието е, че показанията на свид. А. Д. В., съгласно които „от 2012 г. до момента” в апартамента можели да влизат брат му (ищеца), той и други лица, които знаел по малки имена, не могат да бъдат тълкувани в посочения от ответника с отговора на въззивната жалба смисъл, а именно, че ищецът е имал свободен достъп до имота и след 19.06.2013 г. Прието е, че на първо място не е уточнено кой е този момент, за който говори свидетеля, но преценен в контекста на пълните му показания, както и при съпоставка с установеното от събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че свидетелят няма предвид момента, в който е дал показания пред съда. На второ място, в хода на първоинстанционното производство ответникът не е възразявал, че ищецът не е бил лишен от достъп до имота. Посочено е, че подобно твърдение се прави едва с отговора на въззивната жалба и при произволно, без връзка със защитната му теза по делото, интерпретиране на част от свидетелските показания. В обобщение на изложеното, искът по чл. 73, ал. 1 ЗС е намерен за доказан в своето основание. Относно размера, до който претенцията е основателна, въззивният съд е приел следното: С унищожения договор е продадено жилище и ответникът е въведен на 19.06.2013 г. в обзаведен за използването му по предназначение за жилище имот. Това се установява категорично от протокола за въвод от 19.06.2013 г. и от показанията на свидетеля на ответника Г.. Факт е, че в периода от 19.06.2013 г. до 24.06.2013 г. състоянието на имота е променено до степен, че към 24.06.2013 г. не е могъл да бъде използван като жилище. Прието е, че по делото обаче липсват доказателства, че промяната е резултат от поведението на ищеца. Изявлението на ЧСИ Ч. в протокола от 24.06.2013 г., че длъжникът и третите лица са свалили трайно прикрепените към имота вещи, „независимо от отправеното от мен предупреждение”, е необосновано умозаключение от страна на съдебния изпълнител, извън удостоверителната функция на длъжността му. С протокола от 24.06.2013 г. официално се удостоверява единствено състоянието на имота към тази дата. Кой го е привел в това състояние и в кой конкретен момент до 24.06.2013 г. се е случило това са обстоятелства, на които съдебният изпълнител не е бил свидетел, поради което е прието, че за тях протоколът не се ползва с материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК. Прието е, че по делото е останало недоказано, че ищецът е предал на ответника негоден за ползването по предназначение жилищен имот. Ето защо, следващото се на ищеца обезщетение за лишаване от ползването на вещта е определено на база средния месечен наем за жилище (а не за склад) и размерът му за процесния период, съгласно неоспореното заключение на в. л. Т., е 16 290 лева. Изводите на въззивната инстанция за основателност на иска, са наложили разглеждане на направеното от ответника възражение за прихващане със сумата 16 896,26 лева, представляваща законната лихва върху платената продажна цена по унищожения договор за периода от плащането й – 04.09.2012 г. до 15.12.2016 г. Съгласно изричното изявление на пълномощника на ответника адвокат Т. в о.с.з. на 07.02.2019 г. вземането за връщане на продажната цена не е предмет на съдебен спор между страните. Не се твърди и липсват доказателства ищецът да е поканен да върне покупната цена. Прието е, че, за да възникне процесното вземане на ответника за обезщетение за забавено връщане на покупната цена, необходимо е ищецът – длъжник по главното вземане, да бъде поканен да го изпълни. След като такава покана липсва преди 15.12.2016 г., вземането на ответника за законна лихва не е възникнало и съответно възражението за прихващане с това вземане е неоснователно. Формираната от въззивния съд правораздавателна воля свидетелства, че въпросът Ползва ли се от правата по чл. 71 ЗС приобретателят по договор, който е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД, за времето преди влизане в сила на съдебното решение за унищожаване на договора ? (уточнен и конкретизиран от ВКС съобразно правомощието по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) има обуславящо значение за изхода от спора. Отговор на същия не се съдържа в практиката, на която се позовава касаторът (ППВС № 6/1974 г. и Решение № 2067 от 21.07.1978 г. по гр.д.№ 1182/1978 г. на ВКС, І г.о.), а и в известната на състава съдебна практика по приложението на чл. 71 ЗС, чл. 73, ал. 1 ЗС и чл. 31 ЗЗД. По тази причина ВКС приема, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - с оглед особеностите на спора и липсата на трайно установена практика на ВКС. При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса в размер на сумата 325,80 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение