Определение № 1760 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3785/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователна компания Лев инс“ АД, чрез процесуален представител адв. Т.П., против въззивно решение № 132 от 25.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 148/2023 г. по описа на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение от 22.12.2022 г. постановено по гр. д. № 2744/2022 г. по описа на Районен съд - Русе, за уважаване на предявените от К. С. И. и С. И. И. срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД частични искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба К. С. И. и С. И. И. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв.К.Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от К. С. И. и С. И. И. срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД преки искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на по 5100 лв. за всеки един от тях, частично от 15 000 лв. – обезщетение на причинените им неимуществени вреди от смъртта на внука им Д. И. К., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено на 16.05.2021г. в [населено място], на път І-5 по вина на водача Н. С. при управление на лек автомобил БМВ 330 ХІ с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност е предмет на договор застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ответника ЗК“Лев инс“ АД, ведно със законната лихва, считано от 25.03.202 г. до окончателното плащане. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че по делото са налице елементите от фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ, обуславящ пряката отговорност на застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на смъртта на Д. И. К.; че е установено виновното и противоправно поведение на водача на МПС, починала при ПТП, който извод е изведен и въз основа на извънсъдебното признание на жалбоподателя, изразяващо се в извършеното плащане на застрахователно обезщетение на родителите на починалия Д. И. К.; че ищците са активно материално правно легитимирани по иска. Въззивният съд е посочил, че с ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по ТД№ 1/2016 г., ОСНГТК е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В ТР е прието, че от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от 6 от Конституцията на Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Въззивният съд е приел, че в настоящия случай ищците - баба и дядо на починалия са установили по категоричен начин наличието на изключението, визирано в ТР. Приел е за установено, че същите са били особено силно привързани към своя внук, имали са с него връзка изпълнена с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, които са били посилни от обичайните такива между дядо, баба и техния внук; че починалия Д. от своето раждане е живял с тях, бил е част от тяхното ежедневие, хранили са се заедно на една маса, разчитали са едни на друг, отглеждан и възпитаван е бил от тях, а след като е пораснал е станал тяхна опора и помощник; че загубата му е довела до страдание и празнина, по-силна от обичайната за роднинската им връзка, тъй като липсата му е довела до значителна промяна в техния живот, загубили са не просто внук, а един от членовете на своето семейство, един от хората ,с който ежедневно са общували, който е стоял всеки ден до тях, на когото са разчитали и който е бил смисъл на живота им; че смъртта му им се е отразила изключително негативно, загубили са мотивация да се грижат за домашното стопанство, да общуват с хора, сринали са се психически и физически, коренно се е променило тяхното ежедневие; че ищците са били като втори родители за починалия Д. и загубата му е довела да търпени от тях неимуществени вреди, които е оправдано да бъдат обезщетени по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следния правен въпроса: „Кои са предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, в хипотезата на пряк иск на ищците, в качеството им на баба и дядо на загиналия при ПТП, срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“?“, по който въпрос според касатора въззивното решение е в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Посочени са решения на ВКС, с които се твърди, че въззивното решение е в противоречие. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по поставения от касатора въпрос, уточнен при условията на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС, относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лице, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг, за да се извърши проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС - ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение