Определение № 125 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1938/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „М Десижан” ЕООД, чрез пълномощника му адв. Ив. П. от ПАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 693/09.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 428/2025 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, 14 състав, с което е потвърдено решение № 4379/07.11.2024 г., постановено по гр. д. № 11656/2023 г. по описа на РС-Пловдив, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „М Десижан” ЕООД срещу С. Ц. С. положителен установителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено със сила на пресъдено нещо съществуването на паричното вземане в размер на сумата от 5604 лв. (по фактура № 181/26.10.2022 г.), представляващо възнаграждение за изработка, доставка и монтаж на ламперия, огледало с лед осветление и гардероб от МДФ в обект ап. № 12, находящ се в [населено място], [улица], ет. 5, като за това парично притезание е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2912/04.05.2023 г. по ч. гр. д. № 2471/2023 г. по описа на РС-Пловдив, ведно със законната лихва върху главното парично вземане от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното му заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се изяснявало правнорелевантното обстоятелство, че процесният договор за изработка е сключен между страните в настоящото исково производство, в противоречие с правилата на формалната логика въззивният съд е обосновал фактическия извод, че в процеса на доказване не е установено, че ответницата е встъпила в твърдяното договорно правоотношение с ищцовото дружество, а напротив – с неговия управител. Счита, че това обстоятелство обуславяло активната процесуална легитимация на ищеца в настоящото исково производство, поради което по отношение на него съдът не е следвало да се произнася с решението, а при преценка за допустимостта на предявения иск. Твърди, че при постановяване на своето решение окръжният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила – от една страна, не е обсъдил всички правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, наведени във въззивната жалба, а от друга, обосновал е своето вътрешно убеждение въз основа на недопустими доказателствени средства – свидетелски показания за извършено частично плащане по твърдения договор за изработка в размер на сумата от 3000 лв. (според жалбоподателя това гласно доказателствено средство е събрано в противоречие с разпоредбата на чл. 165, ал. 1, т. 3 ГПК). Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5000 лева?” и 2. „Допустимо ли е при установителен иск съдът да се произнася по процесуалната легитимация на страните едва с решението си, а не с определение за допустимостта на иска, в което изследва наличието на всички процесуални предпоставки за предявяване на иска?” (касаторът счита, че правният отговор по тези процесуалноправни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Ответницата е подала в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че в първото о. с. з. пред първоинстанционния съд от ищеца е уточнено, че между страните е съществувал действителен договор за изпълнение в по-голям обем - като за СМР, за които е издадена процесната фактура, уговорката е възникнала не през месец септември, както е заявено в исковата молба, а през месец април 2022 г. и работата е извършена през месец юни 2022 г. Окръжният съд е приел за установено, че във фактура № 181/26.10.2022 г. е удостоверено, че този документ е издаден от „М Десижан” ЕООД, в качеството му на доставчик, с получател С. Ц. С., с предмет - изработка, доставка и монтаж на ламперия, огледало с лед осветление и гардероб от МДФ, на стойност 5604 лв. с ДДС. Три количествено-стойностни сметки, изготвени от М. Д., са с фейсбук лого и надпис MDecisions в горната дясна част - първата от 19.02.2022 г., а втората и третата от 02.04.2022 г. В първата оферта са описани част от мебелите, за които в отговора на исковата молба се твърди, че са поръчани от ответницата, като мебелите по фактура № 181/26.10.2022 г. са удостоверени и във втората и третата оферти. От показанията на разпитаните свидетели въззивният съд е приел за установено, че през лятото на 2022 г. М. Д. е монтирал мебели в апартамента на ответницата – през февруари тя му възложила да изработи кухненско обзавеждане и два гардероба, а през месец април с втора поръчка гардероб и огледало със закачалка в антрето. Съпругът на ответницата лично предал на М. 3000 лв. за втората поръчка, когато изпълнителят работил още по първата, която била завършена през месец август 2022 г. През месец октомври изпълнителят е заявил, че ще достави плоскостите за мебелите по втората поръчка. След доставката на адреса обещал, че впоследствие ще ги монтира, но после спрял да вдига телефона. Тогава семейството живеело в малък апартамент с две деца, поради което се наложило бащата на съпруга на ответницата да им помогне - той изпратил майстор, който сглобил мебелите по втората поръчка, за което му било заплатено възнаграждение в размер на 2000 лв. По първата поръчка цялото парично задължение било изпълнено, а по втората били дадени 3000 лв. като капаро. През есента на 2022 г. бащата на съпруга на ответницата довел в апартамента свой приятел, който обещал да монтира доставените заготовки за мебели – той приключил тази работа в края на ноември-началото на декември. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти окръжният съд е обосновал фактическото съждение, че материалите за мебелите по фактура № 181/26.10.2022 г. (по втората и третата оферти от месец април 2022 г.) са доставени в жилището на въззиваемата през месец октомври 2022 г., поради което за изработката на мебелите по тях е сключен един цялостен договор на стойност под 5000 лв. (в размер от 4670 лв.). Счел е, че поради близката родствена връзка на свидетеля М. Сакарски с ответницата (те са съпрузи), респ. поради личната му заинтересованост от изхода на спора по делото показанията му не са достоверни относно изнесените пред съда субективни възприятия, че е заплатена сумата от 3000 лв. Но въззивният съд е приел за недоказан предявения иск, тъй като не било установено, че договорът за изработка е сключен с ищеца „М Десижан” ЕООД. Изяснил е, че офертите, въз основа на които това съглашение е сключено, са подписани от М. Д. в лично качество, а не като управител на ищцовото търговско дружество. Поставянето на логото на търговеца върху офертите не било доказателство, че те изхождат от ищцовото дружество. „М Десижан” ЕООД не е било посочено в текстовата част на офертите, поради което не може да се приеме, че ответницата е в облигационно правоотношение с това търговско дружество. От друга страна, цените в офертите са без ДДС, като по никакъв начин не се изяснява, че дължимото от възложителя възнаграждение ще бъде завишено с дължимия ДДС – в този смисъл, фактът, че е договаряно по цени без ДДС, бил аргумент в подкрепа на правния извод, че договорът за изработка е сключен между ответницата и М. Д. – като физическо лице. В случай че той е изготвил офертите като управител на „М Десижан” ЕООД, задължително би следвало да включи в цената и дължимия данък, както това е сторено в издадената от дружеството фактура № 181/26.10.2022 г., доставката по която е облагаема по ЗДДС. От друга страна, от показанията на свидетелите М. и Д. Сакарски непротиворечиво се установявало, че втората поръчка (по втората и третата оферти) не е била изпълнена изцяло. Доставени били плоскостите за мебелите, но не били монтирани. От офертите не могло да се направи и обоснован извод относно това каква част от цената е за материали и каква е за труд, поради което, дори да се приеме, че изпълнител по договора е „М Десижан” ЕООД, предявеният от него иск не може да бъде уважен дори и частично. При съвпадане на крайните правни изводи на въззивния съд с тези, изложени от първоинстанционния, обжалваното решение е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като той не е обусловил решаващата правосъдна воля на окръжния съд (общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване). Правният извод на въззивния съд за недоказаност на активната материалноправна легитимация на ищеца в настоящото исково производство е обоснован с приетия за установен правнорелевантен факт, че процесният договор за изработка не е сключен с „М Десижан” ЕООД, а от М. Д. - той е подписал в лично качество, а не като управител на ищцовото търговско дружество офертите, въз основа на които е сключено това съглашение. „М Десижан” ЕООД не е било посочено в текстовата част на офертите, поради което не могло да се приеме, че ответницата е в облигационно правоотношение с това търговско дружество. От друга страна, цените в офертите са без ДДС, като по никакъв начин не се изяснява, че дължимото от възложителя възнаграждение ще бъде завишено с дължимия ДДС. В случай че М. Д. е изготвил офертите като управител на „М Десижан” ЕООД, задължително би следвало да включи в цената и дължимия данък, както това е сторено в издадената от дружеството фактура № 181/26.10.2022 г., доставката по която е облагаема по ЗДДС. Приетото от въззивния съд – въз основа на свидетелските показания, че в процеса на доказване не е установено, че втората поръчка (по втората и третата оферти) не е била изпълнена изцяло, е само допълнителен аргумент за неоснователност на предявения иск. Вторият процесуалноправен въпрос също не отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е обусловил изхода на правния спор, предмет на делото. Въззивният съд, разглеждайки предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, не се е произнесъл относно активната процесуална легитимация, а по истинността на наведените в исковата молба фактически твърдения, обуславящи предявеното спорно материално право. От друга страна, както във формираната съдебна практика, така и в правната доктрина е изяснявано разграничението между процесуалноправната от материалноправната легитимация на страните в процеса. Съдът е длъжен да се произнесе по всяка молба за защита на субективни материални права (арг. чл. 2 ГПК), когато тя е редовна и с нея се предявява допустим иск, т.е. когато ищецът е обосновал предявеното пред съда субективно материално право чрез очертаване на правопораждащите го юридически факти, страните по материалното правоотношение, както и обема и вида на търсената съдебна защита (т. нар. активната процесуална легитимация на ищеца). Но дали тази молба за съдебна защита на предявеното субективно материално право е основателна, т.е. дали наведените фактически твърдения, обосноваващи предявения иск, са истинни, определя не активната процесуалноправна, а активната материалноправна легитимация на ищеца. Въззивният съд е приел, че е надлежно сезиран с молба за защита на твърдяното накърнено субективно материално право, поради което положителният установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е допустим (при породена активна процесуална легитимация на ищеца), но фактическите твърдения, обосноваващи го, не се установяват от събраните по делото доказателства (недоказаност на активната материална легитимация). Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 1350 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд