Определение № 6047 от 30.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3234/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. С решение № 119 от 14.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 96/2025 г. по описа на Окръжен съд- Кюстендил, е потвърдено решение № 666/ 17.12.2024 г. по гр.д.№ 1395/ 2024 г. на Районен съд- Дупница, с което е отхвърлен предявеният от А. А. Д. против Община Дупница иск за установяване в техните отношения, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, съгласно скица № 15-537019-27.05.2024 г., издадена по КККР, с адрес на поземления имот [населено място], [улица] с площ от 590 кв.м. Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от А. А. Д., представляван от адвокат Н., с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че решението противоречи на практика на ВКС и не е съобразено, че от 1999 г. е отпаднала забраната за придобиване на общинска собственост по давност. Моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде изцяло уважен. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят е посочил, че съдът не е обсъдил част от твърденията на ищеца, а именно, отпадането на забраната за придобиване по давност на общински имоти от 1999 г., не е обсъдил, че жалбоподателят владее процесния имот от 50 години, а ответната община е абдикирала от своите задължения като собственик. Засяга се въпросът, че въззивната инстанция само е потвърдила първоинстанционното решение, а не се е произнесла по спора. Цитират се множество решения и определения на ВКС. В писмен отговор на касационната жалба ответникът Община Дупница моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно. Счита, че в изложението към касационната жалба касаторът не е формулирал правен въпрос, което е основание да не бъде допускано обжалваното решение до касация. По същество поддържа, че въззивното решение е правилно, изводите на съда- обосновани и законосъобразни. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по иск за защита на право на собственост с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е анализирал разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, като е посочил, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на десет години. Посочил е, че владението трябва да се характеризира с траен характер, да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя - арг. от чл. 68 ал. 1 от ЗС. За да бъде придобит по давност имотът трябва да представлява годен обект на давностно владение, както и да няма законово ограничение изтеклият в периода на упражняване на владението срок да бъде зачетен от закона като придобивна давност, доколкото по силата на редица законови разпоредби са предвидени ограничения и забрани за придобиването на имоти на основание давностно владение (чл. 86 ЗС, чл. 29 ЗСГ (отм.), чл. 59, ЗТСУ (отм.), чл. 200 от ЗУТ). Съдът е извел извод, че правото на строеж представлява ограничено вещно право върху чужд недвижим имот, поради което презумпцията на чл. 69 от ЗС не намира приложение при държане на имот, ако върху него е учредено право на строеж. Презумпцията на чл.69 от ЗС намира приложение, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В този смисъл съдът се е позовал на решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., ВКС, II г.о., решение № 77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г., ВКС, II г.о. Посочил е въведената със Закона за собствеността забрана за придобиване по давност на социалистическа собственост, след това на общинска и държавна собственост, съществувала до 1996 г. Съобразил е действието на мораториума за придобиване на имоти- общинска собственост в периода от 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. Посочил е, че давностният срок за придобиване право на собственост върху общински имоти е започнал да тече от 08.03.2022 г. и е извел извод, че в периода, посочен от ищеца – от 2010 г. и до сега, ищецът не може да се легитимира като собственик на процесния имот на соченото от него оригинерно основание. Посочил е още, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. За тези свои изводи съдът се е позовал на решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС, съгласно което в хипотезата, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 от ЗС не намира приложение. Посочил е, че липсват данни за преобръщане на държането на ищеца във владение. При тези мотиви въззивният съд е приел, че изводът на Районен съд Дупница за неоснователност на ищцовата претенция се явява правилен и поради съвпадане на крайните изводи е потвърдил първоинстанционното решение. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл.280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, касационната инстанция, проверява в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване, е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба, следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация, е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. От представеното по делото изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се установява, че липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда. Наведени са основания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради твърдени процесуални нарушения и оплаквания по съществото на спора, във връзка с обсъждането на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по допустимостта на касационното обжалване. Доводите, че обжалваното решение е неправилно могат да бъдат проверени при допускане на решението до касация, когато касационният съд има право да провери решението за пороците, визирани в чл.281 от ГПК, но само след осъществяване на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК или при условията на чл.280, ал.2 от ГПК. Във фазата по селекция на касационната жалба касационният съд не може да проверява възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, обосноваността на съдебното решение, както и правилното приложение на материалния закон, освен в хипотезата на очевидна неправилност. Непосочването на правни въпроси от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика, изводими от текста на самото решение. При разглеждането на правния спор въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните и е обосновал изводи при спазване на правилата на формалната логика. Съдът е обсъдил събрания доказателствен материал, проследявайки статута на имота, който ищецът претендира да е придобил по давност и отношението, което ищецът доказва той и неговият баща да са имали спрямо имота. Въззивният съд в съответствие с неговите правомощия на инстанция по същество е извършил собствена правораздавателна дейност, изцяло съобразена с практиката на ВКС. Съдът е приел след преценка на събраните по делото доказателства за безпротиворечиво установен факта, че процесният имот е бил държавна собственост, съответно от 1990 г. – общинска собственост. Обоснован е изводът на въззивният съд, че бащата на ищеца не е бил владелец на процесния имот, а е притежавал учредено от собственика право на строеж и като суперфициар на държавна земя е бил държател на процесния имот. Този извод на съда е в съотвествие с практиката, създадена по сходни казуси за приложимостта на разпоредбата на чл.15, ал.3 от ЗС към заварени случаи/ решение 59/2018 г. по гр.д. № 2609/2017 г. на II г.о. на ВКС/. Изцяло подкрепен от доказателствата по делото е изводът на съда, че не се установява преобръщане на държането на бащата на ищеца във владение. На следващо място- в съответствие със събраните доказателства въззивният съд е приел извод, че ищецът също не е имал владелческо отношение към имота, с оглед депозираната от него молба- заявление до кмета на Община Дупница от 2023 г. за изкупуване на имота от собственика. Действията, които ищецът доказва, че е предприемал по отношение на имота- грижи за него- обосновано и в съответствие с трайната практика на ВКС във връзка с владението въззивният съд е приел като такива, които не демонстрират своене на имота пред неговия собственик. Без значение, с оглед извода на съда e, че и ищецът и неговият баща са били държатели на имота, е оплакването на ищеца- касатор, че от 1999г. е отпаднала забраната за придобиване по давност на общински имоти. Не се установява владение върху имота, а държателят не се ползва от придобивна давност, както е посочил и въззивния съд. Без значение за правата на ищеца е и обстоятелството дали ответникът Община Дупница упражнява своите права на собственик върху имота. Правото на собственост не се губи, ако носителят на правото бездейства, но може да бъде придобито от друг субект. По делото не се установява ищецът да е придобил претендираното право. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.