Определение № 145 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 964/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. З. и С. З. против решение № 1576/17.12.2020 г. по т.д.№ 2502/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6/21.01.2020 г. по т.д.№ 106/2017 г. на Окръжен съд – Кюстендил.С потвърденото решение са уважени предявените от „УниКредит Булбанк„ АД обективно съединени искове против касаторите и същите са осъдени да заплатят на банката: 1/ 74 161,92 лева – главница по договор за банков кредит № ТR71395707/01.04.2008 г. и анекси към същия, обявена за предсрочно изискуема с връчване на исковата молба, ведно със законна лихва върху същата сума, считано от 23.10.2017 г.; 2/ 41 939,66 лева – от които 24 198,91 лева- възнаградителна и 17 740,75 лева – наказателна лихва, на основание същия договор и анекси към него, за периода 04.05.2012 г. до 19.10.2017 г.; 3/ 27 009,14 лева - главница по договор за потребителски кредит на физическо лице № TR72417852/22.07.2008 г. и анекси към същия, обявена за предсрочно изискуема с исковата молба, ведно със законна лихва върху същата сума, считано от 23.10.2017 г.; 4/ 22 157,82 лева – от които 14 659 лева – възнаградителна лихва и 7 498,78 лева – наказателна лихва по договора за потребителски кредит и анексите към същия, за периода от 29.05.2012 г. – 19.10.2017 г.. За разликата до пълните предявени размери исковете са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като формално се твърди да страда от всички пороци по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. По същество се твърди, че ако банката не бе начислявала суми, въз основа на нищожни, като неравноправни, договорни клаузи, не би се стигнало до забавата на ответниците, респ. до настъпване на предпоставки за предсрочна изискуемост. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на същото, за изследване неравноправните клаузи в сключените с банката договори за кредит и анекси към същите, което съдът дължал служебно. Без да се конкретизират неравноправните клаузи се твърди, че същите касаят: начина на определяне на възнаградителната лихва, а оттук – главницата и възможността да се начисляват лихви върху лихви. Касаторите твърдят, че с едностранното увеличаване на базовия лихвен процент / БЛП / и въвеждането на компонента „премия„, през целия период на договора са заплащали недължими суми и ако биха се съобразили като такива и приспаднали, би се обосновал извод, че към датата на исковата молба не са били налице предпоставките за предсрочна изискуемост. Сочи се съществено процесуално нарушение на съда, поради недопускане на поискана от ответниците – касатори съдебно-икономическа експертиза с тази задача. Твърди се, че приетите по делото заключения на СИЕ / основно и коригирано / не дават отговор на въпроса, неясни и неточни са, съдържат правни изводи, с които съдът не следва да се съобразява и като цяло пораждат основателно съмнение в правилността им. Страните считат, че в заключенията не е даден отговор какъв е размера на задължението, ако би се приел договорения между страните първоначален БЛП, без компонента премия, като се сочи, че вещото лице единствено е премахнало последния, но формално е възприело стойностите на БЛП, начислени от банката. Цитира се практика на СЕС в подкрепа на служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори. Ответната страна – „УниКредит Булбанк„АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като намира, че касационната жалба не съдържа надлежни касационни доводи за конкретните пороци на въззивното решение, нито формулираните въпроси са относими към решаващите изводи на въззивния съд и обосновани с допълнителен селективен критерий. Оспорват се твърденията на касаторите, че по единствено наведените възражения за неравноправна клауза – относима към формиране размера на възнаградителната лихва - досежно компонента „премия„, но включен в БЛП, формиращ се от индекса Софибор и премията - съдът се е произнесъл неправилно, приемайки че именно вторият дава възможност за едностранна промяна в размера на лихвата, поради което го е изключил за приложим при формиране на възнаградителните лихви. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване,в обхвата на касационните доводи за неправилност и изложението по чл. 284 ал.3 ГПК, настоящият състав съобрази следното: „УниКредит Булбанк „ АД е предявила срещу И. З. и С. З. обективно съединени осъдителни искове, с правни основания чл. 430 ТЗ вр. с чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като претендира предсрочна изискуемост на вземанията си, считано от подаване на исковата молба, на основание два договора за банков кредит – от 10.04.2008 г. и от 22.07.2008 г. и анекси към същите. В отговора на исковата молба ответниците са се позовали на нищожност – като неравноправни, съгласно чл. 143 от ЗЗП - на клаузите на т.11.1.4а от договорите и т.11.2 и т.12.6 от анексите, като предвиждащи право на банката едностранно да променя годишния лихвен процент, чрез промяна на базовия лихвен процент, приложим към датата на олихвяването по т.4, 1б и т.4.1, съответно и размера на анюитетните вноски, съобразно т.9 от Общите условия, както и да капитализира неизплатените лихви по кредитите, при условията на Наредба № 9 на БНБ. Наред с предходното, най-общо са се позовали на нищожност на „клаузите, касаещи правото на банката едностранно да променя условията на кредита, на непредвидени основания„, вкл. предвид невъзможността на ответниците да се откажат от договора, ако първоначалната цена на услугата, каквато съставлява възнаградителната лихва, бъде значително увеличена – чл.143 т.12 от ЗЗП. Ищецът е възразил, вкл. срещу доводите за неравноправни клаузи в договорите, като досежно формирането на възнаградителната лихва е посочил, че стойността й се формира от два компонента – базов лихвен процент / БЛП / и твърда надбавка, а самият БЛП се състои от два компонента - пазарен лихвен индекс / SOFIBOR / и премия. Намира,че договореното с ответниците съответства на критериите, заложени в чл.143 вр. с чл.144 ЗЗП: 1/ договорът и/ или ОУ изрично да уговарят обстоятелствата, при чието настъпване се променя лихвата; 2/ тези обстоятелства да са обективни и независими от волята на кредитора; 3/ подробно описание на методиката за формиране на лихвата; 4/ възможност, при настъпване на обективните обстоятелства, за изменение размера на възнаградителната лихва в интерес на двете страни – както повишаване, така и понижаване. За да потвърди първоинстанционното решение, уважило частично исковете, въззивният съд е приел, че сама по себе си клаузата на т.4.1а от двата договора – касаеща уговорени в абсолютни стойности лихвени проценти / за възнаградителна лихва /, не е нищожна, като неравноправна, съгласно чл. 146 вр. с чл.143 т. 10 от ЗЗП, доколкото бидейки елемент от същественото съдържание на договора, е ясна и разбираема.Позовава се на решенията по т.д.№ 2481/2017 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 62/2019 г. на І т.о. на ВКС, в които, в съответствие с формираната от СЕС практика по приложение защитата на правата на потребителите, е прието ,че „клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената, обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведени до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143 т.10 вр. с чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката – кредитор едностранно да променя лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, съобразно лихвен процент формиран от БЛП и надбавка в определени размери. С оглед това, въззивният съд е приел за нищожни, като неравноправни, клаузите на т.11.1.4 от договора за банков кредит от 01.04.2008 г. и т. 11.2 и т. 12.6 от анекса към същия от 04.11.2011 г., както и т.11.3 от договора за банков кредит от 22.07.2008 г. и т.11.2 и т.12.6 от анекс към същия, в частта им предвиждаща възможност за банката едностранно и без съгласието на кредитополучателя да променя приложимия годишен процент, с което се внася значително неравновесие в правата и задълженията на страните, във вреда на потребителя. Неравноправността е обоснована с обстоятелството, че едностранната промяна е уговорена не въз основа на обективни обстоятелства - размер на лихвени проценти на финансовите пазари или колебания на борсов индекс – извън контрола на банката – кредитодател, като са споделени за правилни съображенията на първоинстанционния съд, съответно резултатите на приетата от същия съдебно-икономическа експертиза / коригиран вариант – отговор по т.6, стр. 321 от номерацията на първоинстанционното дело / - без увеличения размер на „премиите” и с приспадане на капитализираните лихви. Според първоинстанционния съд,чиито съображения въззивният е споделил, неясно от сключените договори и анекси е формирането на компонента „премия”, заложен във формирането на БЛП, наред с пазарен лихвен индекс SOFIBOR, съответно неясна е приложимата методика за формирането на този компонент, ведно с обективните обстоятелства, при които следва да се прилага изменението му,доколкото раздел ІІІ т.9.2 от приложимите ОУ не съдържа конкретика относно параметрите на премията. Не са коментирани данните в първоначалното заключение / стр.260 - 261 по номерацията на първоинстанционното дело /, че основен референт за нивата на тази допълнителна ликвидна премия към пазарния лихвен индекс SOFIBOR е кредитния риск на държавата, измерван на база стойностите на CDS - суап за кредитно неизпълнение, както и че според указанията и всеобщата практика в банковата система CDS е с директно отражение върху дългосрочното финансиране на банките, като оскъпяването на ресурса за банката, изразено през увеличението на CDS, обективно се отразява върху въведените от банката премии. Съответно не е коментирана въведена от банката методика за определянето му, съгласно решение на УС в протокол № 38/14.10.2008 г., т.1 / коригирано заключение, стр.№ 317 / - от 0 до 200 базови пункта, според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари / CDS /. Съдът най-общо е коментирал, че спрямо компонента „премия„ към момента на сключване на договора на потребителите – ответници е била отнета възможността за информиран избор, при неяснота относно начина на формиране на бъдещите им задължения, въз основа на обстоятелства, стоящи извън волята и контрола на банката, доколкото раздел ІІІ т.9.2 от ОУ не съдържа нужната конкретика. Последното не съставлява съществено процесуално нарушение, доколкото, ако по-обстоен анализ би предпоставил резултат в противен смисъл, той би бил в ущърб на ответниците – касатори, съобразявайки и принципа за невлошаване положението на жалбоподателя – чл.271 ал.1 пр. второ ГПК. Възприето е заключението на СИЕ, определило задълженията на ответниците при изключване увеличения размер на „премията”, като единствения променлив, не въз основа на обстоятелства извън контрола на банката, компонент при формиране приложимия за възнаградителната лихва процент, съгласно т.9.2 от ОУ, както и капитализираните лихви. По същество въззивният съд е потвърдил установените от първоинстанционния съд, въз основа на коригираното заключение на СИЕ, размери, в които предявените от банката искове се явяват основателни. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторите формулират следните въпроси: 1/ Неравноправна ли, по смисъла на чл.143 ЗЗП, клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент плюс надбавка, при положение, че никъде в договора не се сочи по какъв начин и формула се образува и изчислява този базов лихвен процент ?; 2/ Може ли да се приеме за ясна и разбираема клауза от потребителски договор, в която се определя, че лихвата ще се изчислява като сбор от базов лихвен процент и надбавка, при положение че никъде в договора не се сочи по какъв начин се изчислява и определя базовия лихвен процент ? – двата въпроса обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решенията по т.д.№ 240/2015 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1899/2015 г. на ІV г.о. и т.д.№ 154/2016 г. на І т.о. на ВКС; 3/Следва ли търговецът или доставчикът да докаже пълно и главно, че оспорените от потребителите клаузи са индивидуално уговорени ? ;4/ Длъжен ли е националният съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори и при постановяване на крайния си акт да обсъди неравноправността им, дори да не е сезиран с изричен иск за прогласяването им ?; 5/ Длъжен ли е националният съд служебно за поставя въпроси към съдебно – счетоводната експертиза тогава, когато те са необходими за изясняване на обстоятелства по делото ?; 6/ Длъжен ли е националният съд да назначи служебно повторна експертиза, когато са налице основания за съмнение в правилността на основната експертиза? – всички въпроси от 3-ти до 6-ти вкл. са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с довода, че по същите няма произнасяне от състав на ВКС до момента. Формално се твърди и очевидна неправилност, на основание чл. 280 ал.2 пр. трето ГПК. Първите два въпроса удовлетворяват общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е мотивирал нищожност, като неравноправни, на клаузи от процесните договори и анекси, в частта им, касаеща едностранна промяна на приложимия лихвен процент за възнаградителна лихва, изхождайки от наличието на променлива компонента във формирането му – т. нар. премия – за която не е изпълнено условието да е ясно и разбираемо за потребителя формирането й за в бъдеще, въз основа на конкретно приложима методика, изхождаща от обективни обстоятелства, както за въвеждане на промяната, така и за формиране размера на конкретната компонента в рамките на общия лихвен процент. Всички останали компоненти на приложимия за възнаградителната, а и за останалите лихви, лихвен процент съдът е съобразил като: променящ се въз основа на обективни обстоятелства, извън волята на банката – кредитодател / така лихвения индекс SOFIBOR - компонент на БЛП / и твърд, непроменлив компонент / т. нар. надбавка /. Постановеното въззивно решение не е в противоречие с цитираната практика на състави на ВКС / казуална практика на по-долните съдилища не е съобразима в никоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК /. В решенията по т.д.№ 240/2015 г. на І т.о., гр.д.№ 1899/2015 г. на І г.о. и т.д.№ 154/2016 г. на І т.о. на ВКС, неравноправността на идентична по предмет клауза, относно формиране на лихвен процент на възнаградителна лихва, действително е изведена от приложението на лихвен пазарен индекс / EURIBOR, LIBOR /, чиято промяна е обусловена от обективни факти на финансовите пазари, но в аспект на липсваща яснота относно методиката и математическия алгоритъм на обвързаност на конкретния размер на повишението на пазарния индекс EURIBOR с конкретен размер на изменение на общия лихвен процент, както и поради липса на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR. С други думи, сключените договори за кредит съдилищата са коментирали като несъдържащи клаузи, поясняващи по ясен и разбираем за потребителя начин, как изменението в индекса EURIBOR, само по себе си извън контрола на банката, ще се отрази в промяната на лихвения процент, по същество оставяйки последната в изключителното усмотрение на банката, след като не я обвързва директно със стойностите на промяната в лихвения индекс. В конкретния случай, обаче, пазарния лихвен индекс SOFIBOR се включва с конкретните му стойности към конкретно определен от Общите условия момент, за разлика от втората компонента на БЛП – премията. Така го е приложило и при изчисленията на задълженията на ответниците вещото лице. Аналогично е изчислен приложимия лихвен процент / в хипотеза без компонента „премия „ / в решението по т.д.№ 739/2019 г. на І т.о. на ВКС. Поради това, дадените разрешения в цитираните актове на състави на ВКС са неотносими към фактическата и правна страна на настоящия спор. Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Отговор на такъв въпрос не е обусловил решаващ извод на въззивния съд, доколкото същият не е отказал да се произнесе за неравноправност на договорна клауза, с изричния довод за индивидуалното й договаряне между страните, на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Четвъртият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговор на такъв въпрос, дори в поддържания от касаторите смисъл, не би бил от естество да промени правния резултат по спора, поради липса на кореспондиращ касационен довод, по който, в производството по чл.290 ГПК съдът да би могъл да се произнесе по съществото на конкретна неравноправна клауза, при това от значение за постановяване на решението по спора, т.е. от значение за определяне наличието и изискуемостта, вкл. при условията на предсрочна изискуемост, на главница, възнаградителна и наказателна лихви по сключените между страните два договора за банков кредит, респ. от значение за проверка правилността на въззивното решение - обект на касационния контрол. Конкретни доводи за неравноправност, относима към предмета на спора, касационната жалба въвежда единствено досежно изменението на приложимите лихвени проценти – предмет на първите два формулирани въпроса. При това, по този конкретен въпрос е налице формирана практика на ВКС / решение 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на І т. о. /, даваща позитивен отговор, но не и за служебен контрол, без ограничение, върху всички договорни клаузи. Възприетото е в съответствие с практиката на СЕС: в решение от 11.03.2020 г. по дело С - 511/2017 г. е прието, че „съдът не е длъжен служебно да разгледа поотделно всички останали договорни клаузи, които не са били оспорени от посочения потребител, за да провери дали те могат да се считат неравноправни, а трябва да разгледа само тези, които са свързани с предмета на спора, както е определено от страните, когато разполага с необходимите за това правни и фактически данни, допълнени евентуално чрез действия по събиране на доказателства.“ Петият и шестият от въпросите също не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като нямат отношение към дължими от въззивния съд мотиви, в съответствие с наведени от страните, във въззивните им жалби, доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради съществени процесуални нарушения, свързани с годността на заключенията на съдебно-икономическата експертиза, като доказателствени средства. Същите - основно и коригиращо - не са били оспорени от никоя от страните, нито е наведен с въззивната жалба на касаторите довод за неяснота, противоречивост, непълнота или необективност. Поради това и фактическите констатации, изводими от заключенията, съдът не е имал задължението да проверява и ревизира, съгласно обхвата на правомощията си, предвидени в чл.269 пр. трето ГПК. Не се обосновава очевидна неправилност на въззивния акт. Същата е свързана с особено тежки пороци, изводими единствено от мотивите му, без анализ на действително извършените от страните и съда процесуални действия или от действително събраните доказателства и тяхното съдържание. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение