Определение № 1814 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2295/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1720/19.02.2023 г. на Община Стара Загора, чрез юрисконсулт С. Н., срещу въззивно решение № 409/23.12.2022 г. по в. гр. д. № 486/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: Необсъждането на доказателствата, приети в съдебното производство пред първоинстанционния съд, и на доводите, основани на тези доказателства, изложени във въззивната жалба, съставлява ли съществетно процесуално нарушение съгласно чл. 12 ГПК и на т. 4 от ППВС № 7/1965 г. за правомощията на втората инстанция и Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленум на ВС. Наличието на неубедителни мотиви на съдебното решение явява ли се условие за незаконосъобразност на постановеното въззивно решение. Ответникът по касация М. Т. А., [населено място], е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 467/30.05.2022 г. по гр. д. № 4172/2021 г. на Районен съд – Стара Загора. Вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на община Стара Загора, че М. Т. А. е собственик на недвижим имот, представляващ част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-364/19.09.2017г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот - [населено място], [община], с площ 1343 кв.м., представляваща фигура с неправилна форма, заключена между цифрите 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10 и 1, оцветена в сиво, съобразно скица № 1 от 28.11.2022г. на СТЕ, която е неразделна част от решението. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт №40 дело №1502/1973г. наследодателите на ищеца М. Т. А. - Т. А. Т. и З. М. Т., са признати за собственици по покупка-продажба и давностно владение на недвижим имот - дворно място от 1630 кв.м. находящо се в [населено място], [община], съставляващо недвижим имот, пл.№* по плана на селото, заедно с постройка - навес, при граници: река, НИ пл. №*, НИ пл. №* - собственост на В. Ст.К. и НИ пл. №* - собственост на К. К.. Със заповед №1022/17.06.1976 г. на Председателя на ГОНС Стара Загора на основание чл. 98 ЗТСУ и протокол № 105/28.12.1976 г. на комисията по чл. 265 ППЗТСУ процесните имоти са отчуждени за мероприятие на ГОНС - „Парк“ и е определено обезщетение на собствениците, изразяващо се в отстъпено право на строеж върху парцел *, кв. 6 по плана на [населено място] срещу заплащане. С решение по гр. д. № 770/1993 г. на Окръжен съд – Стара Загора заповедта за отчуждаване е обявена за нищожна. По делото е представена и вносна бележка, от която е видно, че ищецът е внесъл в полза на общината сумата от 7205 лв. - възстановяване на получено обезщетение. Съдът е констатирал, че с АДС № 6274 на недвижим имот от 15.09.1977г., на основание процесната заповед, имот пл. №* и * по плана на селото - дворно място от 1980 кв.м. и полумасивна жилищна сграда от 300 кв.м., е актуван като държавен на основание чл. 6 ЗС и чл. 21 Правилника за държавните имоти. Със заповед от 29.10.1992г., кметът на община Стара Загора е отказал да отпише от АДС №6274/15.09.1977г. и да възстанови: дворно място от 1980 кв.м. и полумасивна жилищна сграда 300 кв.м., съставляващо имот №* и №*, собственост на Т. А. Т., З. М. Т., М. Т. А. и А. Т. А.. С решението по гр.дело №770/1993г. на ОС – Стара Загора е прието, че административният орган е следвало да констатира нищожността на отчуждителната заповед и да не прилага нормите на ЗВСВНОИ. От заключението на СТЕ съдът е приел за установено също, че ПИ с идентификатор *** по КККР, землище [населено място] село, с площ 1685 кв.м., записан в "земи по чл. 19 ЗСПЗЗ", съответства, но не изцяло на бивш имот №* с площ 1630 кв.м., парцел *, кв.6 по стар план и съответства на УПИ *-* кв.6 по действащия план. Вещото лице е отбелязало, че към момента на извършения оглед в него не съществуват сгради. В допълнително заключение е посочено, че площта на имот * в рамките на ПИ с идентификатор ***, с площ 1685 кв.м. е 1630 кв.м., като съгласно чл.19 Наредба №3/2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на КККР, допустимата разлика в площта е 64 кв.м. Представена е комбинирана скица и скица № 1, от които е видно, че местоположението на спорния имот в имот № * по кадастралната карта представлява фигура с неправилна форма, оцветена в сиво, заключена между точките 1,2,3,4,5,6,7,8,9,10 и 1. От свидетелските показания е установено, че ищецът и наследодателите му са живели преди отчуждаването на имотите в къща, находяща се в малкия парцел, и са стопанисвали големия парцел. По – късно постройките са били съборени, а ищецът и семейството му са продължили да отглеждат овошки и зеленчуци в процесния парцел. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на наследодателите на ищеца. С прогласяването на нищожността на заповедите по чл. 98 ЗТСУ /отм./ са заличени всички последици от отчуждителното производство. Съдът е посочил, че съставеният АДС не създава и не променя права, а само констатира такива. Собствеността на държавата върху недвижими имоти, предмет на такива актове, не възниква с факта на тяхното съставяне. За неотносимо е прието обстоятелството дали лицата, от които е отчужден процесния имот, са върнали полученото обезщетение. Отбелязано е, че по делото не са събрани данни процесният имот да е внасян в ТКЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, поради което не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, не е следвало да бъде включен и във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Общинска собственост, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, стават земите, които са останали след възстановяване правата на собствениците. Оттук следва, че по отношение на процесния имот възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ е неприложимо и не е налице хипотезата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, съответно общината не би могла да придобие правото на собственост върху него. В заключение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени и да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи с посочване на точното местоположение на имота, съгласно скицата към заключението на СТЕ. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те са свързани със задължението на въззивния съд, при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Неотносими за решаващите правни изводи на въззивния съд са твърденията на касатора относно липсата на достоверност и обективност на свидетелските показания на свидетелите. С тях съдът е установил упражняването на фактическата власт върху процесния имот от страна на ищеца и неговите наследодатели, което обстоятелство е ирелевантно по отношение на спора за притежанието на правото на собственост, доколкото последното се основава на наследствено правоприемство. Твърдените права от ищеца върху процесния имот произтичат от последиците на обявената за нищожна отчуждителна заповед /постановена спрямо наследодателите на ищеца/, без да е налице правен спор относно правата им на собственост.В тази връзка въззивният съд е посочил, че имотът е запазил статута си на частна собственост. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В настоящото производство не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, община Стара Загора следва да заплати в полза на М. А., [населено място], сумата 950 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.