Определение № 1337 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1521/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Б. И., ЕГН [ЕГН] против решение 95 от 22.03.2024 г. по гр.д.№ 444/2023 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е отменено изцяло решение №127/29.03.2023 г. по гр.д. №424/2022 г. на Районен съд гр.Монтана и вместо това е отхвърлен предявеният от касаторката срещу С. Т. П., ЕГН [ЕГН] и ЕТ“ЛЕД СИСТЕМ 13-Наташка Тодорова“ гр..В. иск по чл. 33, ал.2 ЗС, да се допусне тя като съсобственик да изкупи от С. Т. П. следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор ***, находящ се в сграда №***. разположена в ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-5 от 28.01.2008г., с административен адрес: [населено място], [улица], първи етаж, с предназначение: за търговска дейност, със застроена плот 55,00 кв.м., на едно ниво с граници по схема: над обекта - ***- втори етаж па В. Б. И., от изток - първи етаж па М. М. В., ведно с прилежащите към обекта избено помещение, находя що се под първия етаж, припадащите се идеални части от общите части на сградата и 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, целият с площ от 231 кв.м., продаден с н.а. № 49, том 11, рег № 1747, дело № 127 от 29.03.2019 г. от С. Т. П. на ЕТ„ЛЕД СИСТЕМ 13” - Наташка Тодорова за сумата 36000 лв., платена на продавачката в брой и 34200 лв. заемни средства, които да се приведат на продавачката от банката след вписване на първа по ред ипотека. В касационната жалба се навеждат оплаквания за нарушение на материалния закон – чл. 33, ал.2 ЗС, счита, че този тест се прилага, защото дворното място не е обща част по волята на страните, че въпреки че е застроено е самостоятелен обект на собственост отделно от обектите, находящи се в него щом притежаваните идеални части не отговарят на правилото на чл. 40 ЗС и не е изчерпана възможността за застрояването му, защото е възможно изграждане и на сграда с площ 90 кв.м., и правото на строеж за нея все още не е разделено между съсобствениците. Излага теза, че ако за да пристрои или надстрои съществуваща сграда е необходимо съгласието на съсобствениците, то следва реципрочно и за да продадат те свой обект с идеална част от дворното място към него следва да искат нейното съгласие, респективно да й предложат да изкупи. Според касаторката, съдопроизводствените правила са нарушени поради непълен анализ на доказателствата за прехвърлителнте сделки. С изложеното е обосновано и оплакването за необоснованост на формираните изводи. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 като твърди противоречие на обжалваното решение със съдебната практика на ВКС по материлано правни и процесуално правни въпроси, които ще се разгледат по-долу. Касаторката навежда и основанията по чл. 280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Ответниците по касация С. Т. П. и ЕТ“ЛЕД СИСТЕМ 13-Наташка Тодорова“ оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото спора не е разрешен в противоречие със съдебната практика, която е относима към спора, а въпросите са неотносими. Считат, че решението е правилно, като съобразено със закона. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: С н.а. №25/1961г. И. И. З. и М. М. В. купуват празно място с площ 320 кв.м., което е част от имот с пл.№***, за което е отреден парцел *** в кв.***по плана на [населено място]. Придобиват по регулация и 83 кв.м., за което е издаден н.а. № 72, том.1/1962 г. С договор от 19.09.1961 г. И. И. З. и М. М. В. си разпределят правото на ползване, като западната част от парцела получава за ползване И. И. З., а източната част - М. М. В., а обща част за ползване от двамата ще бъде частта, върху която ще се построи сградата, равно разположена в двете части за ползване. Въз основа на одобрен проект на 09.08.1962 г. е построена двуфамилна жилищна сграда с две жилища-близнак, всяко със самостоятелен вход и вътрешна стълба, свързваща двете му нива /виж СТЕ, стр. 193 от делото на РС-Монтана/ С н.а. № 118, т.1/1967 г. И. И. З. продава на Б. Г. Йонов втори етаж от жилищната сграда, построена в парцел Х-19-154а,кв.144, ведно с 1/2 ид.ч. от дворното място, съставляващо 1/4 ид.ч. от целия парцел ***. С нот.акт №32/04.07.1979г. Б. Г. и М. Й. прехвърлят на дъщеря си - ищцата В. Б. Г. /И./ втория етаж от жилищна сграда по реда на чл.7 от ЗСГ ведно с 1/2 ид.части от дворното място, съставляващо имот ***. И. И. З. и Г. И. М. продават с № 81, том.VII/1995 г. на ЕТ „Фармамед - К - Първа частна аптека” [населено място], представлявана от Д. П. П. първият етаж от построената двуетажна жилищна сграда в имот ***, ведно с 1/4 ид.ч. от съсобствения парцел ***,***от кв. ***. С разрешение за строеж № 195 от 21.08.1996 г. е направено преустройство на първия етаж в аптека. С договор от 19.01.1998 г. е разпределено ползването между Д. П. и В. Б. Г. /И./ на имот ***от съсобствения парцел ***,***от кв. ***. След смъртта на Д. П. П. имота се наследява от съпругата му С. Т. П. и от двете му дъщери П. Д. Б. и З. Д. П., които с договор за доброволна делба № 26, том.III, рег. № 2797 н.д. № 339 / 2005 г. се спогаждат наследения имот – първия етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, представляващ западната половина от масивната сграда-близнак с площ 55 кв.м., избеното помещение под него и 1/2 ид.ч. от имот ***да остане в дял на С. Т. П.. С констативен нот. акт №27/11.05.2005г. С. П. е призната за собственост по наследяване и делба на така описания, получен в дял имот. С н.а. № 49, том 11, рег № 1747, дело № 127 от 29.03.2019 г. С. Т. П. продава на ЕТ„ЛЕД СИСТЕМ 13” - Н. Т. имота, който е получила в самостоятелен дял - самостоятелен обект с идентификатор ***, в сграда № ***, разположена в ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], на първи етаж, с предназначение: за търговска дейност, със застроена площ 55,00 кв.м., брой нива на обекта: едно, с граница над обекта - обект с идентификатор ***на В. Б. И., ведно с прилежащите му: избено помещение, находящо се под първия етаж, припадащите се идеални части от общите части на сградата и 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор № 10971.503.206, с номер по предходен план – ***за сумата 36000 лв., платена на продавачката в брой и 34200 лв. заемни средства, които да се приведат от банката на продавачката след вписване на първа по ред ипотека. По отношение на тази сделка В. Б. Г. /И./ иска изкупуване. СТЕ е установила, че имот ***е идентичен с имот ***, включен в съсобствен по регулация парцел ***,***от кв. ***по плана на [населено място] и с ПИ с идентификатор ***по КК. Имот ***е заснет в КК с идентихикатор ***и е на други лица. От западната страна на сградата, в частта, отредена за ползване от В. Б. е разположен навес без строителни книжа. За изграждане на стопански постройки в разпределените за ползване части има уговорка още с договора от 1961 г. Навесът покрива паркомясто, ползвано от друг собственик. Изградено е и стълбище в западната част. Действащият ПУП на В. е одобрен на 30.11.2005 г. ПИ с идентификатор ***е с площ 231 кв.м., а ПИ с идентификатор ***е с площ 188 кв.м. Двата имота са урегулирани, като са включени в УПИ ***,***от кв. ***по плана на кв. Г. М., [населено място], целия с площ 419 кв.м. При действието на ЗУТ обаче обединяването на два имота в един УПИ не води до възникване на съсобственост между собствениците на урегулираните поземлени имоти, освен ако те не са изрично изразили воля за това и не са оформили тази воля в нотариална форма. В настоящия случай спора е съсредоточен само между собствениците на ПИ с идентификатор ***. Позовавайки се на н.а. №27/2005 г. и на приложените документи, въз основа на които е издаден, въззивният съд е приел, че С. Т. П. е изключителен собственик на първия етаж от двуетажна масивна жилищна страда, представляваща западната половина на масивна сграда-близнак, построена в поземлен имот пл.№ ***, който е преустроена в аптека ведно с избено помещение под него и 1/2 ид. част от поземления имот. Приел е, че ищцата е изключителен собственик, на основание н.а. №32/1979 г., на втория етаж от процесната жилищна сграда ведно с 1/2 ид.част от дворното място, съставляващо имот, пл.№ ***в к-с „Г. М.” по кадастрален план на [населено място], с площ 225 кв.м. Въззивната инстанция не е споделила приетото от РС, че се прилага чл. 33, ал.2 ЗС, защото В. Б. и С. Т. са съсобственици с оглед заключението на вещо лице, че за процесния имот се предвижда пристрояване и надстрояване на съществуващата сграда, което право не е реализирано в пълния му обем и дворното място не е загубило своята самостоятелност, не се е превърнало в обща част към отделните етажи при упражняване правото на собственост в пълния му обем и затова когато съсобственик иска да продаде на трето лице своята идеална част от поземления имот е необходимо да спази разпоредбите на чл.33,ал.2 от ЗС, а по делото не е спорно, че ищцата не е поканена да изкупи. Въззивният съд е приел, че се касае за отделни самостоятелни обекти - етажи от жилищна сграда, принадлежащи на отделни собственици, а дворното място, в което тази сграда е построена, има обслужващо я предназначение и представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, че разпоредбата на чл. 33 ЗС е неприложима при продажба на един от обектите в етажната собственост, че дворното място има обслужващо предназначение. Въззивният съд е приел, че отделната собственост върху самостоятелните обекти обуславя статута на дворното място като обща част към тях, тъй като има предназначение да обслужва същите с оглед използването им и като обща част то следва съдбата на отделните обекти. Посочил е, че чл. 33, ал. 2 ЗС, отнасящ се само до обикновената съсобственост, но при етажна собственост всеки от етажните собственици може да се разпореди с правото си на собственост върху притежавания от него самостоятелен обект, без да иска съгласието от останалите етажни собственици, тъй като идеалните части от дворното място и от другите общи части се прехвърлят заедно с обекта, към който принадлежат по разпореждане на закона. В случай на пристрояване, собствеността върху пристроеното към сградата помещение, ако не съставлява самостоятелен обект по архитектурен проект, принадлежи на собственика на това жилище, към което е присъединено, а не на собствениците на мястото. Същото се отнася и когато самостоятелните обекти са самостоятелни търговски обекти. Независимо дали са разположени вертикално или хоризонтално, самостоятелните обекти в сградата имат характера на етажна собственост, изградена чрез отстъпено право на строеж. При разпореждане с всеки от отделните обекти не се прилага изискването на разпоредбата чл. 33, ал. 1 ЗС, а изискване за предлагане на съсобственик законът не съдържа, когато се продава обща част по смисъла на чл. 38 ЗС заедно с обекта, от който е част, а общите части не могат да се делят, не може и да останал непрехвърлени когато се прехвърля обекта, от който са част. Съдът е приел, че идеалните части от дворното място и от другите общи части се прехвърлят заедно с обекта, към който се припадат по разпореждане на закона, като за тяхното прехвърляне също не се изисква съгласието на останалите етажни собственици. Забраната по § 6 ЗУТ се отнася до парцелите с неприложена регулация, чието отчуждително действие е отпаднало, но не и за поземлените имоти, границите на които следва да съвпадат с УПИ, предвидени по ЗУТ. Въззивният съд е посочил, че и разпоредбата на чл. 66 от ЗС не намира приложение, когато собственик на терена е отстъпил право на строеж на предвидените за изграждане самостоятелни обекти в многоетажна сграда. Поради това, че е приел, че в казуса, предмет на спора е неприложима нормата на чл. 33, алц.2 ЗС, е отменил решението на РС и вместо това е отхвърлил иска. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Поради това не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Въззиввото решение не е постановено по недопустим иск и не е недопустимо. Всички предпоставки, посочени в нормата на чл. 33, ал.2 ЗС, каквото е правното основание на предявения конститутивен иск, са материално правни и по тях съдът се произнася по същество. Когато иска бъде уважен – с диспозитива се допуска изкупуване, решението е конститутивно и предизвиква правна промяна – ищецът замества купувача по продажбата, като му изплаща в определения срок платената от него цена. Ако иска се отхвърли, решението не предизвиква правна промяна, а се признава неоснователността на предявения иск, какъвто е настоящия случай. Въззивният съд се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не е налице и основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. За да се констатира противоречие със съдебната практика следва да е дадено различно разрешаване на един и същ въпрос по аналогични правни казуси. Първият формулиран въпрос е: Представлява ли във всички случай дворното място обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС на сграда в режим на етажна собственост и към кой момент се определя това? Вторият въпрос е: Представлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС дворно място, което не принадлежи на всички етажни собственици, тъй като в мястото съществуват и сгради /сграда/, притежавани в режим на индивидуална собственост? Тези въпроси са свързани с тезата на касаторката, че е съсобственик с продавачката на дворното място, което не е обща част на етажната собственост и поради това счита, че е приложима нормата на чл. 33, ал.2 ЗС, че щом дворното място не е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС и не са изчерпани възможностите му за застрояване – може да се изгради нова сграда без да се събаря изградената двуетажна жилищна сграда и навес, то следва разпореждането с него да става при условията на чл. 33 ЗС. Тази теза не намира опора в съдебната практика по приложението на чл. 33 ЗС. Със задължителната практика - ТР № 45/1.04.1960 г. на ОСГК на ВС е прието, че разпоредбата на чл. 33 ЗС не се прилагат в случаите, когато в съсобствен парцел съществуват отделни сгради, принадлежащи на различни собственици, и всеки от тях желае да продаде собствената си сграда заедно със съответните идеални части от мястото. Същият принцип е приложим и когато отделни обекти от сграда принадлежат на различни собственици дори дворното място да не е обща част. Съобразено е, че дори дворното място да не е обща част, то обслужва обектите както и сградите на допълващото застрояване, поради което съставлява функционално единство с тях. Същата идея е вложена и в т.3 от ППВС № 4/30.10.1964 г., според която не може да се иска делба на съсобствен парцел, образуван по регулация от отделни имоти, във всеки от които има самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността или на съсобствен парцел, в който има две или повече самостоятелни жилищни сгради, в дворни места, в които е изградена етажна собственост и на парцели с постройки, изградени от съсобственик, получил разрешение по чл. 55 ЗПИНМ (отм .) и § 200 ППЗПИНМ. Същият извод е залегнал и в т.1 от ППВС № 2/4.05.1982 г., макар в тези хипотези дворното място да е съсобствено, но да не е обща част. Предвид изложеното е без значение дали дворното място е обща част или всеки от собствениците на отделни обекти притежава и идеална част от него, несъответствата на правилото на чл. 40 ЗС. И в двете хипотези е неприложима нормата на чл. 33, ал.2 ЗС. /В този смисъл са направени разяснения и в Решение № 978 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2413/2008 г., I г. о., Решение № 441 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1056/2010 г., I г. о./ Затова първите два въпроса са неопределящи за изхода от спора и не обосновават допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивното решение не противоречи на цитираната задължителна съдебна практика. Неотносими към настоящия спор са цитираните решения от касаторката отнасящи се до разяснения кога дворното място е обща част и кога не е. Поради това, че за неприложимостта на чл. 33, ал.2 ЗС е без значение дали дворното място е обща част или не, ако идеални части от него се притежават от собственици на индивидуални обекти на собственост, са неприложими и посочените от касаторката решение. Решение № 1106 от 28.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4750/2007 г., II г. о. и Решение № 124 от 20.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2054/2014 г., II г. о. разясняват кога дворното място не е обща част. Неотносими към иска по чл. 33, ал.2 ЗС са Решение № 201/20.01.2020 г. по гр.д.№ 2616/2018 г. на ВКС, І гр.о. и Решение № 41/20.06.2011г.по гр.д.№ 415/2010 г. на ВКС, І гр.о., които се отнася до това как се определя частта от общите части по чл. 40 ЗС и кога е задължително прилагането и по отношение на дворното място. Решение № 481/25.05.2011г.по гр.д.№ 979/09г.на І гр.о. се отнася до това, че е допустима делба на дворното място, когато съсобственик притежава само идеална час от дворното място, но не притежава самостоятелен обект в него. Настоящият случай не е такъв, защото ищцата и прехвърлителката притежават отделни обекти на собственост и идеална част от дворното място. Въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, защото нормата на чл. 33, ал.2 ЗС, която ограничава правомощието разпореждане на собственика, съобразно посоченото в мотивите на този тълкувателен акт, не е тълкувана разширително, а отговорът на поставения въпрос разглежда друга хипотеза. Материално правният въпрос ІІ: представлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС дворно място – УПИ с площ 419 кв.м., ако в него са построени сгради с конкретно посочена площ, съответстваща на сградите по настоящия спор, е конкретен фактически. Без значение за приложението на чл. 33, ал.2 ЗС е какво застрояване допълнително се предвижда във вече застроения парцел. Константна е съдебната практика, че пристроеното и надстроеното на съществуваща сграда или обект на собствуност, което не е самостоятелен обект на собственост на основание чл. 97 ЗС се присъединява към него, т.е. негов собственик става собственика на този обект, към който пристроеното, респективно надстроеното се присъединява. Ако присъединеното или надстроеното съставлява самостоятелен обект и не е учредено право на строеж за него, то се придобива от собственика на терена. Тези разрешения обаче нямат никакво отношение към приложение на правилото на чл. 33, ал.2 ЗС. Тази норма не предвижда при учредяване право на строеж от съсобствеик на трето лице да се прилага чл. 33 ЗС, която е приложима само при възмездно разпореждане срещу заместими вещи на идеална част от правото на собственост. Разпоредбата на чл.66 ЗС, препращаща към чл. 33 ЗС, е приложима само когато строителството на сградата, построена с отстъпено право на строеж е реализирано – прехвърля се постройката. /Решение № 96 от 9.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 878/2012 г., II г. о./ Да се приеме, че възможността за още застрояване в застроен със самостоятелни обекти съсобствен парцел дава право на един от съсобствениците на такъв обект да иска изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС означава да се приложи разширително тази норма в хипотеза, която тя не предвижда и да се ограничи правомощието разпореждане на собственика, която възможност е отречена с ТР № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС при тълкуването на нормата на чл.33, ал.2 ЗС. Потенциалната възможност за допълнително застрояване на още обекти в застроено дворно място със самостоятелни обекти на собственост, принадлежащи на различни лица не обуславя приложението на чл. 33 ЗС при разпореждане на някой от съсобствениците на дворното място със самостоятелния му обект на собственост, ведно с идеалната му част от дворното място. Поради това, че въпрос ІІ е фактически и не е доказано противоречие със съдебната практика по него, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Тъй като нормата на чл. 33 ЗС е ясна и е налице съдебна практика кога се прилага, както и защото със задължителна съдебна практика е прието, че тя не се тълкува разширително, тъй като ограничава правото на разпореждане на собственика, не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Неотносим към спора е и въпрос ІІІ – Дворното място, в което е изградена сграда от три физически лица по начина, описан във въпрос ІІ представлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС, ако дяловете от дворното място не отговарят на правилото на чл. 40 ЗС. Предвид приетото в ТР № 45/1.04.1960 г. на ОСГК на ВС и в Решение № 978 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2413/2008 г., I г. о., Решение № 441 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1056/2010 г., I г. о. за неприложимостта на чл. 33, ал.2 ЗС в хипотезата по въпрос ІІ, третия въпрос е неотносим към спора. Без значение за неприложимостта на чл. 33 ЗС е дали частите от дворното място на собствениците на самостоятелни обекти в него съответстват на правилото на чл. 40 ЗС или са определени по волята на страни по сделка или друго придобивно основание. Затова и по въпрос ІІІ не се допуска касационно обжалване. Процесуално правните въпроси са два: Първият е свързан със задължението на съда да изложи собствени мотиви и представляват ли такива изброяването на писмените доказателства и изброяване на решения на ВКС по казуси, които са неотносими, без да бъде извършен правен анализ на конкретните факти и сделки и конкретните основания защо съдът приема, че в разглеждания случай дворното място е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС към изградените в него сгради? Втория въпрос е:Двлъжен ли е въззивния съд да приложи императивна правна норма при проверка правилността на първоинстанционното решение дори нейното приложение да не е въведено като основание за обжалване, длъжен ли е да съобрази доказателствата, които се събират служебно от съда /експертизи, огледи, освидетелстване/ ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материално правна норма? И на двата въпроса съдебната практика, включително и задължителната такава – ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. дава положителен отговор. Тези задължения обаче са изпълнени от въззивния съд, видно от изложеното по-горе за мотивите към възивното решение – направен е анализ на относимите доказателства по спора. Не отговаря на съдържанието на мотивите твърдението, че само са изброени доказателствата и не са формирани правни изводи. Твърденията за противоречие със съдебната практика на ВКС не се подкрепят от данните по делото и от мотивите на обжалваният акт, поради което по първия процесуален въпрос не се допуска касационно обжалване. Съдът има задължение да прилага императивна правна норма когато обаче тя е приложима. За съда няма задължение да прилага неотносими към спора императивни правни норми. Относно неприложимостта на чл. 40 ЗС и за това, че независимо дали дворното място е обща част или не е, разпоредбата на чл. 33 ЗС е неприложима в случаите, когато в съсобствен парцел съществуват отделни сгради, принадлежащи на различни собственици, и някой от тях желае да продаде собствената си сграда заедно със съответните идеални части от мястото, са дадени разяснения в задължителната съдебна практика / ТР № 45/1.04.1960 г. на ОСГК на ВС/ и по това вече се изложиха по-горе съображения. Съдът не констатира неизясненост на спора поради несъбиране на доказателства, които въззивната инстанция да е била длъжна да събере. Затова и по двата процесуални въпроса въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика и те не обосновават наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност. Решението не е постановено в противоречие или при неприлагане на относима към спора императивна правна норма. Съдът вече изложи мотиви защо е неприложима нормата на чл. 33 ЗС към настоящия казус и разрешението е в съответствие със задължителната съдебна практика. Неотносима към спора е и нормата на чл. 40 ЗС, т.е. без значение е дали всеки от собствениците на самостоятелни обекти на собственост притежава идеална част от дворното място, съответстваща на чл. 40 ЗС или тази идеална част съотвества на волята на страните по придобивното основание. Спорът не е разрешен в противоречие със съдопроизводствените правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Напротив уважавани са всякакви искания на страните, включително и неотносими към спора, предмет на исковата молба. Съдът е разрешил спора според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.4 ГПК, на ответницата по касация и ЕТ“ЛЕД СИСТЕМ 13-Наташка Тодорова“ следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настоящата инстанция в доказаният с договора за правна помощ и банков превод размер 3530 лв., равняващи се на 1804,86 евро. Ответницата по касация С. Т. П. претендира заплащане на разноски на пълномощника й адв. М. Т. на основание чл. 38, ал.2 ЗА, като представя договор за правна помощ, в който вместо уговорено възнаграждение е посочено, че помощта са указва на основание чл. 38, ал.1, т.2 и т.3 ЗА и претендира заплащане не по-малко от 3530 лв. Настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал.4 ГПК, като съобрази, че не се допуска касационно обжалване, нормата на чл. 38, ал.2 ЗА, препращаща към чл. 36, ал.3 и ал.4 ЗА и чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за възнаграждение на адвокатска работа, материалния интерес по спора /продажната цена на продадения обект – 70 200 лв./, фактическата и правна сложност на делото с оглед заявените от касаторката доводи и въпроси за допускане до касация, на които е изготвен подробен отговор, дори при съобразяване, че отговорите на двете ответници по касация са еднотипни, намира, че следва да се присъди на адвокат М. Т. за указаната от нея правна помощ на С. Т. П. за изготвяне на отговор на касационната жалба и изложението, възнаграждение за касационна инстанция в размер на 3530 лв., равняващи се на 1804,86 евро. /При материален интерес общо в размер на 70200 лв. - продажната цена, примерният хонорар по Наредбата за възнаграждение за адвокатска работа е 6268 лв., присъждането на разноски за всяка от ответниците по 3530 лв. съответства и отчита това, че защитата пред настоящата инстанция и отговорите на касационната жалба са еднотипни./ Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение