Определение № 2407 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1331/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Алтус“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу определение № 1115 от 02.04.2026 г. по в.ч.гр.д. № 880/2026 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав, с което е оставена без разглеждане частната му жалба с вх. № 26069/24.02.2026 г. срещу протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 17.02.2026 г., постановено по т.д. № 376/2025 г. на Софийски градски съд, ТО, 10 състав, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за допускане изменение на предявения иск, в частта относно претендирания период за обезщетяване на имуществени вреди, а именно - считано от 17.02.2021 г., вместо първоначално посочената дата 24.02.2022 г. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради постановяването му в противоречие със задължителната съдебна практика и при съществено нарушение на процесуалните правила, като същевременно се твърди и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят защитава тезата, че отказът да се допусне изменение на иска относно началния момент на периода за претендираните имуществени вреди по съществото представлява отказ съдът да разгледа част от спорното материално право. За конкретния случай се сочи, че периодът, за който се претендират вреди от неправомерно използване на защитен обект на авторско право, не представлява самостоятелно правоотношение, а е елемент от обема на едно единно материално право. В тази връзка се твърди, че ограничаването на този период чрез отказ да се допусне изменение на иска води до изключване на част от претенцията от предмета на делото и до невъзможност съдът да се произнесе по нея. Жалбоподателят не споделя извода на въззивния съд, че подобен отказ няма преграждащ характер по смисъла на чл. 274, ал. 1 ГПК, тъй като за ищеца съществува възможност да предяви нов иск за съответния период. Жалбоподателят оспорва този извод с твърдението, че преграждащият характер на съдебния акт следва да се преценява не формално, а с оглед на неговите правни последици, като изтъква, че в случая последицата от отказа е, че част от претендираното право остава извън предмета на делото и не подлежи на разглеждане в рамките на висящото производство. По повод възможността за предявяване на нов иск се подчертава, че вредите за различните периоди не представляват отделни и независими права, а са част от общия вредоносен резултат от едно продължаващо противоправно поведение, като в тази връзка възможността за предявяване на нов иск е само привидна, тъй като съществува риск от противопоставяне на възражения, основани на силата на пресъдено нещо и на недопустимо разделяне на иска. Жалбоподателят допълва, че с приемането на факта, че искането за включване на по-ранен период представлява по същество въвеждане на нов иск или обективно съединяване, въззивният съд на практика е признал, че се касае за самостоятелна претенция, чието разглеждане е отказано, като според жалбоподателя в това се състои и преграждащият ефект на съдебния акт - отказът да бъде разгледана претенция в рамките на висящото производство. В тази връзка се твърди вътрешно противоречие в мотивите на съда - от една страна се приема наличие на нова претенция, а от друга страна се отрича наличието на каквото и да било ограничение на правото на защита. В заключение жалбоподателят обобщава, че с приемането, че атакуваният първоинстанционен акт не подлежи на обжалване, въззивният съд е направил неправилен извод, представляващ съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като отказът да се допусне изменение на иска в разглежданата част има преграждащ характер, ограничава предмета на делото и препятства ефективната съдебна защита на ищеца. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за разглеждане по същество на подадената от „Алтус“ ЕООД частна жалба срещу първоинстанционното определение. Насрещната страна - „Застрахователен брокер Би Ай Джи Къмпани“ ООД, ЕИК:[ЕИК] в писмено становище оспорва основателността на подадената частна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. За да се произнесе, съставът на Софийски апелативен съд е счел частната жалба, с която е бил сезиран, за недопустима. Въззивният съд е посочил, че предмет на обжалване пред него е протоколно определение на Софийски градски съд, в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищеца за допускане изменение на иска в частта досежно периода на претендираните имуществени вреди, като вместо 24.02.2022 г. за начална дата на същия да се счита 17.02.2021 г. Въззивният съд е взел предвид следното: На ищеца е предоставена два пъти възможност да уточни исковата си молба; в първото о.с.з. Софийски градски съд е приел, че с оглед неговото задължение да даде правна квалификация на исканията на страните, в конкретния случай се касае не за уточнение на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК, а за искане за изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, което е допустимо да бъде извършено до края на първото заседание по разглеждане на делото. Първоинстанционният съд е обосновал извода си с факта, че ищецът въвежда реално нови основания, на които основава твърденията си, че има права върху процесния софтуерен продукт ISI BROKER 2.0., доколкото първоначалните твърдения са, че същият е съставен изцяло от служители на дружеството в рамките на трудово правоотношение на същите, а в молбата от 12.12.2025 г. и в първо съдебно заседание, съобразно дадените уточнения и разяснения, се навеждат и нови допълнителни твърдения, обосноваващи материалната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за ползване на описания софтуерен продукт ISI BROKER 2.0., а именно - придобиването на авторски права въз основа на договор с автора на този продукт и впоследствие доработване от служители на дружеството. Относно искането за изменение на периода, за който се претендира обезщетението, а именно - за периода от 17.02.2021 г., вместо първоначално посочения период 24.02.2022 г., Софийски градски съд е приел, че това искане за изменение на периода следва да бъде оставено без уважение, тъй като същото също касае изменение на иска, но с оглед защитата на ответника, както и предвид обстоятелството, че се касае реално до едновременно изменение и на основанието, и на петитума на иска, а именно - претенцията за обезщетение на имуществени вреди, това изменение е недопустимо. Затова в първоинстанционното производство е било допуснато изменение на иска, в частта относно претендираното основание, на което ищецът основава правата си върху процесния софтуерен продукт - с твърденията, че същият придобива правата въз основа на договори, сключени с титуляра на авторските права през 2006 г. и 2014 г. Г. Г. и доразработване от служители на дружеството в периода 2011 г. - 2021 г., по-конкретно от служителката И. Д.. При това е оставено без уважение искането на ищеца за допускане изменение на иска в частта относно претендирания период за имуществени вреди - от 17.02.2021 г., вместо първоначално посочената дата 24.02.2022 г., и в тази му част първоинстанционното определение е обжалвано от ищеца пред въззивния Апелативен съд – София. С оглед на гореизложеното въззивният съд е споделил извода на Софийски градски съд, че определението, с което не се допуска изменение на иска, извън хипотезата, посочена в т. 7б на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (когато е отхвърлено искане за увеличаване цената на иск, който не е предявен като частичен), не подлежи на обжалване. Съдът е уточнил, че определението по чл. 214 ГПК по принцип не е преграждащо (с изключение горепосочената хипотеза), поради което не е налице хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Допълнил е, че обжалването на определение, като процесното, не е и изрично предвидено в закона, и затова не попада и в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. С оглед на това въззивният съд е заключил, че в настоящия случай неуважаването на молбата за изменение на иска в частта досежно периода няма преграждащ характер, тъй като за ищеца винаги остава възможността да предяви нов иск, съобразен с новите фактически обстоятелства и за период, различен от първоначално посочения. Въззивният съд се е позовал и на константата съдебна практика на ВКС, съгласно която определението, с което съдът оставя без уважение искането за изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК, не попада в кръга на определенията, визирани в чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като с него не се прегражда пътят за съдебна защита и не се нарушават правата на никоя от страните, поради възможността на страната да предяви същия иск в отделно производство, нито неговото обжалване е предвидено изрично в закона. Изключение прави само хипотезата, когато е отхвърлено искане за увеличаване цената на иск, който не е предявен като частичен - т. 7б на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което има характер на преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е заключил, че в настоящият случай тази хипотеза не е налице, тъй като по реда на чл. 214 ГПК се иска прибавяне на едногодишен период от време, което по съществото си представлява искане за последващо обективно съединяване на искове и е недопустимо. Съдът е допълнил, че определение, с което под формата на отказ да бъде допуснато изменение на иска по същество се постановява отказ за приемане на нови искове за разглеждане във висящото производство, не подлежи на обжалване. По изложените съображения апелативният съд е счел частната жалба, с която е бил сезиран, за недопустима и я е оставил без разглеждане. Обжалваното определение е правилно. Настоящият състав на ВКС споделя изводите на въззивния съд, като съобразени с константната съдебна практика на ВКС. Определенията на съда подлежат на обжалване в две хипотези, посочени в чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК: когато преграждат развитието на делото и когато това е посочено изрично в закона. Определението на съда по чл. 214 ГПК не е сред посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като законът не предвижда изрично неговата обжалваемост. Обжалването на това определение може да бъде допустимо само когато то има характер на преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Такъв е случаят, разгледан в т. 7б на ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.д .№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - когато е отхвърлено искане за увеличаване цената на иск, който не е предявен като частичен /какъвто настоящият случай не е/. Извън тази хипотеза определенията по чл. 214 ГПК не подлежат на обжалване с частна жалба, а ако съдът постанови акт по такава жалба, то той би бил недопустим. В случая процесното прибавяне на нов период, за който се претендира обезщетение за имуществени вреди, по съществото си съставлява предявяване на нов иск, който може да бъде предявен в отделно производство, а определението, с което съдът не допуска така исканото изменение, доколкото не прегражда пътя за защита на съдебно предявеното за такава защита, спорно материално право на ищеца, правилно е прието от въззивния съд за необжалваемо. Предвид изложеното обжалваното определение на Софийски апелативен съд следва да бъде потвърдено като правилно. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,