Определение № 50686 от 22.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 20/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Й. Т. срещу решение № 484/26.07.2021 г. по в.т.д. № 483/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 260024/07.01.2021 г. по т.д. № 708/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено на основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, че касаторката не дължи на “Обединена българска банка” АД по изпълнително дело № 20117110400704 по описа на ЧСИ Д. П. - Я. по изпълнителен лист, издаден на 20.05.2011 г. по гр.д. № 749/11 г. по описа на Районен съд - Разлог, следните суми: сумата от 150 000 лв. - главница по договор за овърдрафт по разплащателна сметка, сключен на 16.05.2008г. между “Джи фуудс” ООД (в несъстоятелност) и “Обединена българска банка” АД, сумата от 80 391,07 лв. - законна лихва върху главницата за периода от 19.05.2011 г. до 18.04.2019 г., сумата от 6 800 лв.- разноски по гражданското дело, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение след издаването на изпълнителния лист; осъдил е на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК “Обединена българска банка” АД да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 9 487,64 лв. и в случай на служебно издаване на изпълнителен лист държавна такса в размер на 5лв.; осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК “Обединена българска банка” АД да заплати на касаторката сумата от 2 119,26 лв., представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение пред СГС, съразмерно с уважената част от исковете, като недопустимо и е прекратил производството по исковата молба в тази част. В касационната жалба се поддържа становище за недопустимост, евент. за неправилност на обжалваното въззивно решение, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът “Обединена българска банка” АД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил въззражението на ответната банка за липса на правен интерес за ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК. Апелативният съд е съобразил, че предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на предявения отрицателен установителен иск за недължимост на вземане е наличието на правен интерес. Правният интерес от воденето на отрицателен установителен иск в такъв случай следва да е обоснован от ищеца, отричащ спорното право в отношенията между субектите на правоотношението, с твърдения, позволяващи да се приеме, че евентуално положително за него решение би постигнало определения, целен от него, правен резултат, защитавайки непосредствено правната му сфера. С този иск се цели установяване несъществуването на изпълняемото право, като при уважаването му изпълнителният процес следва да бъде прекратен. Именно в прекратяване на воденото, въз основа на несъдебно изпълнително основание, принудително изпълнение се състои защитата, която се търси с отрицателния установителен иск за несъществуване на вземането. С прекратяване на изпълнителното производство с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител, ще бъдат отменени извършените изпълнителни действия, съответно заличени с обратна сила правните последици от тези действия в пределите, очертани от законодателя в чл. 433, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В това се състои правният интерес на ищеца да предяви отрицателен установителен иск, чрез който да оспорва принудителното изпълнение. За наличието на правен интерес от иска съдът следи служебно както към момента на предявяването на същия, така и в течение на процеса. Ако се осъществяват факти, вследствие на които правния интерес отпадне, производството става недопустимо и съдът е длъжен да отчете тези факти на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и да прекрати делото. В конкретния случай, видно от неоспорените от страните писмени доказателства САС е констатирал, че изпълнителното производство е било прекратено с постановление от 01.10.2019 г. на основание чл.433, ал.1, т.2 от ГПК, като съдебният изпълнител е разпоредил вдигане на наложените запори и заличаване на наложената възбрана. С оглед осъществяването на този факт, който е в основата на правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за установяване на несъществуване на изпълняемото право и който е настъпил в течение на процеса САС е намерил, че правният интерес от предявения иск е отпаднал, тъй като е настъпил целеният с предявяването на иска правен резултат. Въззивната инстанция е направила извод за недопустимост на иска по чл.439 ГПК, оттук и за недопустимост на първоинстанционното решение, с което той е бил уважен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката формулира следните правни въпроси: 1/ Може ли един факт, който е възникнал в хода на процеса пред първата инстанция да повлияе на допустимостта и редовността на исковата молба, депозирана шест месеца преди това? 2/Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди мотивирано всички събрани доказателства, както и да обсъди всички наведени във въззивната жалба твърдения и възражения? 3/ При позоваване на погасителна давност на осн. чл.110 ЗЗД от страна на поръчителя, касаят ли поръчителя и юридическите факти, отнасящи се до погасяването на задължението на главния длъжник? Или в конкретния случай – погасяването по давност на главния дълг има аналогично действие и за поръчителството? По трите въпроса касаторът въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на решение № 125/26.11.2009 г. по т.д. № 306/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 110/22.12.2020 г. по гр.д. № 905/2020 г. на ВКС, II г.о. и др., по втори въпрос – на решение № 141/14.10.2019 г. по т.д. № 2839/2018 г. на ВКС, II т.о., решение №212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. и др, а по третия въпрос –на решение № 89/31.07.2017г. по т.д. № 907/2016г. на ВКС, II т.о. Поддържа осъществяване на хипотезите на недопустимост на въззивното решение на осн. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и на „очевидна неправилност“на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. Не се установява соченото от касаторката произнасяне по непредявен иск. Въззивният съд не се е произнесъл по същество на иска по чл.439 ГПК, с който е бил сезиран. Проверката е била само относно неговата допустимост с оглед абсолютната процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск – наличие на правен интерес от предявяването му. Не е налице и хипотеза на „очевидна неправилност“ по см. на чл.280, ал.2., пр.3 ГПК, тъй като не се констатират особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да се установят от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай твърденията на касаторката са за нарушения на правото на справедлив процес, след като е била ангажирана отговорността й в качеството си на поръчител, а дружеството – главен длъжник, е с открито производство по несъстоятелност и в рамките на последното кредиторът е предявил същите вземания, което водело до неоснователното му обогатяване. Тези доводи засягат по същество спора по чл.439 ГПК, а при извод за недопустимост на иска, САС не се е произнасял по тях. Аналогично на изложеното по-горе втори и трети въпрос не са обусловили крайните правни изводи на въззивната инстанция, тъй като поради приета недопустимост на подадения иск е било обезсилено първоинстанционното решение и не се е стигнало до разглеждане по същество на иска по чл.439 ГПК, само в който случай доводите относно заличаване на дружеството главен длъжник и на погасяване по давност на задължението на главния длъжник подлежат на обсъждане. Първи въпрос е поставен в контекста на твърдение, че е налице правен интерес за касаторката от иска по чл.439 ГПК, независимо от настъпилото в хода на процеса прекратяване на изпълнителното производство с постановление по чл.433, ал.1, т.2 ГПК, доколкото ответникът продължава да черпи права от издадения изпълнителен лист относно присъденото вземане. Следователно въпросът се конкретизира от настоящия състав, съобразно правомощията, дадени му с ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, както следва: Допустим ли е иск по чл.439 ГПК при влязло в сила в хода на процеса постановление за прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.2 ГПК? Въпросът се поставя при допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и в тази връзка следва да се посочи служебно известната съдебна практика на ВКС, обективирана в определение №513/24.11.2016г. по ч.гр.д. № 1660/2020г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че: При заведен отрицателен установителен иск, независимо от липсата на висящо изпълнително производство за събиране на вземането, към момента на предявяването му, правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени права, вкл. спрямо трети лица, които ищецът би могъл и следва да конкретизира. Дори такива да не биха били заявени, достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си, доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи правната му сфера. Също така в решение № 60282/19.01.2022 г. по гр.д. № 903/2021г. на ВКС, III г.о е посочено, че длъжникът - ищец има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание /влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и при прекратено изпълнително производство /на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК/. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност. Това е така, защото само давността може да изключи принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист. Единствената последица от настъпилата перемпция е, че съдебният изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона. Така поставеният правен въпрос се явява обуславящ решаващия изхода на правния спор извод на САС, че предявеният иск по чл.439 ГПК е недопустим, поради липса на правен интерес. За проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКСна осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се допусне касационно обжалване по въпроса: Допустим ли е иск по чл.439 ГПК при влязло в сила в хода на процеса постановление за прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.2 ГПК? Касаторката е била освободена от внасяне на държавна такса само за първа инстанция, поради което на осн. чл. 18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да внесе държавна такса в размер на 4 743,82 лв. по сметка на ВКС за разглеждане по същество на касационната жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд