Определение № 271 от 09.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1740/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № I-37/ 28.02.2020 г. по гр.д. № 14/ 2020 г., с което Бургаски окръжен съд, потвърждавайки решение № 2845/ 14.11.2019 г. по гр.д. № 2114/ 2015 г. на Бургаски районен съд в обжалваната част, е осъдил Военно формирование 32890 - Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната, да заплати на П. А. Г. следните суми · 10 594.02 лв. – обезщетение на военнослужещ, положил труд в периода 01.01.2002 – 24.02.2015 г., повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства (общо 3 264 часа), некомпенсиран с почивка, ведно със законната лихва от 01.04.2015 г. и · 103.10 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата в периода 25.02.2015 г. – 31.03.2015 г. Решението се обжалва от Военното формирование с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, чието обобщаване и конкретизиране в съответствие с т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните: В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка; от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено трудово правоотношение. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, които цитира. По същество се оплаква, че материалният закон е приложен неправилно, включително институтът на погасителната давност с оглед релевираното от него възражение за това. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. От ответника по касация П. А. Г. не е постъпил писмен отговор. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е по трудово дело с цена на лихвоносната главница над 5 000 лв.), подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирана страна (касатор е осъденият ответник) и при всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост. Повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението, но производство следва да се спре. Съображенията са следните: За да уважи частично иска за лихвоносната главница, а да квалифицира възражението за погасителна давност като неоснователно, въззивният съд е приел, че вземането за обезщетение възникнало към момента на прекратяване на правоотношението между страните в размер на сумата 10 594.02 лв.; че оттогава ответникът е изпаднал в забава, а обезщетението за периода на забавата към предявяване на иска е за сумата 103.10 лв. и периодът от 24.02.2012 г., когато качеството на ищеца „военнослужещ“ е прекратено, до предявяването на исковете е недостатъчен, за да е изтекъл 3-годишният срок на погасителната давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД, с която вземането за главница се ползва. При тези мотиви на въззивния съд, повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението. Поради противоречивата практика на Върховния касационен съд по тях е образувано и висящо тълкувателно дело № 6/ 2017 г. ОСГК на ВКС. Излишно е настоящият състав повторно да ги отнася до тълкувателния форум, но е длъжен да спре касационното производство до приключване на тълкувателното дело (арг. от чл. 292 ГПК). При тези мотиви, съдът