Определение № 3196 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1955/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „М 6“ АД, чрез адвокат Н. Г. Т. от АК – Пловдив, против определение № 205 от 31.05.2024 г. по в. ч. т. д. № 245/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 260087 от 14.02.2024 г. по т. д. № 119/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на „М 6“ АД за изменение на постановеното по делото определение № 260672 от 12.12.2023г. в частта на разноските (разноски в заповедното производство по ч.т.д. № 10148/2020г. на Районен съд – Пловдив), като се присъдят разноски за адвокат в пълния претендиран размер от 9 900 лева съгласно чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Касаторът изразява несъгласие с присъдения размер на адвокатско възнаграждение за заповедното производство от 150 лева. Счита, че възнаграждението следва да бъде определено съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. Въпреки че според актуалната практика на Съда на Европейския съюз националният съд не е обвързан от предвидените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, то същите следва да се приемат като инструктивни и ориентировъчни. Предоставената в случая от адвоката правна защита в заповедното производство значително надхвърля обичайното изготвяне на бланкетно възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 414 ГПК, поради което съдът неправилно е определил разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство в размер десетократно по-нисък от минималния, предвиден в наредбата. Не е съобразен материалният интерес на делото (180 000. 90 лева) и неговата фактическата и правна сложност. Изготвено е мотивирано възражение по чл. 414а ГПК, както и искане по чл. 420 ГПК.

Допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 ГПК касаторът обосновава със следните въпроси, които счита, че са от значение за изхода на конкретния спор, тъй като са обусловили решаващата воля на съда, а именно:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, направените възражения и наведените доводи и аргументи от страните и да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, или може да обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства и при пълно пренебрегване на останалите аргументи и доказателства по делото?

По така формулирания въпрос касаторът твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, съдържаща се в решение № 60222 от 07.01.2022 г. по гр. д. № 279/2021 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 107 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 2737/2018 г. на ВКС, ГК, и решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

2. Следва ли посочените в Наредба № 1 от 2004 г. размери, макар да не са задължителни за съдилищата, да се приемат за инструктивни, ориентировъчни и отразяващи представата на адвокатското съсловие за справедливо заплащане на положения от адвоката труд?

3. При оценяване на този труд, подхождайки с дължимото уважение към адвоката и отчитайки висококвалифицирания характер на труда му, следва ли да се взема предвид не само очевидния количествен критерий /имуществения интерес, респективно цената на исковете/, но и вида, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител правни действия по него, продължителността на производството, фазата, на която то е приключило за страната, които не само позволяват да се прецени по-точно и обективно какъв обем, интензитет и продължителност на защитата е била осъществена от представителя?

По поставените втори и трети въпрос „М 6“ АД твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложението на Решение на Съда на Европейския съюз по дело C‑438/2022, съдържаща се в определение № 1885 от 04.07.2024 г. по т. д. № 682/2023 г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 50017 от 26.02.2024 г. по т. д. № 1873/2022 г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение № 1725 от 21.06.2024 г. по ч. т. д. № 907/2024 г. на ВКС, ТК, І т.о.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване и отмяна на обжалваното определение, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъде уважено искането за увеличаване на размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в пълния заявен размер от 9 900 лева.

От насрещната страна по жалбата „Банка ДСК“ АД не е постъпил отговор.

Частната касационна жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.

Производството по т. д. № 119/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив е било образувано по иск по чл. 422 ГПК на „Банка ДСК“ АД срещу „М 6“ АД за установяване на вземане за сумата от 92 033 евро, частично от 171 000 евро, дължима до размера на ипотекиран имот за обезпечаване на чужд дълг по договор за кредит, за което задължение е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. С протоколно определение от 28.11.2023г. производството по т. д. № 119/2021г. е било прекратено поради недопустимост на водения иск. С определение № 260672 от 12.12.2023г., постановено по същото дело, съдът е присъдил в полза на ответника „М 6“ АД сторените от него разноски за адвокат, които след намаляването им поради прекомерност, съдът е определил общо на 6 250 лева - 6 100 лева адвокатско възнаграждение за исковото производство и 150 лв. за заповедното производство. С определение № 260087 от 14.02.2024 г. съставът на Окръжен съд - Пловдив е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК на „М 6“ АД за изменение на прекратителното определение в частта за разноските, присъдени в заповедното производство. Счел е, че за подаването на немотивирано възражение по чл. 414 ГПК е достатъчно присъждането на сумата от 150 лева. За изготвянето на възражение по чл. 414а ГПК и молба по чл. 420 ГПК са били присъдени разноски по в.ч.гр.д. № 593/2021г. и в исковото производство по чл. 422 ГПК съдът не дължи произнасяне по такива.

С обжалваното по настоящото дело определение Апелативен съд - Пловдив е потвърдил определение № 260087 от 14.02.2024 г. Отказано е било увеличаване на размера на адвокатското възнаграждение за заповедното производство до предвидения минимален размер по чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че съгласно вътрешното право относима към случая е разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от наредбата. Тя предвижда, че за производство по издаване на заповед за изпълнение адвокатското възнаграждение се определя по правилата на алинея 2 от член 7, въз основа на половината от стойността на претендираните суми. Разпоредбата намира приложение за процесуалния представител както на заявителя, така и на длъжника. Въпреки установяването на приложимата вътрешноправна норма, която предвижда минимален размер на адвокатското възнаграждение за заповедното производство, който е по-голям от присъдения от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е съобразила задължителната практика на Съда на Европейския съюз, в частност тази по дело C‑438/2022, по което е постановено решение от 25.01.2024г. Съгласно решението на СЕС национална правна уредба, в която се предвиждат минимални размери на адвокатските възнаграждения, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията, което е в разрез с правото на ЕС, поради което националният съд е длъжен да откаже приложението на такава правна уредба. Оплакването на жалбоподателя, че решение по дело C‑438/2022 от 25.01.2024 г. в случая не намира приложение, въззивния съд е намерил за бланкетно и неоснователно. В светлината на практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Наредба № 1 от 09.07.2004г., въззивният съд е приел, че последната не е обвързваща при определяне на адвокатското възнаграждение, включително и за заповедно производство. Защитата в заповедното производство, изразяваща се в попълване на утвърден от министъра на правосъдието образец от възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, което не е необходимо да се обосновава и в случая не е обосновано, не се характеризира с особена фактическа и правна сложност, поради което присъденото от Окръжен съд - Пловдив адвокатско възнаграждение под предвидения минимум (150 лева) е справедливо. То съобразява реално оказаната в случая правна помощ от представителя на страната. Процесуалните действия по подаване на молба по чл. 420 от ГПК, жалба по чл. 419 от ГПК, възражение по чл. 414а ГПК, съответно оказаната правна помощ за тези действия, се съобразява в съответните производства.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:

Според задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 293, ал. 2 ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но който не е посочен от касатора, нито самостоятелно да формулира такъв въпрос вместо него, въз основа на инвокираните в касационната жалба оплаквания на касатора. Това тълкувателно разрешение е приложимо и в производството по селекция за допускане до касационно обжалване на частните касационни жалби, съобразно нормата на чл. 274, ал. 3 от ГПК, когато процесуалният закон допуска обжалването им по този ред.

С оглед всичко изложено първият формулиран от касатора процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно събраните доказателства и да отговори на твърденията, възраженията и доводите на страните по спора, е въпрос от значение за изхода на делото. Той е основан на оплакванията в частната касационна жалба, че въззивния съд не е изпълнил тези свои задължения. Не е бил съобразен материалният интерес на делото в заповедното производство (180 000. 90 лева) и неговата фактическата и правна сложност, предвид изготвените (освен възражение по чл. 414 ГПК) възражение по чл. 414а ГПК и искане по чл. 420 ГПК.

По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Не се установява противоречие на въззивното определение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените съдебни решения, съответно противоречие и със задължителната практика на този съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви). Въззивният съд се е произнесъл относно материалния интерес в заповедното производство, както и за значението на подадените възражение по чл. 414а ГПК и искане по чл. 420 ГПК. Приел е, че процесуалните действия по подаване на молба по чл. 420 ГПК, жалба по чл. 419 ГПК и възражение по чл. 414а ГПК се съобразяват в съответните производства, където се присъждат и разноските, а подаването единствено на необосновано възражение по чл. 414 ГПК, дори предвид материалния интерес по делото, не обосновава присъждането на адвокатско възнаграждение над размер от 150 лева. Правилността на тези фактически и правни изводи на въззивния съд не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационно обжалване.

Следващите два материалноправни въпроса, поставени от касатора, също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.

По отношение на въпроса дали Наредба № 1 от 09.07.2004г. има ориентировъчен или инструктивен характер, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е, защото съгласно частната касационна жалба касаторът иска да бъдат съобразени изцяло минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 от 09.07.2004г. Същевременно не е удовлетворена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изрично в определенията по т. д. № 682/2023 г., т. д. № 1873/2022 г. и ч. т. д. № 907/2024 г. на ВКС, ТК, І т.о., на които се позовава касаторът, е посочено, че с оглед решение на СЕС по дело С-438/2022 съставът на съда не се намира обвързан с фиксираните в наредбата минимални размери на възнагражденията като задължителни.

В третия въпрос се съдържа изброяване на част от примерните критерии, въз онова на които съдът следва да изгради извода си за дължимия размер на адвокатското възнаграждение, при което така формулиран въпросът съответства на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но отново не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено в отклонение от посочената от касатора практика на ВКС. Съставът на Апелативен съд – Пловдив е съобразил и е придал тежест на фактическата и правна сложност, с която се характеризират конкретните извършени от адвоката действия в заповедното производство. Това е обусловило преценката му за определяне на значително по-нисък от предвидения в наредбата минимален размер на адвокатско възнаграждение за заповедното производство. Не са били отречени, а са били съобразени обемът, интензитетът и продължителността на защитата, осъществена от адвоката.

По горните съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване на определението на Апелативен съд - Пловдив.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение,